Влашко

Резюме

Влашко или Влахия (на румънски: Țara Românească, букв.  “Румънската земя“ или „Румънската страна“, произнася се ; архаично: Țeara Rumânească, румънска кирилица: Цѣра Рꙋмѫнѣскъ) е историческа и географска област на Румъния. Разположен е на север от Долен Дунав и на юг от Южните Карпати. Влашко традиционно е разделено на две части: Мунтения (Голямо Влашко) и Олтения (Малко Влашко). Понякога Добруджа може да се счита за трети участък поради близостта ѝ и краткото ѝ управление. Цяла Влахия понякога се нарича Мунтения поради отъждествяването ѝ с по-голямата от двете традиционни части.

Влашко е основано като княжество в началото на XIV в. от Басараб I след бунт срещу Карл I Унгарски, въпреки че първото споменаване на територията на Влашко на запад от река Олт датира от грамота, дадена на воеводата Сенеслау през 1246 г. от Бела IV Унгарски. През 1417 г. Влахия е принудена да приеме сюзеренитета на Османската империя; това продължава до XIX в., макар и с кратки периоди на руска окупация между 1768 и 1854 г.

През 1859 г. Влахия се обединява с Молдова, за да образува Обединените княжества, които през 1866 г. приемат името Румъния, а през 1881 г. официално стават Кралство Румъния. По-късно, след разпадането на Австро-Унгарската империя и резолюцията на избраните представители на румънците през 1918 г., Буковина, Трансилвания, както и части от Банат, Кришана и Марамуреш са присъединени към Кралство Румъния, като по този начин се формира съвременната румънска държава.

Името Влахия е екзоним, който обикновено не се използва от самите румънци, които използват наименованието „Țara Rumânească“ – Румънска страна или Румънска земя. Терминът „Влахия“ (който обаче присъства в някои румънски текстове като Valahia или Vlahia) произлиза от термина walhaz, използван от германските народи за описание на келтите, а по-късно и на романизираните келти и всички романоезични народи. В Северозападна Европа това дава началото на Уелс, Корнуол и Валония, наред с други, докато в Югоизточна Европа се използва за обозначаване на романски говорещите, а впоследствие и на овчарите като цяло.

През Ранното средновековие в славянските текстове като обозначение на местоположението му се използва и името Земли Унгро-Влахискои (Земли Унгро-Влахискои или „Унгаро-Влахийска земя“). Терминът, преведен на румънски език като „Унгровалахия“, остава в употреба до съвременната епоха в религиозен контекст, като се отнася до седалището на румънския православен митрополит на Унгаро-Влахия, за разлика от Тесалия или Велика Влахия в Гърция или Малка Влахия (Mala Vlaška) в Сърбия. Названията на държавата на румънски език са Muntenia (Земя на планините), Țara Rumânească (Румънска земя), Valahia и рядко România. Вариантът на изписване Țara Românească е възприет в официалните документи към средата на XIX в., но вариантът с u остава разпространен в местните диалекти до много по-късно.

За дълги периоди от време след 14 век Влашко е наричано Влашко (на български: Влашко) от българските източници, Влашка (на сръбски: Влашка) от сръбските източници, Волощина (на украински: Волощина) от украинските източници и Walachei или Walachey от немскоговорящите (най-вече трансилванските саксонски) източници. Традиционното унгарско име на Влахия е Хавасалфьолд, буквално „Снежна низина“, чиято по-стара форма е Хаваселве, което означава „Земя отвъд снежните планини“ (преводът му на латински, Transalpina, е използван в официалните кралски документи на Кралство Унгария. На османотурски език се появява терминът Eflâk Prensliği или просто Eflâk افلاق. (Обърнете внимание, че по силата на езиковия късмет, който е изцяло в полза на потомството на власите на изток, този топоним, поне според фонотактиката на съвременния турски език, е омофонен с друга дума – افلاك, която означава „небеса“ или „небе“).

Арабските хроники от XIII век използват името Влахия вместо България. В тях са дадени координатите на Влашко и е уточнено, че Влашко е наречено ал-Авалък, а жителите – улакут или улаг.

Областта Олтения във Влашко е била известна на турски език като Kara-Eflak („Черна Влахия“) и Kuçuk-Eflak („Малка Влахия“), а първото название е използвано и за Молдова.

Древни времена

По време на Втората дакийска война (105 г. сл. Хр.) Западна Олтения става част от римската провинция Дакия, а части от Влахия са включени в провинция Moesia Inferior. Първоначално римският лимес е изграден покрай река Олт през 119 г., след което е преместен леко на изток през II в., като по това време се простира от Дунав до Ручар в Карпатите. През 245 г. римската линия се връща обратно до река Олт, а през 271 г. римляните се изтеглят от региона.

Районът е подложен на романизация и през периода на преселението на народите, когато по-голямата част от днешна Румъния е завладяна от готи и сармати, известни като културата Черняхов, последвани от вълни от други номади. През 328 г. римляните построяват мост между Сучидава и Оескус (близо до Гиген), което показва, че е имало значителна търговия с народите на север от Дунав. Кратък период на римско владичество в района е засвидетелстван при император Константин Велики, след като през 332 г. той напада готите (заселили се на север от Дунав). Периодът на готско управление приключва, когато хуните пристигат в Панонския басейн и под ръководството на Атила нападат и разрушават около 170 селища от двете страни на Дунав.

Ранното средновековие

Византийското влияние се проявява през V-VI в., като например обектът на културата Ipotești-Cândești, но от втората половина на VI в. и през VII в. славяните прекосяват територията на Влашко и се заселват в нея по пътя си към Византия, заемайки южния бряг на Дунав. През 593 г. византийският главнокомандващ Приск разгромява славяни, авари и гепиди на бъдещата влашка територия, а през 602 г. славяните претърпяват решаващо поражение в областта; Флавий Маврикий Тиберий, който заповядва армията му да се разположи на север от Дунав, среща силната съпротива на войските си.

Влашко е под контрола на Първата българска империя от създаването ѝ през 681 г. до приблизително завладяването на Трансилвания от унгарците в края на Х век. С упадъка и последвалото византийско завладяване на България (от втората половина на Х в. до 1018 г.) Влашко преминава под контрола на печенегите – тюркски народи, които разширяват властта си на запад през Х и ХІ в., докато не са разгромени около 1091 г., когато куманите от Южна Рутения поемат контрола над земите на Влашко. От Х в. нататък византийски, български, унгарски, а по-късно и западни източници споменават за съществуването на малки полиси, вероятно населени, наред с други, от власи, водени от князе и воеводи.

През 1241 г., по време на монголското нашествие в Европа, куманското господство е прекратено – прякото монголско управление над Влахия не е засвидетелствано, но остава вероятно. Част от Влахия вероятно е била за кратко оспорвана от Унгарското кралство и българите през следващия период, но изглежда, че сериозното отслабване на унгарската власт по време на монголските нападения е допринесло за създаването на нови и по-силни полиси, засвидетелствани във Влахия през следващите десетилетия.

Създаване

Едно от първите писмени свидетелства за местни воеводи е свързано с Литовой (1272 г.), който управлявал земите от двете страни на Карпатите (включително страната Хацег в Трансилвания) и отказал да плаща данък на Ладислав IV Унгарски. Негов наследник е брат му Bărbat (1285-1288). Продължаващото отслабване на унгарската държава вследствие на нови монголски нашествия (1285-1319 г.) и падането на династията на Арпад отварят пътя към обединението на влашките полиси и към независимост от унгарското управление.

Създаването на Влашко, което според местните традиции е дело на някой си Раду Негру (Черния Раду), исторически се свързва с Басараб I Влашки (1310-1352), който се разбунтувал срещу Карл I Унгарски и започнал да управлява от двете страни на Олт, като установил резиденцията си в Камбулунг като първия владетел от рода Басараб. Басараб отказва да предостави на Унгария земите на Фагараш, Алмаш и банат Северин, побеждава Карл в битката при Посада (1330 г.) и според румънския историк Șтефан Șтефанеску разширява земите си на изток, като включва земи чак до Килия в Буджака (предполагаемото владение над последната не е запазено от следващите князе, тъй като Килия е под властта на Ногайците около 1334 г.

Съществуват доказателства, че Второто българско царство е управлявало поне номинално влашките земи до коридора Рукар-Бран чак до края на XIV в. В една грамота на Раду I влашкият воевода иска от българския цар Иван Александър да нареди на митничарите си в Рукар и на моста на река Дъмбовица да събират данъци, следвайки закона. Присъствието на български митничари в Карпатите показва български сюзеренитет над тези земи, макар че императивният тон на Раду подсказва за силна и нарастваща влашка автономия. При Раду I и неговия наследник Дан I владенията в Трансилвания и Северин продължават да са обект на спорове с Унгария. Басараб е наследен от Николай Александър, последван от Владислав I. Владислав напада Трансилвания, след като Людовик I окупира земите на юг от Дунав, отстъпва да го признае за владетел през 1368 г., но отново се разбунтува през същата година; при неговото управление се случва и първият сблъсък между Влашко и Османската империя (битка, в която Владислав е съюзник на Иван Шишман).

1400-1600

Тъй като целите Балкани стават неразделна част от разрастващата се Османска империя (процес, който завършва с падането на Константинопол под властта на султан Мехмед Завоевателя през 1453 г.), Влашко е въвлечено в чести сблъсъци през последните години от управлението на Мирча I (1386-1418 г.). Първоначално Мирча побеждава османците в няколко сражения, включително в битката при Ровине през 1394 г., прогонва ги от Добруджа и за кратко разширява властта си до делтата на Дунав, Добруджа и Силистра (ок. 1400-1404 г.). Сменя съюзите си със Сигизмунд, император на Свещената Римска империя, и с Полша на Ягелоните (участва в битката при Никопол), а през 1417 г. приема мирен договор с османците, след като Мехмед I поема контрола над Турну Мъгуреле и Гюргево. Двете пристанища остават част от османската държава с кратки прекъсвания до 1829 г. През 1418-1420 г. Михаил I побеждава османците при Северин, за да бъде убит в битката при контранастъплението; през 1422 г. опасността е предотвратена за кратко, когато Дан II нанася поражение на Мурад II с помощта на Пипо Спано.

Подписаният през 1428 г. мир поставя началото на период на вътрешна криза, тъй като Дан трябва да се защитава срещу Раду II, който повежда първата от поредицата болярски коалиции срещу утвърдени князе. Победили през 1431 г. (годината, в която подкрепяният от болярите Александър I Алдеа заема трона), болярите получават последователни удари от Влад II Дракул (1443-1447 г.), който все пак се опитва да постигне компромис между османския султан и Свещената Римска империя.

Следващото десетилетие е белязано от конфликта между съперничещите си родове Данещи и Дракулещи. Изправен пред вътрешни и външни конфликти, Влад II Дракул неохотно се съгласява да плати искания от Османската империя данък, въпреки принадлежността си към Ордена на Дракона – група независими благородници, чието верую е да отблъснат османското нашествие. Като част от трибута синовете на Влад II Дракул (Раду чел Фрумос и Влад III Дракула) са взети под османски контрол. Признавайки християнската съпротива срещу тяхното нашествие, лидерите на Османската империя освобождават Влад III да управлява през 1448 г. след убийството на баща му през 1447 г.

Известен като Влад III Император или Влад III Дракула, той незабавно умъртвява болярите, които са заговорничили срещу баща му, и е характеризиран едновременно като национален герой и жесток тиранин. Той е приветстван за възстановяването на реда в дестабилизираното княжество, но не проявява милост към крадците, убийците и всички, които заговорничат срещу управлението му. Влад демонстрира нетърпимостта си към престъпниците, като използва като форма на екзекуция набиването на кол, тъй като е научил метода на набиването на кол от младостта си, прекарана в османски плен. Влад се съпротивлява яростно на османското владичество, като едновременно отблъсква османците и няколко пъти е отблъскван.

Трансилванските саксонци също били ядосани на него заради укрепването на границите на Влахия, което пречело на контрола им върху търговските пътища. В знак на отмъщение саксонците разпространяват гротескни поеми за жестокост и друга пропаганда, демонизираща Влад III Дракула като пияница на кръв. Тези разкази оказват силно влияние върху избухването на вампирската фантастика в целия Запад и по-специално в Германия. Те вдъхновяват и главния герой в готическия роман „Дракула“ на Брам Стокър от 1897 г.

През 1462 г. Влад III разгромява настъплението на Мехмед Завоевателя по време на нощната атака при Търговище, след което е принуден да се оттегли в Търговище и да приеме да плаща увеличен данък. Междувременно Влад III е изправен пред паралелни конфликти с брат си Раду чел Фрумос (р. 1437 г.).

В края на XV в. се издига могъщата фамилия Крайовещи, практически независими владетели на Олтенския банат, които търсят османска подкрепа в съперничеството си с Михнеа чел Рау (1508-1510 г.) и го заместват с Влъдуц. След като последният се оказва враждебно настроен към бановете, родът Басараб официално прекратява съществуването си с издигането на Неагое Басараб, род Крайовещи. Мирното управление на Неагое (1512-1521 г.) се отличава с културните си аспекти (построяването на катедралата Куртеа де Аргеш и ренесансовите влияния). Това е и период на засилено влияние на саксонските търговци в Брашов и Сибиу, както и на съюза на Влашко с Луи II Унгарски. При Теодоси страната отново е под четиримесечна османска окупация – военна администрация, която изглежда е опит за създаване на влашки пашалък. Тази опасност сплотява всички боляри в подкрепа на Раду де ла Афумаци (четири правителства между 1522 и 1529 г.), който губи битката след споразумение между Крайова и султан Сюлейман Великолепни; княз Раду в крайна сметка потвърждава позицията на Сюлейман като сюзерен и се съгласява да плаща още по-висок данък.

Османският сюзеренитет остава почти неоспорим през следващите 90 години. Раду Паисий, който е свален от Сюлейман през 1545 г., отстъпва пристанището Брейла на османската администрация през същата година. Неговият наследник Мирча Чобанул (1558-1559 г.), принц без претенции за благородническо наследство, е наложен на трона и съответно се съгласява да намали автономията (увеличава данъците и провежда въоръжена интервенция в Трансилвания – подкрепяйки протурския Йоан Запрян). Конфликтите между болярските фамилии стават строги след управлението на Патрашку Добрия, а болярското надмощие над владетелите е очевидно при Петру Младши (управление, доминирано от Доамна Чиажна и белязано от огромно увеличение на данъците), Михнеа Турцитул и Петру Черкел.

Османската империя все повече разчита на Влашко и Молдова за снабдяването и поддръжката на военните си сили; местната армия обаче скоро изчезва поради увеличените разходи и много по-очевидната ефективност на наемните войски.

17 век

Първоначално ползващ се с османска подкрепа, Михаил Храбър се възкачва на престола през 1593 г. и напада войските на Мурад III на север и на юг от Дунав в съюз със Сигизмунд Батори от Трансилвания и Арон Вода от Молдова (вж. Битката при Калугарени). Скоро той се поставя под сюзеренитета на императора на Свещената Римска империя Рудолф II и през 1599-1600 г. се намесва в Трансилвания срещу полския крал Сигизмунд III Ваза, като поставя региона под своя власт; по-късно през следващата година краткото му управление обхваща и Молдова. За кратък период от време Михаил Храбър управлява (в лична, но не официална уния) всички територии, в които живеят румънци, възстановявайки континенталната част на древното Дакийско кралство. Управлението на Михаил Храбър, със скъсването с османското владичество, напрегнатите отношения с другите европейски сили и ръководството на трите държави, в по-късни периоди се смята за предшественик на модерна Румъния – теза, която Николае Бълческу защитава със забележителна интензивност. След падането на Михаил Влахия е окупирана от полско-молдовската армия на Симион Мовила (вж. Молдовски войни на магнатите), която държи региона до 1602 г., а през същата година е обект на нападения на Ногай.

Последният етап от развитието на Османската империя засилва натиска върху Влашко: политическият контрол е съпроводен с османска икономическа хегемония, отхвърляне на столицата Търговище в полза на Букурещ (по-близо до османската граница и бързо развиващ се търговски център), въвеждане на крепостното право при Михаил Храбри като мярка за увеличаване на приходите на именията и намаляване на значението на нископоставените боляри (застрашени от изчезване, те участват във въстанието на сеймените през 1655 г.). Освен това нарастващото значение на назначението на висок пост пред собствеността на земята довежда до приток на гръцки и левантински фамилии – процес, който вече предизвиква недоволството на местните жители по време на управлението на Раду Михнеа в началото на XVII в. Матей Басараб, назначен за болярин, донася дълъг период на относителен мир (1632-1654 г.), с изключение на битката при Финта през 1653 г., водена между власите и войските на молдовския княз Василе Лупу – завършила с катастрофа за последния, който бил заменен с фаворита на княз Матей, Георге Șтефан, на престола в Яш. Близкият съюз между Георге Șтефан и наследника на Матей Константин Șербан е поддържан от трансилванския Георги II Ракоци, но техните замисли за независимост от османското владичество са смазани от войските на Мехмед IV през 1658-1659 г. Управлението на Георге Гика и Григор I Гика, фаворити на султана, означава опити за предотвратяване на подобни инциденти; то обаче е и началото на ожесточен сблъсък между болярските фамилии Белену и Кантакузино, който ще бележи историята на Влашко до 80-те години на XVI в. Кантакузино, застрашени от съюза между Балену и Гика, подкрепят собствения си избор на князе (Антоний Воден Попещи и Георги Дука), преди да се издигнат – с възкачването на Șербан Кантакузино (1678-1688).

Руско-турските войни и фанариотите

Влашко става мишена на хабсбургските набези по време на последните етапи на Голямата турска война около 1690 г., когато владетелят Константин Брънковяну тайно и неуспешно договаря антиосманска коалиция. Управлението на Брънчовеану (1688-1714 г.), отбелязано с късноренесансовите си културни постижения (вж. стил Брънчовеану), съвпада и с възхода на имперска Русия при цар Петър Велики – той е привлечен от последната по време на Руско-турската война от 1710-11 г. и губи трона и живота си известно време след като султан Ахмед III научава за преговорите. Въпреки осъждането на политиката на Брънчовеану, Șтефан Кантакузино се привързва към хабсбургските проекти и отваря страната за войските на принц Евгений Савойски; самият той е свален и екзекутиран през 1716 г.

Непосредствено след свалянето на княз Șтефан османците се отказват от чисто номиналната избирателна система (в която дотогава вече се наблюдава намаляване на значението на болярския диван по решение на султана) и князете на двете Дунавски княжества се назначават от фанариотите в Константинопол. Въведено от Николай Маврокордатос в Молдова след Димитър Кантемир, фанариотското управление е пренесено във Влашко през 1715 г. от същия владетел. Напрегнатите отношения между боляри и князе довеждат до намаляване на броя на облаганите с данъци хора (като привилегия, извоювана от първите), последващо увеличаване на общите данъци и разширяване на правомощията на болярския кръг в Дивана.

Успоредно с това Влахия се превръща в бойно поле в поредица от войни между османците, от една страна, и Русия или Хабсбургската монархия, от друга. Самият Маврокордатос е свален от власт от болярски бунт и арестуван от хабсбургските войски по време на Австро-турската война от 1716-18 г., тъй като османците трябва да отстъпят Олтения на Карл VI Австрийски (Пасаровицкия договор). Регионът, организиран като Крайовски банат и подчинен на просветено абсолютистко управление, което скоро разочарова местните боляри, е върнат на Влашко през 1739 г. (Белградският договор след края на Австро-руско-турската война (1735-39 г.)). Княз Константин Маврокордатос, който контролира новата промяна в границите, е отговорен и за ефективното премахване на крепостното право през 1746 г. (през този период банът на Олтения премества резиденцията си от Крайова в Букурещ, което наред със заповедта на Маврокордатос да слее личната си хазна с тази на страната, означава и преминаване към централизъм.

През 1768 г., по време на Петата руско-турска война, Влашко е подложено на първата руска окупация (подпомогната от въстанието на Пару Кантакузино). Договорът от Кючук Кайнарджа (1774 г.) позволява на Русия да се намеси в полза на източноправославните османски поданици, като ограничава османския натиск – включително намалява сумите, дължими като данък – и с времето относително увеличава вътрешната стабилност, като същевременно отваря Влашко за повече руски намеси.

Хабсбургските войски под командването на княз Йосиф Кобургски отново навлизат в страната по време на Руско-турско-австрийската война и през 1789 г. свалят Николай Маврогенес. След възстановяването на Османската империя настъпва период на криза: Олтения е опустошена от експедициите на Осман Пазвантоглу, могъщ бунтовнически паша, чиито набези дори карат княз Константин Ханджерли да загуби живота си по подозрение в измяна (1799 г.), а Александър Мурусис да се откаже от трона си (1801 г.). През 1806 г. Руско-турската война от 1806-12 г. е частично провокирана от свалянето от Портата на Константин Ипсилантис в Букурещ – в унисон с Наполеоновите войни, тя е провокирана от Френската империя, а също така показва влиянието на договора от Кючук Кайнарджа (войната донася нашествието на Михаил Андреевич Милорадович. След Букурещкия мир управлението на Жан Жорж Караджа, макар и запомнено с голяма чумна епидемия, се отличава с културни и индустриални начинания. През този период Влашко увеличава стратегическото си значение за повечето европейски държави, които се интересуват от надзора на руската експанзия; в Букурещ са открити консулства, които оказват непряко, но голямо влияние върху влашката икономика чрез защитата, която предоставят на търговците от Судиния (които скоро успешно се конкурират с местните гилдии).

От Влашко до Румъния

Смъртта на княз Александър Суцос през 1821 г., която съвпада с началото на Гръцката война за независимост, установява болярско регентство, което се опитва да блокира пристигането на Скарлат Калимах на трона в Букурещ. Паралелното въстание в Олтения, осъществено от водача на пандурите Тудор Владимиреску, макар и да има за цел да свали възхода на гърците, прави компромис с гръцките революционери във Филики Етерия и се съюзява с регентите, (вж. също: Възход на национализма в Османската империя).

На 21 март 1821 г. Владимиреску влиза в Букурещ. През следващите седмици отношенията между него и съюзниците му се влошават, особено след като той търси споразумение с османците; лидерът на Етерия Александър Ипсилантис, който се е установил в Молдова, а след май и в Северна Влахия, смята съюза за нарушен – той екзекутира Владимиреску и се изправя срещу османската интервенция без пандурска или руска подкрепа, като претърпява големи поражения в Букурещ и Дръгашани (преди да се оттегли под австрийска опека в Трансилвания). Тези насилствени събития, при които мнозинството фанариоти застават на страната на Ипсилантис, карат султан Махмуд II да постави княжествата под своя окупация (изселени по искане на няколко европейски сили) и да санкционира края на фанариотските правила: във Влашко първият княз, който след 1715 г. се смята за местен, е Григоре IV Гика. Въпреки че новата система е утвърдена до края на съществуването на Влашко като държава, управлението на Гика е внезапно прекратено от опустошителната Руско-турска война от 1828-1829 г.

Договорът от Адрианопол от 1829 г. поставя Влашко и Молдова под руско военно управление, без да отменя османския сюзеренитет, и им предоставя първите общи институции и подобие на конституция (вж. Regulamentul Organic). На Влахия е върната собствеността върху Браила, Гюргево (които скоро се превръщат в големи търговски градове на река Дунав) и Турну Мъгуреле. Договорът също така позволява на Молдова и Влахия да търгуват свободно със страни, различни от Османската империя, което е сигнал за значителен икономически и градски растеж, както и за подобряване на положението на селяните. Много от разпоредбите са били уточнени в Аккерманската конвенция между Русия и Османската империя от 1826 г., но тя така и не е била приложена изцяло в тригодишния интервал. Задължението за надзор на княжествата е оставено на руския генерал Павел Кисельов; този период е белязан от редица важни промени, включително възстановяването на влашката армия (1831 г.), данъчна реформа (която обаче потвърждава освобождаването от данъци на привилегированите), както и големи градски работи в Букурещ и други градове. През 1834 г. влашкият престол е зает от Александру II Гика – ход, който е в противоречие с Адрианополския договор, тъй като той не е избран от новото законодателно събрание; през 1842 г. той е отстранен от сюзерените и заменен с избран княз Георге Бибеску.

Противопоставянето на произволното и силно консервативно управление на Гика, както и възходът на либералните и радикалните течения, се усеща за първи път с протестите на Йон Калпиняну (впоследствие то става все по-конспиративно и се съсредоточава върху тайните общества, създадени от млади офицери като Николае Бълческу и Митиче Филипеску). Frăția, тайно движение, създадено през 1843 г., започва да планира революция за сваляне на Бибеску и отмяна на Regulamentul Organic през 1848 г. (вдъхновено от европейските въстания от същата година). Първоначално техният общонароден преврат е успешен само край Турну Мъгуреле, където тълпите приветстват Прокламацията на Ислас (наред с другото документът призовава за политически свободи, независимост, поземлена реформа и създаване на национална гвардия. На 11-12 юни движението успява да свали Бибеску и да създаде Временно правителство, което обявява Dreptate, Frăție („Справедливост, братство“) за национален девиз. Въпреки че симпатизират на антируските цели на революцията, османците са принудени от Русия да я потиснат: Османските войски влизат в Букурещ на 13 септември. Руските и турските войски, присъстващи до 1851 г., довеждат на престола Барбу Димитрие Șтирбей, през който интервал повечето участници в революцията са изпратени в изгнание.

За кратко време, по време на Кримската война, Влашко и Молдова получават нов статут с неутрална австрийска администрация (1854-1856 г.) и Парижкия договор: опека, поделена между османците и Конгреса на Великите сили (Великобритания, Франция, Кралство Пиемонт-Сардиния, Австрийската империя, Прусия и, макар и никога повече изцяло, Русия), с вътрешна администрация, ръководена от каймакам. Възникващото движение за обединение на Дунавските княжества (искане, изразено за първи път през 1848 г., и кауза, затвърдена от завръщането на революционните изгнаници) е подкрепено от французите и техните сардински съюзници, подкрепено от Русия и Прусия, но е отхвърлено или заподозряно от всички останали надзиратели.

След интензивна кампания формалната уния в крайна сметка е постигната: въпреки това изборите за ad hoc диваните през 1859 г. се ползват от правна неяснота (текстът на окончателното споразумение посочва два престола, но не пречи на едно лице да участва и да спечели изборите едновременно в Букурещ и Яш). Александър Йоан Куза, който се кандидатира от юнионистката партия Partida Națională, печели изборите в Молдова на 5 януари; Влашко, което се очакваше от юнионистите да получи същия вот, върна в своя диван мнозинство от антиюнионисти.

След масов протест на тълпата в Букурещ избраните променят верността си и на 5 февруари Куза е избран за княз на Влахия (24 януари стар стил), с което е утвърден за домнитор на Обединените княжества Молдова и Влахия (от 1862 г. – на Румъния) и на практика обединява двете княжества. Международно признат само за времето на неговото управление, съюзът е необратим след възкачването на Карол I през 1866 г. (съвпада с Австро-пруската война, но идва в момент, когато Австрия, основният противник на решението, не е в състояние да се намеси).

Робство

Робството (на румънски: robie) е било част от социалния ред отпреди основаването на Влашкото княжество до постепенното му премахване през 40-те и 50-те години на XIX век. Повечето от робите са били от ромски (цигански) произход. Първият документ, удостоверяващ присъствието на роми във Влашко, датира от 1385 г. и в него групата е наречена ațigani (от гръцкото athinganoi, откъдето произлиза румънският термин țigani, който е синоним на „циганин“). Въпреки че румънските термини robie и sclavie изглеждат като синоними, по отношение на правния статут има съществени разлики: sclavie е терминът, съответстващ на правния институт през римската епоха, когато робите са били считани за стоки вместо за човешки същества и собствениците са имали ius vitae necisque над тях (докато robie е феодалният институт, при който робите са били считани за човешки същества и са имали ограничена правоспособност.

Точният произход на робството не е известен. По това време робството е било често срещана практика в Източна Европа и се спори дали ромите са дошли във Влашко като свободни хора или като роби. Във Византийската империя те са били роби на държавата и изглежда, че положението е било същото в България и Сърбия, докато социалната им организация не е била разрушена от османското завоевание, което предполага, че са дошли като роби, които са сменили „собствеността“ си. Историкът Николае Йорга свързва пристигането на ромите с монголското нашествие в Европа през 1241 г. и смята, че робството им е остатък от онази епоха, като румънците вземат ромите от монголите като роби и запазват статута им. Други историци смятат, че те са били поробени, докато са били пленени по време на битките с татарите. Възможно е практиката за поробване на пленници също да е взета от монголите. Въпреки че е възможно някои роми да са били роби или помощни войски на монголите или татарите, основната част от тях идват от южната част на Дунав в края на XIV в., известно време след основаването на Влашко. Пристигането на ромите превръща робството в широко разпространена практика.

Традиционно ромите роби се делят на три категории. Най-малките са били собственост на господарите и са носели румънското име țigani domnești („цигани, принадлежащи на господаря“). Другите две категории обхващали țigani mănăstirești („Цигани, принадлежащи на манастирите“), които били собственост на румънски православни и гръцки православни манастири, и țigani boierești („Цигани, принадлежащи на болярите“), които били поробени от категорията на земевладелците.

Премахването на робството става в резултат на кампания на млади революционери, които приемат либералните идеи на Просвещението. Най-ранният закон, с който се освобождава определена категория роби, е от март 1843 г., с който контролът върху държавните роби, собственост на затворническата администрация, се прехвърля на местните власти, което води до тяхното оседлаване и превръщането им в селяни. По време на Влашката революция от 1848 г. програмата на Временното правителство включва еманципацията (dezrobire) на ромите като едно от основните социални искания. До 50-те години на XIX в. движението получава подкрепата на почти цялото румънско общество и със закон от февруари 1856 г. всички роби са еманципирани до статута на данъкоплатци (граждани).

С площ от приблизително 77 000 км2 (30 000 кв. мили) Влашко е разположено на север от река Дунав (и от днешна България), на изток от Сърбия и на юг от Южните Карпати и традиционно е разделено между Мунтения на изток (като политически център Мунтения често се възприема като синоним на Влашко) и Олтения (бивш банат) на запад. Разделителната линия между двете области е река Олт.

Традиционната граница на Влашко с Молдова съвпада с река Милцов през по-голямата част от дължината ѝ. На изток, отвъд завоя на Дунав в посока север-юг, Влахия съседства с Добруджа (влашките князе дълго време са владеели областите на север от линията (Амлаш, Чичеу, Фагараш и Хацег), които обикновено не се смятат за част от Влахия.

Столицата се променя с течение на времето – от Câmpulung до Curtea de Argeș, след това до Târgoviște, а след края на XVII в. – до Букурещ.

Историческо население

Съвременните историци оценяват населението на Влашко през XV в. на 500 000 души. През 1859 г. населението на Влашко е 2 400 921 души (1 586 596 души в Мунтения и 814 325 души в Олтения).

Текущо население

Според последните данни от преброяването през 2011 г. общото население на региона е 8 256 532 жители, разпределени между следните етнически групи (по данни от преброяването през 2001 г.): Румънци (97 %), роми (2,5 %), други (0,5 %).

Градове

Най-големите градове (според преброяването от 2011 г.) в област Влашко са:

Медии, свързани с Влашко, в Wikimedia Commons

Координати: 44°25′ С.Ш. 26°06′ И.Д.

Източници

  1. Wallachia
  2. Влашко
  3. ^ As written chancellery language until it was replaced by Romanian starting with the 16th century. Used for liturgical purposes until the end of the 18th century.
  4. «Ἐπὶ δὲ τούτοις καὶ ἄλλος τις τὰ Θετταλίας κατέχων Μετέωρα, ἃ νῦν Μεγάλη Βλαχία κικλήσκεται, τοπάρχης ἦν τῶν ἐκεῖ.» Νικήτας Χωνιάτης, Χρονική Διήγησις, 1, 638, 10
  5. ^ Valacchia, su treccani.it. URL consultato il 5 settembre 2021.
  6. ^ Ștefan Pascu, Documente străine despre români, ed. Arhivelor statului, București 1992, ISBN 973-95711-2-3
  7. ^ „Tout ce pays: la Wallachie, la Moldavie et la plus part de la Transylvanie, a esté peuplé des colonies romaines du temps de Trajan l’empereur… Ceux du pays se disent vrais successeurs des Romains et nomment leur parler romanechte, c’est-à-dire romain … “ în Voyage fait par moy, Pierre Lescalopier l’an 1574 de Venise a Constantinople, în: Paul Cernovodeanu, Studii și materiale de istorie medievală, IV, 1960, p. 444
  8. Les toponymes Valachia, Valaquia, Velacia, Valacchia, Wallachia, Wolokia, Valachie, Valaquie, Vlaquie, Blaquie avec les ethnonymes correspondants et des mentions pré- ou post-posées comme major, minor, alba, nigra, secunda, tertia, interior, Bogdano-, Moldo-, Hongro- ou Ungro, figurent dans des ouvrages cartographiques anciens comme Theatrum Orbis Terrarum d’Abraham Ortelius (1570), Atlas sive Cosmographicae… de Gerhaart De Kremer (« Mercator », Amsterdam 1628), Atlas Blaeu Van der Hem de Willem Janszoon (Amsterdam 1650), Atlas Novus de Johannes Janssonius (Amsterdam 1657) et de Frederik de Wit (Amsterdam 1668) ou encore dans les ouvrages de Vincenzo Coronelli comme l’Isolario : voir « Muzeul Naţional al Hărţilor şi Cărţii Vechi » sur [1].
  9. Selon les historiens Giurescu, Iorga et Xenopol, il y a eu historiquement plusieurs Valachies : les trois principautés à majorité roumanophone de Transylvanie, Moldavie et Valachie jadis respectivement cartographiées « Valachie intérieure », « Bogdano-Valachie » et « Hongro-Valachie », et par ailleurs le despotat de Dobrogée, les « Vlašina », « Vlašić », « Vlahina » et « Romanja Planina » de l’ancienne Yougoslavie, la « Megali Valacheia » de Grèce septentrionale et de Macédoine, et la « Valachie morave » (Moravsko Valaško), à l’est de l’actuelle République tchèque. Toutefois il faut remarquer que les trois principautés à majorité roumanophone résultent elles-mêmes de la fusion de Valachies antérieures plus petites (nommées ţări ou ţinuturi en roumain et Vlachföldek en hongrois) telles que les voévodats ou pays de Maramureş, Oaş, Crasna, Lăpuş, Năsăud, Gurghiu, Bihor, Montana, Amlaş, Cibin et Făgăraş en Transylvanie, Onutul, Străşineţul, Baia (Mulda), Soroca, Hansca, Bârladul et Tinţul (Tigheciul) en Moldavie, Severin, Motru, Jaleş, Gilort, Lotru, Argeş et Muscel en Valachie. Les « valachies » sont mentionnées dans des chroniques byzantines telles celles de Théophane le Confesseur, Théophylacte Simocatta, Constantin VII Porphyrogénète, Anne Comnène, Jean Skylitzès, Georges Cédrène ou Cécaumène, arabes comme celes d’Aboul Féda ou de Rashid al-Din, occidentales comme Geoffroi de Villehardouin ou Robert de Clari, hongroises comme la Gesta Hungarorum ou les diplômes du roi Béla IV de Hongrie.
  10. Selon Gerhard Rohlfs : Dictionnaire étymologique P.U.F., Paris, 1950, le mot Walach tire son origine de l’ancien germanique Walh qui signifie « locuteur d’une langue celtique ou latine » et qui lui-même viendrait du nom d’un peuple celte : les Volques. Walach désignait aussi des Celtes : les Welsh des Anglo-Saxons, les Walhs des Francs. Le « W » germanique donne un G dur en français : Welsh“ a donné « Galles » (Pays de…) et Walh : « Gaule », que les lettrés ont rapproché de la Gallia romaine. Le patronyme d’origine flamande De Gaulle signifie aussi « le non-germain ». „Walh“ a également donné Galles (pour Wales), pays Gallo et Gaule en français d’oïl, car dans cette langue le wa initial et le alh donnent respectivement ga (wardan = garder, waidanjan = gagner) et aule (salh = saule): Gaule ne viendrait donc pas du latin savant Gallia qui en français courant aurait donné „Geaille“ (car les latins ga initial et li devant voyelle donnent en langue d’oïl respectivement ja ou gea comme dans galbinum = jaune, gaiium = geai ou gabatam = jatte, et ill comme dans alium = ail ou filiam = fille). Ce mot aurait également donné les mots Wallon et Wallonie dont la région fut l’une des zones frontières entre les anciens territoires Celtes et Germaniques (voir aussi l’Histoire du terme Wallon).
  11. Itinéraires archéologiques en Valachie
Ads Blocker Image Powered by Code Help Pro

Ads Blocker Detected!!!

We have detected that you are using extensions to block ads. Please support us by disabling these ads blocker.