Тезей

Резюме

Тезей или Тезей (на гръцки: Θησεύς, лат. Theseus) е гръцки митологичен герой, централна фигура от атическия митологичен цикъл. Тезейската принцеса Ефра от рода Пелопидас ражда Тезей от двама бащи – земен (атинския цар Егей) и божествен (морския бог Посейдон). Още от детството си този герой се отличава със своята смелост и сила. Когато Тезей пораства, той се отправя към Атина, като по пътя си побеждава много чудовища и злодеи (включително разбойника Прокруст). Разпознат от земния си баща, той заминава за Крит, където с помощта на принцеса Ариадна убива чудовището Минотавър, което живее в лабиринта на Кносос. На връщане Тезей оставя Ариадна на един от островите. Докато плавал към Атика, той забравил да смени черното платно на кораба си с бяло; заради това Егей се самоубил от мъка и Тезей станал цар на Атина. В това си качество той организира синоикизма – разединените атически общности, обединени под негово управление в рамките на атинския полис. Според различни автори Тезей участва в Калидонския лов, в Кентавромахията, в похода на аргонавтите и във войната с амазонките. Една от амазонките става негова съпруга и му ражда син – Иполит. По-късно Тезей се жени за втори път – за Федра, сестрата на Ариадна. Тя се влюбва в доведения си син, наклеветява го и се самоубива. Тезей проклел Иполит и той умрял.

Когато Тезей е вече на 50 години, той и приятелят му Пиритой отвличат младата Елена, за да я направят своя съпруга. Тогава приятелите отиват в царството на мъртвите, за да вземат Персефона за Пиритой, но там се оказват приковани към скала. Няколко години по-късно Тезей е освободен от Херкулес. Тезей не успял да се върне на власт в Атина и се озовал на остров Скарос, чийто цар Ликомед го бутнал от една скала.

В исторически план Тезей се превръща в един от най-популярните митологични персонажи на Елада и в символ на атинската държавност. В Атина култът към него съществува поне от 470 г. пр.н.е. Митовете за Тезей са източник на сюжети за много произведения на гръцкото и римското изкуство, за редица трагедии (включително на Есхил, Софокъл, Еврипид и Сенека). Най-популярни стават легендите за Ариадна и особено за Федър и Иполит, в които Тезей е второстепенен герой. В Новата епоха те се използват в драмата (най-известният пример е „Федър“ на Жан Расин), музиката и живописта. През ХХ век Тезей става главен герой в романите на Андре Жид и Мери Рено.

Произход

Майката на Тезей е Ефра, дъщеря на Питей, цар и, според една от версиите на мита, основател на град Трезен в Арголида. Питей, един от синовете на Пелопс и Хиподамия, води началото си от Тантал, а чрез него – от самия Зевс. От Пелопс произхождат много други видни герои: микенският цар Агамемнон, спартанският цар Менелай, тиринтският цар Амфитрион (внуци), саламинският цар Аякс, Телемонид, Херакъл (правнуци). Според Плутарх Тезей отдава особено значение на роднинството си с Херкулес, на чиято храброст се възхищавал и чиито подвизи искал да засенчи.

Един ден атинският цар Егей, който принадлежал към рода на Ерехтейдите (неговият прародител Ерихтоний бил син на Хефест и Гея, т.е. на земята), спрял в Трезена. Егей се отправил към Пития, за да разбере дали ще има син, но получил само загадъчния съвет „да не развързва долния край на мехлема, докато не стигне до Атика“. Питей, като чул това, разбрал, че гостът му ще има могъщо потомство, което да управлява Атина; затова напил Егей и го сложил да легне с Ефра (според други сведения Питей убедил Егей да легне с принцесата или „принудил с измама“). През същата или предишната нощ богът на морето Посейдон също споделя леглото си с Етей. След това дъщерята на Питеас забременяла, така че детето ѝ имало двама бащи – земен и божествен. След нощта с царицата Егей веднага заминал за родината си и поискал да отгледа детето си в Трезен в дълбока тайна, тъй като се страхувал от интригите на племенниците си Палантиди, които оспорвали властта му. Атинският цар оставил сандали и меч под огромния камък; синът на Ефрем трябвало да отиде при баща си, след като успее да вдигне камъка.

Изследователите твърдят, че произходът на Тезей е много необичаен. Чрез земния си баща той е потомък на чудовища, получовек, полузомби; самият Тезей като син на земна жена и бог принадлежи към племето на героите и се бори срещу чудовищата, но божественият му баща Посейдон е най-дивият и хтоничен от олимпийците. Според една от хипотезите Егей първоначално е морски бог на древните йонийци, но по-късно става герой и легендарен цар на Атина, а в Ефрем някои антиколекционери виждат едно от олицетворенията на Атина: в древността се е смятало, че Тресен е посветен едновременно на богинята и на Посейдон. Гръцката митология познава и други случаи на двойно бащинство, но винаги става дума за двойки близнаци (Херкулес и Ификъл, Диоскурс Кастор и Полидевк, Афаретите Идас и Линкей). Затова има хипотеза, че Тезей първоначално е трябвало да има и брат близнак.

Първите години и пътуването до Атина

Според Паусаний Ефра родила син в Генетилия на пътя от Трезен към пристанището Келендерис. Детето било наречено Тезей (Тезей). По-късните антични автори се опитват да свържат това име с думите Тезей (във втория случай се предполага, че синът на Ефра е получил това име още като възрастен, когато е дошъл в Атина и е бил разпознат от баща си. Античните учени предполагат, че името е свързано с пеласгийското tçu->thçso- „силен“.

Тезей е отгледан от Питей – според Плутарх „най-мъдрият и най-ученият човек на своето време“. Известно е, че негов учител е бил някой си Конидас, преподавали са му Форбант и самата Атина, а кентавърът Хирон го е научил на ловно изкуство. Още от ранна възраст Тезей се отличава с храброст, интелигентност и физическа сила. Един местен мит от Трезен разказва, че когато Тезей бил на седем години, Херакъл посетил Питей; по време на пиршеството всички момчета се изплашили от лъвската кожа на госта и избягали, но синът на Ефера, мислейки, че е изправен пред истински лъв, грабнал брадва от пазача и се хвърлил да се бие с него.

Когато Тезей излязъл от детството си, той посетил Делфи и според традицията посветил кичур от косата си на Аполон. Това е символичен акт, който означава, че младият мъж поверява съдбата си на бога и се надява на неговата помощ. Косата му е подстригана само отпред; по-късно това става модерно и е наречено „прическата на Тезей“. На шестнадесетата си година Тезей научава от майка си, че баща му Егей е вдигнал камък и е взел меча и сандалите му. Сега пътят му водеше към Атина. Ефра и Питей го посъветвали да плава по море, но Тезей избрал трудния и опасен път по суша през Истмуса, който тогава гъмжал от чудовища и разбойници. По това време Херакъл е роб на лидийската царица Омфала, поради което, според Плутарх, „в земите на Гърция отново избухнало нечестието и разцъфнало в пълен разцвет: нямало кой да го потисне или обуздае“. Тезей смятал, че хипотетичният опит да избегне опасността е срамен за него самия, а в пътуването през Коринтския провлак виждал възможност да се изравни със славата на своя роднина.

Тезей победил и убил всички разбойници, които срещнал по пътя си, като всеки път екзекутирал врага си по същия начин, по който бил убил предишните пътници. Първият, който умира край Епидавър, е Перифает или Коринет („носещият тояга“), син на Хефест, който използвал медна тояга в битка. Тезей взел това оръжие със себе си и винаги се сражавал с него. Антиколозите смятат, че този епизод е измислен от античните автори сравнително късно, за да се оправдае съществуването на боздугана на Тезей – оръжие, с което действал и Херкулес. На Истмус героят убива Синид, „огъвача на боровете“: той завързва жертвите си за върховете на две огънати дървета и те се разкъсват на две. По пътя си към Мегарид Тезей убива свирепа кромионска свиня на име Фея (има и друга версия, според която това е жена на име Фея, наречена „Свинята“ „заради гнусния си нрав и начин на живот“). На границата на Мегаридис Скирон, който принудил пътниците да си измият краката на пропастта и след това ги хвърлил в бездната с удар с пета, бил заслужено наказан. В Елеусин Тезей убива Керкион, побеждавайки го в борба. Накрая, в Хермес, той среща Дамаск, по прякор Прокруст. Този разбойник слагаше жертвите си на едно легло и онези, чиито тела бяха прекалено къси, разтягаше, а на прекалено дългите отрязваше краката; Тезей правеше същото с него.

След всички тези победи Тезей успял да си почине при елевзинските фиталиди, които го посрещнали с цялото си гостоприемство и го очистили от пролятата му кръв. Следващата дестинация по пътя му е Атина.

В Атина

По онова време Атина е малък град, заемащ само района на Акропола. Освен Егей в Атика имало и други царе; освен това владетелят на Атина трябвало да се бори с племенниците си – палантидите, които не го признавали за пълноправен член на царската династия. Самият Егей по това време е под влиянието на колхидската магьосница Медея, която намира убежище при него след бягството си от Коринт и му ражда син Медес. Медея се надявала, че това момче ще наследи царската власт, и ревнувала от всички други възможни претенденти. Когато до Атина достигнала новина за неизвестен герой, който убивал разбойници на Истмус, тя се досетила кой е той и убедила Егей да убие човека като очевиден източник на опасност.

Тезей се изкачва на атинския акропол от юг на осмия ден от месец Кроний, по-късно преименуван на Хекатомбеон. Има разказ за това как пътникът бил осмян от работниците, които строили храма на Аполон Делфиний: Тезей бил облечен в дълъг хитон, „косата му била много красиво вчесана“ и го попитали защо толкова младо и красиво момиче пътува само. Вместо да отговори, героят отвързва биковете от близката каруца и я хвърля над храма, като по този начин демонстрира невероятна сила. Тезей не казал на никого нито името си, нито произхода си. Царят, който все още не знае кой е той, го кани на пиршество. Там Егей предложил на младежа купа отровно вино, но в последния момент разпознал меча си, с който бил препасан непознатият мъж. Разбрал, че пред него е собственият му син, и захвърлил чашата. Медея избягала от града със сина си, а Тезей бил официално признат за царски син и наследник.

Веднага след това армията на Палантида се насочва към Атина. Тезей оглавява отбраната: първо побеждава враговете, които му устройват засада в Гарджета (гр.) (Рус. източно от Атина), а след това разгромява втората група, командвана от самия Палантий. Според някои източници са убити както Палант, така и всичките му петдесет сина. След това Тезей е оправдан от съда в Делфиния и е пречистен в Трезен от пролятата кръв на своите роднини. Според една от версиите тези събития се случват много по-късно, след смъртта на Егей.

Античните автори са единодушни, че малко след като пристигнал в Атика, Тезей се сражавал с огромен маратонски бик, чудовище от морето, което тъпчело полята. Нощта преди двубоя героят прекарва в дома на една старица на име Хекала, която е много гостоприемна и обещава на Зевс жертвоприношение, ако Тезей победи. Хекала умира, без да дочака завръщането на героя, и той създава специален култ – Зевс от Хекала, на който жените, живеещи в района, оттогава принасят жертви. Тезей уловил бика жив, като излязъл срещу него сам и невъоръжен, превел го през Атина и след това го принесъл в жертва на Аполон Делфинийски.

Пътуване до Крит

Скоро след пленяването на Маратонския бик в Атина пристигнало посолство от Крит, за да събере данък. Някога Егей бил обвинен за смъртта на критския принц Андрогиус и сега бил задължен като компенсация да предава редовно определен брой атински момчета и момичета на бащата на мъртвеца, Минос. Те били отведени в Крит, където били предадени на лабиринтното чудовище Минотавър – син на царица Пасифе и бик, същество с човешко тяло и глава на бик. Според Плутарх и Диодор Сицилийски Атина е изисквала седем момичета и седем момчета на всеки девет години; според Първия ватикански митограф – на всеки седем години; а според Вергилий – седем момчета всяка година.

Критяните отплават за трети път за данък и сега цар Тезей е сред младите мъже, обречени да бъдат осакатени. Повечето автори съобщават, че той доброволно се съгласил да сподели съдбата на съгражданите си и да се опита да ги освободи от чумата, като убие Минотавъра; според Ферецид Тезей бил избран чрез жребий, а Хеланик пише, че принцът бил избран от Минос, който дошъл да събере данъка. Тезей вярва в щастливата развръзка и преди да се разделят, обещава на баща си, че ако се върне като победител, мореплавателят ще постави бяло платно на кораба му вместо черното. Аполон, на когото принцът направил жертвоприношения, преди да отплава, му наредил „да вземе Афродита за водач“. По-късно богинята на любовта изиграва важна роля в тази история.

По пътя Минос решава да провери дали Тезей наистина е син на Посейдон. Той хвърлил пръстен в морето; Тезей получил знак от божествения си баща под формата на мълния и се гмурнал във водата. Там го посрещнали делфини и нереиди, една от които, Тетида, подарила на принца скъпоценния венец, който била получила от боговете при брака му с Пелей. Тезей се върна на кораба с пръстена на Минос. След като пристига в Кносос, Ариадна, дъщерята на Минос, се влюбва в героя. Тя дава на Тезей кълбо прежда и му обяснява как да го използва, за да излезе от лабиринта, след като е победил Минотавъра. Самата Ариадна получава топката от Дедал, а една от версиите на мита предполага, че този учител е помогнал на Тезей директно, без посредници. Според друга версия Ариадна подарява на принца корона, която свети в тъмнината и осветява пътя му. Тезей се спуснал в Лабиринта, намерил Минотавъра в най-отдалечената му част и се сражавал с него. Според най-старите версии на мита героят е бил въоръжен с меч, а според по-късните – с тояга. И накрая, някои автори съобщават, че Тезей е действал с юмруци. Благодарение на смелостта и силата си, както и на помощта на богинята Атина, която присъствала по време на битката, той победил и убил чудовището, а след това успял да излезе от Лабиринта – с помощта на водеща нишка или блестящ венец.

Съществуват и други версии на този мит. Според Клейдома Тезей нападнал Крит начело на флота, убил местния цар пред портата на Лабиринта и предал властта на Ариадна. Според Филохор атинските младежи и девойки получавали награда за победа в игрите в памет на Андрогиус. Първите игри са спечелени от генерал на име Телец – жесток и арогантен човек, който е опасен за Минос. Той можел да спечели отново, но Тезей се включил доброволно и победил Телец. В знак на благодарност Минос дава свобода на принца и освобождава атиняните от данък.

Като качил на кораба атинските си спътници и Ариадна, Тезей веднага отплавал за Атика (според Херекид той заповядал на критските кораби да се проврат през дъното, за да избегнат преследване). Заради бурята героят се забавил на остров Дия, който късноантичните автори отъждествяват с Наксос. Античните автори обясняват причините по различен начин: Тезей или решава, че атиняните са враждебно настроени към критянката, или се влюбва в друга (дъщерята на Панопея Егла), или чува насън Дионис да му нарежда да изостави момичето. Според друга версия Ариадна, която вече била бременна, починала по време на престоя си в Кипър. Според класическата версия на мита Тезей напуска Ариадна, докато тя спи. Принцесата или се обеси от мъка.

От мъка по раздялата с Ариадна или от радост по щастливото си завръщане Тезей забравя да смени черното си платно с бяло. Егей, който чакал сина си на Акропола, видял отдалеч кораба му; мислейки, че Тезей е мъртъв, той се хвърлил надолу и се разбил до смърт.

Цар на Атина

След смъртта на баща си Тезей станал цар на Атина – според Псевдо-Гигин, седмият по ред. В това си качество той извършва мащабна трансформация. Населението на Атика, което от времето на Кекропс е обитавало дванадесет града или от времето на Йон е живяло в рамките на четири племенни единици (фили), подчинени на филовсилите, сега е обединено в една по-голяма общност – Атинския полис, който започва да се разширява на юг и югоизток от Акропола. Според Плутарх Тезей лично обикалял „дем след дем и род след род“, убеждавайки поданиците си да се съгласят на това обединение (синоикизъм). Той обещал на аристократите, че ще ограничи властта си и ще я запази до военен лидер и пазител на закона. След като си осигурил съгласието на народа, той унищожил сградите на местните съвети и провинциалните домове и създал нови институции в Атина. За да отбележи тези събития, той учредява два празника с жертвоприношения: Panathineia и Sinoikia (или Metekia).

Древните автори пишат, че Тезей разделил атиняните на три класи – евпатриди, геомори и демиурги (благородници, земевладелци и занаятчии), и че само евпатридите можели да заемат най-високите постове. Той е първият елинист, който изсича монета с изображение на бик. Тезей присъединява Мегарида, инициира преселването на йонийците в Мала Азия и основава Смирна. На провлака той издигнал граничен стълб и организирал игрите на провлака в чест на Посейдон. Според една от версиите атинският цар е почел Скайрон, който е бил негов роднина, или Меликерт, а според друга – че е тръгнал по стъпките на Херкулес, който малко преди това е празнувал първите игри в чест на Зевс Олимпийски. Според Паусаний Тезей изобретил изкуството на борбата и юмручните боеве; на първите олимпийски игри този герой се борил с Херкулес и двубоят завършил наравно.

Войната в Амазонка и други постижения

Според някои древни автори Тезей участвал в похода на Херкулес в Евксинския понт срещу амазонките. Там негов пленник беше Антипа, или царица, или дъщеря, или сестра на царицата на амазонките. Според една от версиите Тезей лично е заловил това момиче, според друга го е получил като дар от Херкулес за храбростта му, а според трета Антипа, която е водила обсадата на Темискира, се е предала, защото се е влюбила в атинския цар. Повечето източници обаче твърдят, че Тезей предприел отделен поход до Евксинския понт след Херкулес и заловил Антиопа тайно, като я примамил на кораба си. Той отвел амазонката в Елада и я направил своя съпруга. Племенничките на Антиохия се отправили към Атика, за да отмъстят за пленяването ѝ. Те прекосили кимерийския Босфор по леда и се приближили до атинския акропол. При стените на града, на територията на историческа Атина, се разиграва битка, която не определя победителя. Според някои сведения Антипа е убита в битката, но според други тя не само оцелява, но и осигурява примирие за четвъртия месец от войната. След това амазонките се оттеглили от Атика.

Името на атинския цар се споменава във връзка с много митологични събития, поради което, според Плутарх, дори поговорката „Не без Тезей“ се появява в запазените списъци на героите, участвали в лова на огромния глиган в Етолия – от Псевдо-Аполодор. Псевдо-Аполодор и Псевдо-Хигин посочват Тезей сред аргонавтите, спътниците на Язон по време на пътуването му до Колхида за златното руно. Аполоний Родоски обаче пише, че Тезей не е могъл да се присъедини към Язон, защото по това време е бил в отвъдното.

Тезей изиграва важна роля в драматичните събития, които се развиват в Тива. Когато в Атика се появява слепият Едип, прокълнат от боговете и изгонен от Тива от собствените си синове Етеокъл и Полиник, Тезей му дава убежище в Колон. Атинският цар е единственият човек, присъствал на смъртта на Едип, и погребва изгнаника на тайно място. По-късно синовете на Едип умират по време на вражда и новият цар Креонт забранява да бъдат погребани Полиник и воините му; Тезей се намесва по молба на Адраст и осигурява погребението. Според една от версиите той трябвало да победи Креонт в битка, а според друга – да убеди тебаните да сключат примирие. Филохор пише, че това е първото споразумение за погребване на трупове.

Най-близкият приятел на Тезей бил Пиритас, лапитийски цар от Тесалия, който също се отличавал с храброст и сила. Този герой предприема набег в Атика, за да се срещне с атинския цар. Той се приземил в Маратон и откраднал едно стадо крави на царя; Тезей го преследвал, но Пиритой не избягал. Според Плутарх, когато „двамата мъже се видели, всеки от тях бил възхитен от красотата и смелостта на своя противник“. Те не започнали да се карат: Пирифой обявил, че ще приеме всяко наказание от Тезей за кражбата на добитъка, а той му простил и веднага му предложил приятелство. Героите скрепяват връзката си с клетви на място. Друга версия е, че Пирит е дошъл в Атика, след като е убил свой роднина, за да се пречисти.

Тезей е споменат и сред участниците в кентавромахията – битка между лапити и кентаври, състояла се на сватбата на Пиритой и Хиподамия. Според Плутарх Пиритой поканил новия си приятел на сватбата веднага след запознанството им; Тезей заедно с други герои защитил булката от похитители кентаври и след това останал в Тесалия до края на войната. Овидий изброява кентаврите, убити от атинския цар в битката. Херодор обаче пише, че Тезей не е присъствал на сватбата, а се е притекъл на помощ на Пиритой веднага щом е научил за избухналия конфликт.

Тезей и Федра

В семейството на Тезей имало много драматични събития. Според една от версиите Антипа оцелява след нашествието на амазонките, но по-късно Тезей решава да се ожени за друга – по-малката сестра на Ариадна – Федра. Антиопа не прие това. Според епическата поема „Тезей“ тя се разбунтувала и нападнала Атина, но била убита в битката от Херкулес. Псевдо-Аполодор съобщава, че Антипа се появил на сватбата на Тезей и Федра в пълно бойно облекло и заявил, че ще убие всички присъстващи; последвала битка, в която самият Тезей убил бившата си съпруга (или това направили неговите хора).

Тезей изпраща сина си Иполит да бъде отгледан в Трезена от братята на майка си. По-късно семейството се събира отново (според една от версиите Тезей е трябвало да изтърпи едногодишно изгнание в Трезена заради убийството на Палантидите). Федра се влюбва в доведения си син и му признава чувствата си, но той я отхвърля. Тогава Федра решава да си отмъсти. Тя изпраща на съпруга си писмо, в което пише, че Иполит я е изнасилил, и се обесва (или писмото е намерено мъртво в ръката ѝ). Тезей вярва, че това е така, и изгонва сина си. В яростта си той призовал Посейдон. Когато Иполит язди покрай морския бряг, богът изпраща вълна или вол; конете са отнесени и Иполит умира. Според друга версия Федра открито обвинява доведения си син пред съпруга си и по-късно се самоубива, защото се страхува от разследването (в тази версия на мита Иполит умира, защото е „смутен от духа си“ и губи контрол над колесницата си) или защото истината е разкрита. Така или иначе, Тезей научава, че синът му е бил оклеветен, когато Иполит вече е мъртъв или на смъртно легло.

Отвличане на Елена

Когато и Тезей, и Пиритой овдовяха, решиха да си намерят нови съпруги, които трябваше да са дъщери на самия Зевс. По това време Тезей вече е старец: Геланик пише, че е на около петдесет години. Първоначално приятелите се отправят към Лакедемон, дъщерята на Зевс от местната царица Леда, съпруга на цар Тиндарей, която се славела с красотата си. Според Геланик момичето тогава е било на седем години, според Диодор Сицилийски – на десет, а според Псевдо-Аполодор – на дванадесет. Героите отвличат Елена, когато тя принася жертви в храма на Артемида, и я отвеждат в Атика, избягвайки преследване (спартанците ги преследват до Тегея). По пътя си те хвърлили жребий и се заклели един на друг, че откраднатото момиче ще бъде омъжено за победителя, а последният ще помогне на приятеля си да си намери жена. На Тезей му се падна жребият. Други доклади сочат, че първоначално се е предполагало, че именно той ще получи Елена.

Според класическата версия на мита приятелите оставят отвлеченото момиче в атическото село Атина под грижите на майката на Тезей – Ефра, и сестрата на Пиритой – Физадия. Тезей не искал да отведе Елена в столицата си, за да избегне недоволството на атиняните, които се страхували от кавга с братята на Елена – Диоскурите; освен това отвлечената все още не можела да се омъжи поради възрастта си. Авторът на схолията за Аполоний Родоски пише, че Елена е оставена в Трезена, родината на Тезей. Надписът върху една древна ваза гласи, че момичето е било отведено в Коринт, след това в Атина и според Втория ватикански митограф се е озовало в Египет. Някои антични автори пишат, че не е имало отвличане: самият Тиндарей поставил дъщеря си под закрилата на Тезей, опасявайки се, че Енарефорос, синът на Хипокреонт, ще я вземе в плен. Според друга версия Елена е отвлечена от афаретите, които помолили Тезей да я пази.

Според една от алтернативните версии на мита, изложена по-специално от Изократ и Лукиан, първоначално не е имало споразумение между двамата герои да отвлекат дъщерите на Зевс. Тезей случайно видял Елена по време на пътуване до Лакедемон и се влюбил в нея.Като разбрал, че Тиндарей няма да се съгласи на брак, защото принцесата била още твърде млада, той решил да отвлече момичето. Пиритой се съгласи да му помогне. Според Диодор Сицилийски това е началото на приятелството на героите и Тезей се съгласява да участва в отвличането на втората дъщеря на Зевс не заради клетва, а само в знак на благодарност.

Пътуване към задгробния живот

Сега героите трябвало да получат още една дъщеря на бог – за Пиритой. На Земята никой не е намерен, затова Пиритас предлага да отидат в подземния свят и да отвлекат Персефона, дъщерята на Зевс от Деметра и съпруга на Хадес. Тезей се опита да разубеди приятеля си, но обвързан от договора, беше принуден да отстъпи. Героите се спускат в царството на мъртвите или в Атика, в подножието на една скала, или на нос Тенар в Лаконика, или в Арголида. Отвличането се провалило: Хадес подмамил Пирита и Тезей, като им предложил място на трона на Лета, към което те веднага се привързали. Така, държани от дракони, героите прекарват дълго време (според Сенека – четири години.

Приятелите остават в Хадес до пристигането на Херкулес, на когото Евристей е поръчал да върне Цербер на земята. Когато Пирит и Тезей виждат Херакъл, те протягат ръце към него, молейки го за помощ. Той успял да откъсне Тезей от скалата, но според повечето източници не успял да се справи с Пиритас. В резултат на това той остава завинаги в царството на мъртвите. Диодор Сицилийски обаче съобщава, че Херакъл освободил и върнал двамата приятели в света на живите; имало и версия, според която двамата останали завинаги в Хадес.

Някои късноантични автори се опитват да рационализират мита за похода към задгробния живот. Например Паусаний локализира събитието в Теспротия, където тече река Ахерон: според неговите данни Тезей и Пиритой повели войска, която нахлула в тази страна, за да залови дъщерята на местния цар (очевидно царицата трябвало да бъде дадена на Тезей), но били победени, пленени и държани в плен в град Кихир. В друга версия, описана от Плутарх, героите се отправят към земята на молосите, за да отвлекат дъщерята на местния цар Айдоний – Кора (името е един от епитетите на Персефона). Айдоний имал злобно куче на име Кербер, което било принудено да се бие срещу всички ухажори на принцесата. Това куче нахапало Пиритой и Тезей попаднал в плен, откъдето бил спасен от Херакъл. Според Филохор Пиритей и Тезей се опитали да отвлекат съпругата на Айдоний – Персефона, но със същия резултат.

Друг новатор на мита е Страбон. Той пише в своята „География“: „Вероятно Тезей и Пиритой… са се впуснали в дълги пътешествия и са оставили след себе си слава, сякаш са се спуснали в Хадес“.

Смърт

Когато Тезей се завръща в царството на живите, открива, че много неща са се променили в негово отсъствие. Диоскурите освободили сестра му и пленили майката на Тезей – Ефра (която станала прислужница на Елена), и направили Менесфей цар на Атина. Тезей първо помага на Херакъл във войната му с новия цар на Тива Лик, а след това очиства Херакъл от кръвта, която е пролял в лудостта си, и посвещава роднината си в Елевзинските мистерии. Според Еврипид Тезей придружава Херакъл по негова молба до Аргос, където героите заедно предават Цербер на Евристей. След това Тезей се отправя към Атина. Местните жители отказали да го приемат отново за цар; тогава Тезей ги проклел тържествено и напуснал града като изгнаник.

Героят пътува до остров Скарос. Според някои сведения той искал да получи помощ от местния цар Ликомед срещу атиняните, а според други – да получи земя на острова, която някога била собственост на Егей. Но царят или се страхувал от посетителя, или решил да угоди на Менестей: завел Тезей на най-високата планина на острова (уж за да му покаже новите си притежания) и го бутнал в пропаст. Друга версия е, че самият Тезей случайно пада по време на следобедна разходка и се разбива до смърт.

Семейство и потомци

Първата съпруга на Тезей била амазонка, дъщеря на Арес и Атрера, която повечето източници наричат Антиопа (алтернативни версии включват Иполита, Главка или Меланипа). От този брак се ражда син, Иполит. Втората съпруга била Федра, дъщеря на критския цар Минос и Пасифея, по-малката сестра на Ариадна, която имала двама сина – Акамант и Демофонт (Пиндар нарича Антиопа майка на последния). Демофонт става цар на Атина след Менесфей, а след него градът е управляван от още три поколения Тезейци.

В източниците се споменават и други бракове и потомци на Тезей. Сред съпругите на героя са Феребея, Перибея (дъщеря на Алкатой, която ражда Великия Аякс в брак с Теламон) и дъщерята на Ификъл – Йопа. Тезей имал връзка с трезвеника Анаксо, изнасилил дъщерите на Синид и Керкион (дъщерята на Синид Перигуна му родила син Меланип), бил влюбен в дъщерята на Панопея Егла. Според една от версиите на мита той, а не Дионис, е баща на синовете на Ариадна – Енопион (цар на Хиос) и Стафил (цар на Пепарета).

Външен вид

Източници разказват, че Тезей е подстригал косата си късо отпред и я е оставил дълга отзад. Според Паусаний, когато пристигнал в Атина, косата му била „много красиво вчесана“ и затова дори го взели за момиче; Овидий намерил за необходимо да уточни, че в младостта си Тезей „не украсявал слепоочията си с докосване на клещи“, т.е. не къдрел косата си. По-късно Тезей носел дълга брада. Според Катул бил рус, а според Бакхилид – черноок.

Тезей е един от най-известните герои от гръцката митология. Някои епизоди от биографията му стават широко известни, което продължава и през ХХІ век. Въпреки това Тезей много рядко е главен герой на литературни произведения и в западната култура не съществува негов образ. Могат да се разграничат две основни насоки в използването на героя: представителите на държавната и правната мисъл виждат в Тезей образцова политическа фигура, докато писателите и художниците, работещи в по-популярните жанрове, го възприемат като авантюрист, неверен любовник, нещастен съпруг и баща. В рамката, зададена от тези разкази, Тезей се оказва във второстепенна позиция. Главни герои стават победеният Минотавър, изоставената Ариадна, трагично загиналите му син (Иполит) и съпруга (Федра). На Тезей е отредена ролята на главен герой само когато се сблъсква с архаичната млада култура. Тази тема става актуална още през ХХ век.

Споменът за Тезей в Атина

В Атина Тезей е един от най-почитаните герои от началото на историческата ера. Пътешествениците бяха запознати с мястото, където е живял Егей и където този цар е изтръгнал чашата с отровно вино от ръцете на Тезей, както и с мястото, където Тезей е проклел атиняните, преди да отиде в изгнание (то се наричало Аратерия – „място на проклятията“). Тезей е смятан за основател на редица важни фестивали: Тезей (за който се събирали пари чрез специален данък – „пет драхми за Тезей“), Ософория („принасяне на гроздове“), Панатина, Синоя (Метекия) и Кибернезия (морски фестивал, празнуван в Пирея). Смята се, че този цар е първият в Елада, който сече монети (в действителност първите монети в региона се появяват едва през VII в. пр.н.е.), и че той поставя началото на колонизацията на северозападното крайбрежие на Мала Азия, което става Йония. Тридесетместният кораб, с който Тезей отплавал от Крит, бил съхраняван от атиняните до края на четвърти век пр.н.е. Постепенно той бил подновяван, което давало на философите повод за постоянни спорове: „някои твърдяха, че тя си е останала, а други – че се е превърнала в нов обект“. Някои антични автори приписват на Тезей феномена на остракизма – изгонването на опасен за демокрацията човек чрез гласуване върху глинени клечки (предполага се, че Тезей е първият човек, изгонен от Атина по този начин). В атинските вазови рисунки от началото на VI в. пр.н.е. образът на Тезей е използван не по-рядко от този на Херкулес.

В средата на VI в. пр.н.е. популярността на Тезей започва да намалява – вероятно защото завоевателната мощ на Пизистрат и синовете му подкрепя култа към Херкулес. Изглежда обаче Тезей продължава да бъде почитан от членовете на влиятелната аристократична фамилия Алкамеониди. През 510 г. пр.н.е. тиранията е свалена и скоро започват Гръко-персийските войни, по време на които популярността на Тезей нараства до нови висоти. В битката на Атина и Платея с персите при Маратон (490 г. пр. Хр.), според някои свидетели, елините „се появили Тезей в пълно въоръжение, който се втурнал към варварите, изпреварвайки гръцките редици. По-късно оракулът заповядва на атиняните да намерят останките на героя и да ги отнесат в своя град. През 476 г. пр.н.е. военният командир Кимон изпълнява указа. Той окупира Скарос и започва търсенето. Местните жители твърдели, че на острова няма гроб на Тезей, но един ден атиняните забелязали орел, който кълвял в една могила. Започнали да копаят на това място и намерили гроб с огромни размери, до който лежали меч и медно копие. Никой не се съмняваше, че това е гробницата на Тезей. Ковчегът е пренесен в Атина, където е посрещнат с ликуване от целия народ и поставен в специално построен храм – Тезейон (по-късно са построени още три светилища). Оттогава съществува държавен култ към Тезей. На осмия ден от всеки месец (числото „осем“ се смятало за особено близко до Тезей) се принасяли жертви и Диодор Сицилийски дори пише за „божествени почести“, но това изглежда преувеличено: трябва да става дума за култа към героя.

Съществуват различни обяснения за това нарастване на популярността на Тезей. Някои смятат, че това е повлияно от личните предпочитания на Кимон: този военачалник или наистина се е интересувал от фигурата на легендарния цар на Атина, или се е нуждаел от съюз с Алкмеонидите, които са почитали героя, или е искал да спечели популярност, като въведе нов култ. Други учени виждат в тези събития опит на Атина да оправдае претенциите си за надмощие сред йонийците; в този случай образът на Тезей става „носител на имперската идея“. Съществува и мнението, че събитията от 470 г. пр.н.е., когато атиняните трябвало да се върнат два пъти при руините на своя град, предизвикали асоциации с митологичния синокизъм и наложили нов поглед към мита за Тезей. И накрая, йонийският Тезей е противопоставен на дорийския Херкулес, който символизира Спарта, главния противник на Атина след разгрома на персите. Популярността на Херкулес от известно време се обяснява с факта, че преди да отиде в изгнание, Тезей дал на роднините си парцели земя, върху които се намирали царските светилища.

Антично изобразително изкуство

Много епизоди от биографията на Тезей стават източник на сюжети за древните художници и скулптори. Статуята на героя, спомената от Паусаний, която се намирала в Месена в „Двореца на жертвите“, редом със статуите на Хермес и Херкулес, вероятно датира от архаичната епоха. Най-ранните от датираните изображения са от осми и седми век пр.н.е. и използват темата за минотаромаха (борба с Минотавъра). На тези изображения Тезей е без брада в младостта си, гол или в хитон, като неизменно държи врага си с лявата си ръка за рогата, шията или ръката, а дясната му ръка забива меч в гърдите му. Ариадна стои зад него с кълбо конци в ръка, а на някои изображения са изобразени също Минос, Атина, Хермес и атиняните, дошли в Крит с Тезей. Понякога Минотавърът използва камък като оръжие. Такива изображения се появяват върху вази, златни плочки и релефи.

От VI в. пр.н.е. нататък художници и скулптори изобразяват подвизите на Тезей по време на пътуването му от Трезена до Атина (епизодът с Перифета започва по-късно от останалите). Първоначално това са вазови рисунки, а по-късно са добавени релефи. От VI в. нататък се появяват цели цикли от изображения, изобразяващи всички победи на Тезей, понякога включващи и победите над Маратонския бик и Минотавъра. Ако такива цикли се появяват върху купи, на вътрешната повърхност се изобразява Минотавромахия, а на външната – други подвизи. Типичен пример за това е купа с червена фигура от Вулчи, датираща от 420 г. пр.н.е., която се намира в Британския музей. Картини, изобразяващи подвизите на Тезей, украсяват стените на Тезейона и Партенона, а героят е изобразен с лика на най-влиятелния атинянин от епохата – Перикъл.

От V в. пр.н.е. нататък художниците и скулпторите използват и други теми, свързани с Тезей: войната с амазонките, епизода с Ариадна, отвличането на Елена и пътуването до Хадес. Изобилието на тези изображения се обяснява от учените с опита на атиняните да представят Тезей като „йонийския Херкулес“. Историята за Тезей, който намира меча на баща си под една скала, започва да се използва не по-късно от последното десетилетие на V в. пр. н. е. Паусаний описва медна скулптура на тази тема в атинския акропол; запазени са изображения върху монети и произведения на стенописта (кампанска). Запазени са няколко чаши с червенофигурна рисунка на Тезей, който пристига в Атина. В лявата си ръка държи копие, а дясната протяга към Егей в знак на поздрав, но в същото време е страстно прегърнат от жена (Артемида стои зад Тезей; от дясната му страна вече му е поднесена чаша с отровно вино. Сцената, в която Егей избива чашата от ръцете на сина си, е изобразена върху теракотен релеф и редица копия, съхранявани в различни музеи.

Запазени са четири купи с червени фигури, изобразяващи епизода с пръстена на Минос: Тезей посреща Посейдон, Амфитрита вече държи короната, която иска да подари на героя. Веднъж, при кратера от Акрагантес, Глаук също участва в тази сцена. Запазена е вазата, в която Ариадна протяга ябълка на Тезей в знак на любовта си. На още две изображения (на първото и двамата са изправени и Тезей вижда зад себе си входа на Лабиринта, а на второто царицата е седнала и зад нея се вижда статуя на богинята, а зад Тезей стои гоплит. Фризът в „Амикъл“ показва принца, който води вързания Минотавър в Атина.

Отвличането на Елена е тема на релеф върху трона на Аполон от Амикъл, на червенофигурна рисунка върху протокринтски лекиф от VII в. пр.н.е. и на рисунка върху етруска ваза от Волиния, която се съхранява в Мюнхен (на нея Тезей носи Елена, следван от Пирифой, и гледа назад към преследвачите си). Според Паусаний Тезей е изобразен заедно с Пирифос на картина на Панен в храма на Зевс в Олимпия. До приятеля си Тезей е нарисуван и Полигнот в картина, изобразяваща задгробния живот, която се е намирала в Делфи през първите векове на нашата ера. Според Паусаний на тази картина „Тезей държи мечовете – своя и на Пиритой“. Запазени са апулийска ваза, на която Тезей е измъчван от Ериний, и образец на етруска стенопис от Корнето, на която го обгръщат змии. Атическият кратер в музея „Метрополитън“ изобразява появата на Херкулес в задгробния живот (Тезей, седнал на скала).

Антична литература

Най-ранните запазени литературни текстове, в които се споменава Тезей, са „Илиада“ и „Одисея“ на Омир. В „Илиада“ „безсмъртният“ цар на Атина е един от могъщите герои, редом с които царят на Пилос, Нестор, се сражава срещу кентаврите. В „Одисея“ заглавният герой, който е слязъл в подземното царство, иска да види „славния, роден от бога, цар Тезей, Пиритой“, но е принуден да напусне преди тази среща. Според Плутарх репликата за атинския цар е била вмъкната в „Одисея“ още през VI в. пр.н.е. по заповед на Пизистрат, който искал да угоди по този начин на атиняните; учените обаче допускат, че както репликата, така и споменаването в „Илиада“ са могли да се появят по времето, когато е бил съставен каноничният текст на поемите.

Тезей става главен герой на епическата поема „Тезей“, чийто автор е неизвестен. Именно този текст, който не е оцелял до днес, става източник на сюжетен материал за всички следващи антични писатели. Вероятно Тезей не е имал ясно очертан образ и затова по-късните творби представят много различни интерпретации. Подвизите, извършени от героя в младостта му, по пътя от Трезена към Атина, не се радват на особено внимание от страна на античните писатели: те са подобни на подвизите на Херкулес и затова изглеждат значително по-бледи. Митът за пътуването на Тезей до Крит е по-популярен, но в източниците по-често се споменава частта, свързана с Ариадна. Поетите на елинистическа Гърция и Рим пишат със съчувствие за Ариадна, която е изоставена от любимия си, но не хвърлят вината за инцидента върху Тезей: в техните представи героят просто изпълнява волята на Дионис, когато оставя Ариадна на остров Наксос.

Вакхилид посвещава една от своите дитирамби на срещата между Тезей и баща му. Трагедиите, наречени „Егей“, са написани от Софокъл и Еврипид и разказват за същата среща и победата на принца над бика в Маратон. Трагедията на Софокъл „Тезей“, известна от няколко папируса, разказва за победата на главния герой над Минотавъра. Еврипид също имал пиеса със същото име, но няма надеждна информация за съдържанието ѝ. Източниците споменават „Тезей“ от Ахея от Еретрия и „Тезей“ от Аул Кремуций Кордес (началото на I в. сл. Хр.). В „Елевзинианци“ на Есхил и „Просяци“ на Еврипид (422

Историята на Тезей и Федър се е превърнала в най-значимата в световната литература. Смята се, че е възникнал в атинската драма през V в. пр. За първи път го използва Софокъл, който пише трагедията си „Федър“, от която са запазени само фрагменти. По-късно (приблизително в средата на 430 г. пр.н.е.) Еврипид създава пиеса, известна като „Иполит, облечен“: действието в нея се развива в Атина, когато Тезей е в царството на мъртвите, и в една сцена Федра открито признава на доведения си син, че е влюбена, а след това заявява на завърналия се съпруг, че Иполит я е изнасилил. Тази версия на сюжета се оказва твърде неприемлива за атинската публика. Затова през 428 г. пр.н.е. Еврипид написва втора версия, озаглавена „Иполит, носещ венец“, в която действието се развива в Трезена. Тук зрителят не чува откровени разговори: Федра се самоубива, а в ръцете ѝ намират писмо с фалшиво признание. Втората версия е възпроизведена във Fabulae от ПсевдоХигин, а първата – от Псевдо-Аполодор, автор на Омировите схолии, от Овидий в Херодиада и от Луций Аней Сенека в трагедията Федра. Ликофрон, живял през елинистическата епоха, пише трагедия на същата тема; Сопатра от Пафос има комедия, наречена Иполит. Като цяло писателите, разработили сюжета, се опитват да запазят Тезей като положителен герой: в техния образ атинският цар отначало твърде лесно вярва на клеветите на жена си и проклина сина си, но после се разкайва за стореното.

В редица антични текстове Тезей се появява като мъдър владетел и основател на атинската държавност. В Историята на Херодот той изобщо не се споменава (въпреки че в нея се говори например за битката при Маратон). Още Тукидид обаче представя Тезей като „мъдър и силен владетел“, който установил ред в Атика. Някои препратки към героя в творчеството на Софокъл, Еврипид и Аристофан подсказват, че той се отъждествява с атинския полис; победата му над Минотавъра се тълкува от елинските интелектуалци като победа на Атина над Крит и на цивилизацията над архаиката. От средата на V в. пр.н.е. Тезей е смятан не само за синоикос, но и за основател на демокрацията, въпреки че в източниците продължава да фигурира като цар. Тази тенденция може да се проследи още от Плутарх, който включва биографията на Тезей в своите „Сравнителни биографии“, съчетана с биографията на Ромул, основателя на Рим.

Съзвездието, което днес е известно като Херкулес, в древността е било наричано съзвездието Коляно, а някои древни автори са го свързвали с Тезей. Така Гай Юлий Хигин, позовавайки се на Хегезианакт, твърди, че в това съзвездие Тезей изглежда така, сякаш вдига скала в Трезена. Съзвездието Лира, което се намира в непосредствена близост до съзвездието Коляно, според Гингин също принадлежи на Тезей, „тъй като той владеел всички видове изкуства и умеел, наред с други неща, да свири на лира“.

Тезей се свързва със съзвездието Венера, което днес е известно като Северната корона. Това е същата корона, която Амфитрита дава на героя в морето или Ариадна на остров Крит.

Средновековие

През Средновековието митът за Тезей придобива нов, алегоричен смисъл в духа на християнството. Древните разкази за легендарния атински цар се възприемат като кодирано послание за това как Исус Христос (Тезей) е слязъл в ада (Лабиринта в Кносос), за да победи Сатаната (Минотавъра). За него пишат коментатори на митографски текстове, а средновековни художници създават свои произведения в тази насока. Авторите на църковни мозайки и книжни илюстрации изобразяват лабиринта както като задгробен живот, състоящ се от единадесет кръга, така и като път към светостта, пълен с препятствия, но без алтернатива.

Едно от малкото изключения е „Романсът на розата“ (XIII в.), в който епизодът с пътуването към задгробния живот е интерпретиран като близък до мита за Орфей и Евридика: тук Тезей обича Пирифой толкова силно, че след смъртта му следва приятеля си в царството на мъртвите. През XIV в. интересът към античността започва да се засилва в Италия, която по това време е в период на Ранния ренесанс. По-специално Джовани Бокачо написва епическата поема „Тезей“ (1339-1342), замислена като описание на похода на Тезей срещу амазонките и участието му в делата на Теба (тук се забелязва влиянието на „Тебаида“ на Стаций). „Тезей“ оказва значително влияние върху възприемането на античната митология в цяла ренесансова Европа; заглавният герой обаче заема скромно място в нея, като е само съдия в конфликта между централните персонажи. Около 1380 г. английският поет Джефри Чосър създава свой вариант на тази история в „Рицарска приказка“, част от сборника „Кентърбърийски разкази“.

Ранни модерни времена

Уилям Шекспир е първият, който представя Тезей по комичен начин. В комедията му „Сън в лятна нощ“ (1590 г.), написана отчасти под влиянието на Чосър, сюжетът се развива около сватбата на Тезей („атинският херцог“) с Иполита. Това е фонът на измислената от драматурга история, в която е използван и митът за Минотавъра.

През бароковия период Тезей става главен герой на много пиеси, които служат за литературна основа на опери. Само понякога той става главен герой и в тези случаи сюжетът се основава на измислена любовна история, свързана с Медея и Егла. Най-известната от тези творби е операта на Жан-Батист Люли с либрето на Филип Кино (Медея, осъзнала безнадеждността на своята страст, решава да отрови Тезей, но Егей го разпознава в последния момент по дръжката на меча му. Тази музикална трагедия имаше огромен успех сред публиката. През 1713 г. Джордж Фридрих Хендел (либрето от Николо Франческо Хайм) пише опера на същата тема. Други музикални творби на тази тема са „Тезей“ на Франческо Провенцале (1658 г.), „Тезей“ на Франсоа-Жозеф Госек (1782 г.) и „Тезей“ на Гаспаре Спонтини (1798 г.).

Историята за Тезей и Ариадна става популярна. Пиесите, наречени „Ариадна“, са написани през XVII в. от Отавио Ринучини, Винченцо Джусти, Тома Корней, Иван Гундулич и Уилям Давенант, а през XVIII в. – от Пиер Жакопо Мартело. Лопе де Вега е автор на пиесата „Лабиринтът на Крит“, а Александър Арди – на „Отвлечената Ариадна“. Всички тези произведения са литературна основа за множество опери, сред които „Ариадна“ на Клаудио Монтеверди, Робер Камбер, Бенедето Марчело, Джузепе Мария Орландини, „Ариадна и Тезей“ на Никола Порпора, „Ариадна, измамена и по-късно богиня“ на Райнхард Кайзер, „Ариадна на Крит“ на Джордж Фридрих Хендел и др.

Герой с трагична съдба става Тезей в многобройните адаптации на мита за Федър и Иполит: жертва на обстоятелствата, той вярва на любимата си жена и погубва собствения си син. Робер Гарние е първият в модерната епоха, който се занимава с тази тема (трагедията „Иполит“, 1573 г.), следван от Габриел Жилбер (1647 г.) и Мишел Бидар (1675 г.). Най-известна е трагедията „Федра“ (1677 г.) на Жан Расин, която се превръща в една от трите канонични обработки на темата (след Еврипид и Сенека). В музиката този сюжет е използван от Жан-Филип Рамо („Иполит и Арисия“, 1733-1757) и Кристоф Вилибалд Глук („Иполит“, 1745).

Понякога Тезей се появява като мъдър владетел и основател на държава. Това се случва по-специално в „Владетелят“ на Николо Макиавели (1513 г.) и в „Диалози на мъртвите“ на Франсоа дьо Фенелон.

Митът за Минотавъра е в основата на поредица от изображения върху касони (сватбени сандъци), създадени от неизвестен италиански художник. Това са четири големи панела, всеки от които съдържа няколко изображения. Френските класици Никола Пусен („Младият Тезей намира меча на баща си“, 1630 г.) и Лоран дьо Ла Жере („Тезей в Тресен“, около 1640 г.) изобразяват момента, в който младият герой намира меча и сандалите, оставени му от Егей. Действието в тези картини се развива сред руини, каквито античните автори нямат; в La Gira Тезей, вдигайки огромен фрагмент от кула, намира под него непокътнатите обувки на баща си. Резултатът е, че художниците не илюстрират гръцки мит, а създават свой собствен.

Между 1547 и 1553 г. Франческо Приматричио рисува в една от скиците си сцена, в която Федра обвинява Иполита пред Тезей.

Деветнадесети до двадесет и първи век

През XIX в. Тезей е признат за образцова политическа фигура от Георг Хегел (във връзка с възможното обединение на Германия) и Уго Фосколо, който сравнява атинския цар с Наполеон. През XX век се появяват произведения, в които Тезей е главен герой – новелата на Андре Жид (1946) и романите „Кралят трябва да умре“ (1958) и „Морският бик“ (1962) на Мери Рено. И в двата случая разказът се води от първо лице. Жид се абстрахира от митологичния материал, за да говори за универсални проблеми. Рено обаче, убеден, че Тезей е съществувал в действителност, тълкува мита от най-реалистична гледна точка, като поставя живота на своя герой в контекста на борбата между патриархалния и матриархалния ред и свързва убийството на Минотавъра с разрушаването на двореца в Кносос.

Традиционните теми на европейската литература продължават да се развиват. Митът за Тезей и Ариадна е използван от Йохан Готфрид Хердер („Ариадна“), Емил Лудвиг („Ариадна на Наксос“) и Марина Цветаева („Ариадна“). Последният пише и пиесата „Федра“ и иска да напише пиесата „Елена“, която щеше да бъде последната част от трилогията; този план не е осъществен. Алджърнън Суинбърн (1866 г.), Габриеле Д’Анунцио (1909 г.) и Мигел де Унамуно (1910 г.) също пишат за Тезей и Федра. Тезей се появява в оперите на Жул Масене („Ариадна“, 1906 г.), Бохуслав Мартину („Ариадна“, 1958 г.) и в редица музикални творби по мотиви от „Федра“ на Расин.

В европейската литература мотивът за лабиринта става популярен, а образите на Минотавъра и Тезей са интерпретирани по нов начин. За Хулио Кортасар (Кралете, 1949 г.) и Никос Казандзакис (Тезей, 1953 г.) царят на Атина е герой-цивилизовател, който вижда в Минотавъра животинската страна на човешката природа и я побеждава. За Маргьорит Юрсенар Минотавърът е въплъщение на съдбата на Тезей, така че последният по дефиниция не може да спечели двубоя и да излезе от лабиринта. В романа си „Домът на Астериус“ (1949 г.) Хорхе Луис Борхес представя Минотавъра като същество, което се смята за бог, „избавя от злото“ хората, принесени в жертва, и очаква да получи същото избавление от Тезей. Най-често обаче темата представлява интерес за писатели извън връзката с Минотавъра: литературните герои, които се оказват изгубени в подобието на лабиринт, са изобразявани като своеобразни близнаци на Тезей, които са загубили нишката на Ариадна. Това се случва в творчеството на Емил Зола, Франц Кафка, Жан Кокто, Макс Фриш, Ален Роб-Грийо. Читателят, изгубен в лабиринта на текста, също може да се окаже в ролята на Тезей (типичен пример е „Името на розата“ на Умберто Еко, 1980 г.).

Митът за Тезей е в основата на сюжета на редица фентъзи романи. Това са „Лабиринтът на Минотавъра Робърт Шекли (1990 г.), „Убийството на Тезей“ от Кир Буличев (1994 г.), „Нишката на Ариадна“ от Фред Саберхаген (2000 г.), „Шлемът на ужаса“ от Виктор Пелевин (2005 г.), „Бик от машината“ от Хенри Лион Олди (2017 г.) и други произведения.

Класическият скулптор Антонио Канова, който твори в края на XVIII и началото на XIX век, създава серия от статуи, изобразяващи борбата на Тезей с Минотавъра. Те изобразяват Тезей като жесток герой, който не познава съжаление, или като меланхоличен човек, който е натъжен от победата си. Импресионистът Ловис Коринт изобразява Тезей по ироничен начин в „Ариадна на Наксос“. Тук Тезей, който държи в скута си главата на спящата Ариадна, явно е изплашен от приближаването на процесията на Дионис; тази сцена символизира своеобразно отмъщение на архаичния елемент в борбата му с цивилизацията. Сюрреалистите Андре Масон, Салвадор Дали и Пабло Пикасо интерпретират мита по подобен начин.

Тезей е обект на редица игрални филми. През 1960 г. излиза филмът „Минотавърът, дивият звяр от Крит“ (ролята на Тезей се изпълнява от американския лекоатлет Боб Матиас). През 1962 г. Жул Дасен снима филм, наречен „Федра“, в който действието е пренесено в съвременна Гърция. През 1971 г. в СССР е заснет анимационен филм „Лабиринт“. Подвизите на Тезей“.

През 2010 г. излизат два американски филма: „Войната на боговете: Безсмъртните“ (2011 г., с участието на Хенри Кавел в ролята на Тезей) на Тарсем Сингх и „Тезей и Минотавъра“ (2017 г., с участието на Марко Муньос в ролята на Тезей) на Джошуа Кенеди.

Съществуват мнения, че Тезей е съществувал в действителност и че митът за победата му над Минотавъра е разказ за освобождаването на Атина от властта на критската морска сила. По-специално Фриц Шахермайр датира тези събития около 1500 г. пр.н.е. и ги свързва с минойското изригване. Митът за победата над Маратонския бик вероятно е алегорично описание на присъединяването на Маратон към Атина. Древната традиция, разказваща за атинския синоикизъм, като цяло се ползва с доверието на учените, но по редица основни въпроси се водят спорове. Няма единно мнение дали синоикизмът е само политически (симпатия) или е свързан с преместването на част от населението на Атика в новия център. Не е ясно и кога е станало обединението на региона: някои мнения са в полза на микенската епоха и на 10-9 или дори 8 век пр.н.е. Привържениците на последната теория твърдят, че древните митографи са съчетали чертите на два персонажа в образа на Тезей. Единият е типичен герой от елинската митология, който убива чудовища и провежда военни походи, а другият е владетел от Тъмните векове, при когото Атина се превръща в държава. Във всеки случай изследователите смятат, че образът на Тезей е многопластов. Произходът на героя от Посейдон се свързва с пласт от ранния класицизъм, победата на героя над чудовищата е от зрелия класицизъм, а държавната му дейност е полуисторическа и символична интерпретация, характерна за късната античност.

Съществува хипотеза, че първоначално Тезей, заедно с приятеля си Пиритой, е принадлежал към тесалийския митологичен цикъл и едва през VII в. пр.н.е. легендите за него се зараждат в Североизточна Атика, в района на Маратон. Възможно е именно той да е бил цар на лапитоите, но по-късно мястото му е заето от Пиритой.

Литература

Източници

  1. Тесей
  2. Тезей
  3. 1 2 Плутарх, 1994, Тесей, 6—7.
  4. 1 2 3 Плутарх, 1994, Тесей, 3.
  5. Диодор Сицилийский, 2005, IV, 59, 1.
  6. ^ „May I therefore succeed in purifying Fable, making her submit to reason and take on the semblance of History. But where she obstinately disdains to make herself credible, and refuses to admit any element of probability, I shall pray for kindly readers, and such as receive with indulgence the tales of antiquity.“ (Plutarch, Life of Theseus, translated by Bernadotte Perrin).
  7. ^ The theory, expounded as natural history by Aristotle, was accepted through the nineteenth century and only proven wrong in modern genetics: see Telegony. Sometimes in myth, the result could be twins, one born divine of a divine father, the other human of a human sire: see Dioscuri. Of a supposed Parnassos, founder of Delphi, Pausanias observes, „Like the other heroes, as they are called, he had two fathers; one they say was the god Poseidon, the human father being Cleopompus.“ (Description of Greece x.6.1).
  8. Felix Jacoby (Hrsg.): Das Marmor Parium. Weidmannsche Buchhandlung, Berlin 1904, S. 8–9 (Digitalisat [abgerufen am 23. April 2016]).
  9. Plutarch, Theseus 3
  10. Plutarch, Theseus 4–6
  11. Bibliotheke des Apollodor 1,67; 1,111
  12. από τη Βικιθήκη – Παυσανίας Αττικά Α