Болшевизъм

Резюме

Болшевиките са радикалното крило (фракция) на Руската социалдемократическа работническа партия, след като тя се разделя на болшевишка и меншевишка фракция (полуподигравателно прозвище, популярно в началото на 20 век – Беки).

„Болшевики“ започва да се нарича след Втория конгрес на РСДРП групата, която печели мнозинство на изборите за ЦК на партията. Болшевиките се стремяха да създадат партия от професионални революционери, докато меншевиките се страхуваха от криминализирането на партията и се стремяха към легитимни методи на борба срещу самодържавието (реформизъм). Оставайки на почвата на марксизма, болшевизмът същевременно усвоява елементи от идеологията и практиката на революционерите от втората половина на XIX век (С. Г. Нечаев, П. Н. Ткачов, Н. Г. Чернишевски) и има много общо с такива местни ляворадикални течения като народничеството и анархизма. Болшевиките се опират на опита на Френската революция, особено на якобинската диктатура, и техният лидер В. И. Ленин противопоставя „якобинските“ болшевики на „жирондистките“ меншевики.

Същинското разцепление се случва през 1912 г., когато Ленин отказва да търси компромис с другите течения в РСДРП и се разделя с тях. На конференцията в Прага през януари 1912 г. (нейни делегати са предимно болшевики) е обявено, че „ликвидаторите“, които са ориентирани към изграждането на легална партия, са изключени от партията. Болшевиките на практика се превръщат в независима партия. През 1913 г. болшевиките – членове на Държавната дума – се оттеглят от обединената социалдемократическа фракция и създават независима фракция в Думата. През пролетта на 1917 г. болшевиките окончателно се обособяват в отделна партия – РСДЛП(б) (името на партията не е официално прието на конгрес или конференция). За разлика от болшевиките, които се наричат с това име от пролетта на 1917 г. до 19-ия конгрес на ВКП(б) ((б) в имената на РКП(б), ВКП(б) означава „болшевики“), думата „меншевики“, която Ленин използва за първи път в статии от 1905 г., винаги е била неофициална – партията се нарича РСДРП, а от август 1917 г. до април 1918 г. РСДРП (обединена).

Редица изследователи характеризират болшевиките като радикално-екстремистко политическо течение.

Разделянето на РСДРП на болшевики и меншевики става на Втория конгрес на РСДРП (юли 1903 г., Брюксел-Лондон). На този конгрес се открояват две основни групи делегати: привържениците на Ленин и тези на У. О. Мартов. Идеологическите различия между привържениците на Ленин и привържениците на Мартов засягат четири въпроса. Първият беше въпросът за включването на искането за диктатура на пролетариата в програмата на партията. Привържениците на Ленин бяха за включването на това искане, а привържениците на Мартов бяха против (Акимов (В. П. Махновец), Пикер (А. С. Мартинов) и Либер от Бунд се позоваха на факта, че тази точка липсва в програмите на западноевропейските социалдемократически партии). Вторият въпрос беше включването в програмата на партията на искания по аграрния въпрос. Привържениците на Ленин подкрепят включването на тези искания в програмата, докато привържениците на Мартов са против включването им. Освен това част от поддръжниците на Мартов (полските социалдемократи и Бунд) искат да изключат от програмата искането за правото на нациите на самоопределение, тъй като смятат, че е невъзможно Русия да бъде справедливо разделена на национални държави и че руснаците, поляците и евреите ще бъдат дискриминирани във всички държави. Освен това мартовците са били против всеки член, който постоянно работи в някоя от техните организации. Те желаят да създадат по-малко твърда организация, чиито членове да могат да участват в партийната работа по свое желание. По въпросите, свързани с партийната програма, победиха привържениците на Ленин; по въпроса за членството в организациите победиха привържениците на Мартов.

Ленин искаше сплотена, войнствена, ясно организирана и дисциплинирана пролетарска партия. Мартовците се обявяват за по-свободно сдружаване, което позволява да се увеличи броят на партийните привърженици, което е в съответствие с резолюцията на втория конгрес на РСДРП: „социалдемокрацията трябва да подкрепя буржоазията, доколкото тя е революционна или само опозиционна в борбата си срещу царизма“. Те се противопоставят на строгия централизъм в работата на партията и на предоставянето на по-големи правомощия на Централния комитет.

На изборите за ръководните органи на партията (Централния комитет и редакционната колегия на в. „Искра“ (ТСО)) привържениците на Ленин получават мнозинство, а привържениците на Мартов – малцинство. Това, което помогна на привържениците на Ленин да получат мнозинство, беше, че някои делегати напуснаха конгреса. Това са представители на Бунд, които правят това в знак на протест срещу факта, че Бунд не е признат за единствен представител на еврейските работници в Русия. Още двама делегати напускат конгреса поради несъгласие с признаването на задграничния съюз на „икономистите“ (движение, което смята, че работниците трябва да се ограничат до синдикална, икономическа борба срещу капиталистите) за представител на партията в чужбина.

Мартов отказва да работи в редакционната колегия на „Искра“ (Плеханов, Ленин и Мартов), избрана на конгреса по предложение на Ленин, защото в нея не са включени членове на групата „Освобождение на труда“. След шест броя на вестника Ленин също напуска редакционната колегия, след което Плеханов възстановява редакционната колегия на „Искра“ в предишния ѝ състав отпреди сесията, но без Ленин (Г. В. Плеханов, Ю. О. Мартов, П. Б. Акселрод, В. И. Засулич, А. Н. Потресов). След това меншевиките получават мнозинство и в Централния комитет, благодарение на това, че Плеханов и болшевиките Красин и Носков застават на тяхна страна.

Ленин реагира, като издава статията „Една стъпка напред, две назад“, в която критикува възгледите на меншевиките за организационната структура на партията и развива доктрината за партията като напредничаво, най-съзнателно звено на работническата класа, а болшевишката фракция като цяло, като се подготвя за III конгрес на РСДРП (на който се надява да свали променшевишкия Централен комитет). В края на 1904 г. болшевиките създават своя фракционен център – Бюрото на мажоритарните комитети, и започват да издават първия си фракционен вестник „Вперед“, който се противопоставя на вестник „Искра“, станал меншевишки през 1903 г.

При избухването на революцията от 1905-1907 г. се провеждат Третият конгрес на РСДРП през януари 1905 г. (на който присъстват само болшевиките поради оттеглянето на деветима делегати меншевики, които, бидейки в малцинство, обявяват конгреса за фракционен) и Конференцията в Женева (на която присъстват само меншевиките).

Основните разлики в насоките на Третия конгрес и конференцията бяха две. Първата разлика е във възгледа за това кой е бил движещата сила на революцията в Русия. Меншевиките смятат, че революционният пролетариат трябва да действа в коалиция с либералната буржоазия срещу самодържавието. Според болшевиките тази сила е пролетариатът – единствената класа, която се възползва от пълното сваляне на самодържавието. От друга страна, буржоазията е заинтересована от запазването на остатъците от автокрацията, за да ги използва за потискане на работническото движение. От това произтичат някои различия в тактиката. На първо място, болшевиките се обявяват за строго отделяне на работническото движение от буржоазното, тъй като смятат, че обединението им под ръководството на либералната буржоазия ще улесни предателството ѝ спрямо революцията. Основната им цел е да подготвят въоръжено въстание, което да доведе на власт временно революционно правителство, което да свика Учредително събрание за създаване на република. Нещо повече, те смятат, че въоръженото въстание, водено от пролетариата, е единственият начин да се постигне такова правителство. Меншевиките не бяха съгласни с това. Те смятат, че Учредителното събрание може да бъде свикано и по мирен път, например с решение на законодателния орган (въпреки че не отхвърлят свикването му след въоръжено въстание). Въоръжено въстание е разумно само в малко вероятния случай на революция в Европа.

Меншевиките са готови да се задоволят с нормална буржоазна република като най-добър резултат, болшевиките издигат лозунга за „демократична диктатура на пролетариата и селячеството“, особен висш тип парламентарна република, в която капиталистическите отношения все още не са ликвидирани, но буржоазията вече е изтласкана от политическата власт.

След Третия конгрес и конференцията в Женева болшевиките и меншевиките действат поотделно, въпреки че принадлежат към една и съща партия, а много организации до Октомврийската революция са обединени, особено в Сибир и Закавказието. По време на Революцията от 1905 г. различията между тях все още не са ясно видими. Меншевиките вземат активно участие в ръководството на масовото работническо движение и на Съветите на работническите депутати. Въпреки че меншевиките са против бойкота на Булигиновата законодателна Дума и приветстват законодателната Дума на Витев, която се надяват да революционизира и да доведе до идеята за Учредително събрание, след провала на този план те вземат активно участие във въоръжената борба срещу властите. Членовете на меншевишкия Одески комитет на РСДРП К. И. Фелдман, Б. О. Богданов и А. П. Березовски се опитват да вдигнат въстание на бойния кораб „Потьомкин“; по време на въстанието през декември 1905 г. в Москва сред 1,5-2 хил. души има около 250 меншевики – повече от 250 въстаници. Неуспехът на това въстание обаче драстично променя настроението на меншевиките; Плеханов дори заявява, че „дори не е било необходимо да се вдига оръжие“, което предизвиква взрив от възмущение сред радикалните революционери. По-късно меншевиките са доста скептични по отношение на перспективата за ново въстание и става ясно, че всички основни радикални революционни действия (по-специално организирането на няколко въоръжени въстания, въпреки че меншевиките също участват в тях) се ръководят и инициират от болшевиките или социалдемократите в националните периферии, докато руските меншевики следват като „в ремарке“, като не желаят да приемат нови масови радикални действия.

Разделението все още не се възприема като нещо естествено и IV конгрес („обединителен“) (април 1906 г., Стокхолм) го премахва. На конгреса беше повдигнат въпросът за аграрната програма. Болшевиките се застъпват за прехвърляне на земята в собственост на държавата, която да я предостави на селяните за свободно ползване (национализация), а меншевиките се застъпват за прехвърляне на земята на местните власти, които да я отдават под наем на селяните (муниципализация). Меншевиките представляват мнозинство на този конгрес. На практика по всички въпроси конгресът приема резолюции, които отразяват тяхната линия (муниципализация на земята вместо национализация, участие в Думата вместо диктатура на пролетариата, осъждане на декемврийското въстание), но болшевиките успяват да заменят мартенската формулировка на първия параграф от Устава на партията с тази на Ленин.

Нерешителните действия на меншевишкия Централен комитет, избран на Четвъртия конгрес, дават възможност на болшевиките на Петия конгрес на РСДРП да си отмъстят, да получат превес в Централния комитет и да провалят меншевишките предложения за „работнически конгрес“, на който да присъстват социалдемократи, СР и анархисти, и за неутралност на профсъюзите, т.е. профсъюзите да не участват в политическата борба.

Ролята на революционния терор по време на Първата руска революция

На 7 февруари 1905 г. Г. А. Гапон, тясно свързан с болшевика А. Е. Карелин, се обръща с „Отворено писмо до социалистическите партии в Русия“, в което ги призовава да се обединят в борбата срещу самодържавието. Писмото беше изпратено до Международното социалистическо бюро и разпространено до всички заинтересовани организации. За да осигури представителство на революционните партии, Гапон провежда предварителни разговори с техните лидери. Гапон се среща с представители на меншевиките, болшевиките (Плеханов и Ленин), Бунд, Съюза за освобождение и различни национални партии и настоява за използване на терор и съвместна подготовка на въоръжено въстание от всички революционери, с което, предвид настроенията на работниците, социалдемократическите лидери са принудени да се съгласят. Поради необходимостта да се конкурира по отношение на екстремистката революционна дейност със Социалреволюционната партия, „известна“ с дейността на своята Войнстваща организация, след известно колебание болшевишкият лидер Ленин, под влиянието на Гапон, изработва своята позиция по отношение на терора. Болшевиките отказват да създадат единна бойна организация с други партии, както предлага Гапон, или, както настоява Гершуни, да предоставят бойци на надпартийната Бойна организация на резерите, но подобно на резерите, които широко практикуват терор, ленинците създават своя собствена бойна организация (известна като Бойна техническа група, Техническа група на Централния комитет, Военно-техническа група). Както отбелязва изследователката на проблема за революционния тероризъм Анна Гайфман, Лениновите протести срещу тероризма, формулирани преди 1905 г. и насочени срещу ПП, са в остро противоречие с практическата политика на самия Ленин, която той развива след началото на руската революция „в светлината на новите предизвикателства на деня“. Ленин призовава за „най-радикални средства и мерки като най-целесъобразни“, като за целта, цитира документите Анна Гайфман, болшевишкият лидер предлага да се създадат „отряди на революционната армия… от всякакъв размер, като се започне от двама или трима души, трябва да се въоръжат с каквото могат (пушка, револвер, бомба, нож, кокалчета, пръчка, парцал с парафин, за да ги запалят…)“ и заключава, че тези болшевишки отряди по същество не се различават от терористичните „бойни бригади“ на войнстващите социалреволюционери.

При променените условия Ленин вече е готов да отиде дори по-далеч от СР и, както отбелязва Анна Гайфман, дори стига до противоречие с учението на Маркс за терористичната дейност на неговите привърженици, като твърди, че бойните отряди трябва да се възползват от всяка възможност за активна работа, без да отлагат действията си до началото на общото въстание.

Ленин по същество заповядва подготовката на терористични актове, които самият той по-рано осъжда, призовава привържениците си да нападат градски жители и други държавни служители, а през есента на 1905 г. открито призовава за убийства на полицаи и жандармеристи, черносотници и казаци, за взривяване на полицейски участъци, за заливане на войниците с вряла вода и поливане на полицаите със сярна киселина. Последователите на болшевишкия лидер не закъсняват; например в Екатеринбург терористите под личното ръководство на Яков Свердлов постоянно убиват привърженици на Черната стотица, като го правят при всяка възможност.

Както свидетелства една от най-близките сътруднички на Ленин, Елена Стасова, след като формулира новата си тактика, болшевишкият лидер започва да настоява за незабавното ѝ прилагане и се превръща в „ревностен привърженик на терора“.

Болшевиките извършват и редица „спонтанни“ нападения срещу държавни служители, като например Михаил Фрунзе и Павел Гусев убиват урядника Никита Перлов на 21 февруари 1907 г. без официална резолюция. Освен това те имат на сметката си политически убийства на високо равнище. Твърди се дори, че през 1907 г. болшевиките са убили „некоронования цар на Грузия“, известния поет Иля Чавчавадзе – вероятно един от най-известните национални дейци на Грузия в началото на XX век“.

Болшевиките също планират високопоставени убийства: генерал-губернаторът Дубасов в Москва, полковник Риман в Санкт Петербург, а видният болшевик А. М. Игнатиев, близък лично на Ленин, дори предлага план за отвличане на самия Николай II от Петерхоф. Група болшевишки терористи в Москва планират да взривят влака, превозващ войски от Санкт Петербург за Москва, за да потушат декемврийското революционно въстание. Плановете на болшевишките терористи включват залавянето на няколко велики князе, за да бъдат изтъргувани с властите, които в този момент вече са близо до потушаването на декемврийското въстание в Москва.

Някои болшевишки терористични атаки са насочени не срещу чиновници и полицаи, а срещу работници с политически възгледи, различни от тези на болшевиките. Така от името на Петербургския комитет на РСДРП е извършено въоръжено нападение срещу Тверската чайна, където се събират работниците от Невската корабостроителница, които са членове на Съюза на руския народ. Болшевишки бойци хвърлят първо две бомби, а след това избягалите от чайната са застреляни с револвери. Болшевиките убиват двама и раняват 15 работници.

Както отбелязва Анна Гайфман, много болшевишки речи, които поначало все още могат да се разглеждат като актове на „революционна борба на пролетариата“, в действителност често се превръщат в обикновени криминални актове на индивидуално насилие. Анализирайки терористичната дейност на болшевиките по време на Първата руска революция, историкът и изследовател Анна Гайфман стига до извода, че за болшевиките терорът се оказва ефективен и често използван инструмент на различни нива в революционната йерархия“.

В допълнение към лицата, специализирани в политически убийства в името на революцията, в социалдемократическите организации има хора, които изпълняват задачите на въоръжени грабежи и конфискация на частна и държавна собственост. Официално тази позиция никога не е била поощрявана от лидерите на социалдемократическите организации, с изключение на една от техните фракции – болшевиките – чийто лидер Ленин публично обяви грабежа за приемливо средство за революционна борба. Според А. Гайфман болшевиките са единствената социалдемократическа фракция в Русия, която организирано и систематично прибягва до експроприации (т.нар. „ексклузии“).

Ленин не се ограничава само с лозунги или просто признаване на болшевишкото участие в бойни дейности. Още през октомври 1905 г. той обявява необходимостта от конфискация на държавните средства и скоро започва да прибягва до „екзекуцията“ на практика. Заедно с двама от най-близките си сътрудници, Леонид Красин и Александър Богданов (Малиновски), той тайно организира малка група в рамките на Централния комитет на РСДРП (доминиран от меншевиките), която става известна като „Болшевишки център“, специално за да събира пари за ленинската фракция. Съществуването на тази група „е било скрито не само от очите на царската полиция, но и от другите членове на партията“. На практика това означава, че Болшевишкият център е нелегален орган в рамките на партията, който организира и контролира експроприации и различни форми на изнудване.

През февруари 1906 г. латвийските социалдемократи, близки до болшевиките, извършват голям обир на клона на Държавната банка в Хелзингфорс, а през юли 1907 г. болшевиките извършват известната експроприация в Тифлис.

Болшевиките, близки до Леонид Красин, играят важна роля през 1905-1907 г. в осигуряването на експлозиви и оръжия в чужбина за всички социалдемократически терористи.

Между 1906 г. и 1910 г. болшевишкият център организира голям брой „екзоси“, набирайки изпълнители от некултурни и необразовани, но желаещи да се бият. Дейността на Болшевишкия център води до обири на пощенски клонове, каси на гари и др. Организирани са терористични актове, изразяващи се в дерайлиране на влакове и последващо ограбване. Болшевишкият център получава постоянен приток на пари от Кавказ от Камо, който от 1905 г. насам е организирал редица „екзо“ в Баку, Тифлис и Кутаиси и който всъщност е бил ръководител на войнстващата „техническа“ група на болшевиките. Формално ръководител на бойната организация е Сталин, който не участва лично в терористичните актове, но контролира изцяло дейността на организацията, на практика ръководена от Камо.

Славата на Камо идва с така наречената „тифлиска експроприация“ на 12 юни 1907 г., когато болшевиките хвърлят бомби по две пощенски коли, превозващи пари от Тифлиската градска банка на централния площад в грузинската столица. В резултат на това бойците открадват 250 000 рубли. Десетки минувачи са убити и ранени от болшевиките.

Кавказката организация на Камо не е единствената бойна група на болшевиките, няколко бойни отряда действат в Урал, където от началото на революцията от 1905 г. болшевиките са извършили над сто експроприации, атакувайки пощенски и фабрични служби, обществени и частни фондации, артели и магазини за алкохол. Най-голямата акция е на 26 август 1909 г. – нападение срещу пощенски влак на гара Миас. По време на акцията болшевиките убиват 7 охранители и полицаи и открадват чували с около 60 000 рубли и 24 кг злато. Работата на адвоката на Керенски, който по-късно защитава няколко от милиционерите, участвали в акцията, е платена със същите откраднати пари.

Действията на болшевишките бойци не остават незабелязани от ръководството на РСДРП. Мартов предлага болшевиките да бъдат изключени от партията заради извършените от тях незаконни експроприации. Плеханов призовава за борба срещу „болшевишкия бакунизъм“, много партийни членове смятат „Ленин и Ко“ за обикновени мошеници, а Фьодор Дан нарича болшевишките членове на ЦК на РСДРП компания от престъпници.

Раздразнението на меншевишките лидери към Болшевишкия център, които вече са готови да му нанесат удар, се засилва многократно след огромния скандал, който се оказва изключително неприятен за цялата РСДРП, когато болшевиките се опитват да разменят парите, експроприирани в Тифлис от Камо в Европа. Скандалът превръща цялата РСДРП в престъпна организация в очите на европейците. От друга страна, когато руските меншевики се опитват да извършат експроприация от грузинските марксистки индустриалци, свързаният с болшевиките грузински социалдемократ Сталин и неговата група по време на революцията от 1905-1907 г. всъщност действат като охранителен клон на полицейското управление, като връщат парите на ограбените и депортират меншевиките в Русия. Сред радикалите от всички направления на РСДРП се практикува присвояване на партийни пари, но особено сред болшевиките, които са по-склонни да участват в успешни актове на експроприация. Парите отиват не само в партийните каси, но и в личните портфейли на бойците.

През 1906-1907 г. парите, експроприирани от болшевиките, са използвани от тях за създаване и финансиране на училище за бойни инструктори в Киев и училище за бомбардировачи в Лвов.

Радикалите привличат непълнолетни към терористични дейности. Това явление се засилва след насилието от 1905 г. Екстремистите използват деца за изпълнение на различни бойни задачи. Децата са помагали на бойците да изработват и крият взривни устройства, а също така са участвали пряко в самите нападения. Много бойни групи, особено болшевиките и социалистическите революционери, обучават и вербуват непълнолетни, като обединяват бъдещите непълнолетни терористи в специални младежки клетки. Участието на непълнолетните (в Руската империя пълнолетието е 21 години) се дължи и на факта, че е по-лесно да бъдат убедени да извършат политическо убийство (защото не могат да бъдат осъдени на смърт).

Терористите предават опита си на четиринадесетгодишните си братя и други деца, като им възлагат опасни тайни задачи. Най-младата помощничка на терористите е четиригодишното момиченце Лиза, дъщеря на Ф. И. Драбкина, известна като „другарката Наташа“. Тази болшевичка е прикривала детето си, когато е пренасяла живак от гърмяща змия.

Сутринта на 13 февруари 1907 г. фабрикантът и революционер Николай Шмит е намерен мъртъв в карцера на затвора в Бутир, където е държан.

Според властите Шмит е бил психично болен и се е самоубил, като си е отворил вените със скрито парче стъкло. Болшевиките обаче твърдят, че Шмит е бил убит в затвора от престъпници по заповед на властите.

Според трета версия болшевиките организират убийството, за да получат наследството му – през март 1906 г. Шмит завещава на болшевиките голяма част от наследството на дядо си, оценявано на 280 000 рубли.

Сестрите и братът на Николай стават управители на наследството. По време на смъртта му по-малката от сестрите, Елизавета Шмит, е любовница на Виктор Таратута, касиер на Московската болшевишка организация. Издирваният Таратута урежда през пролетта на 1907 г. фиктивен брак на Елизавета с болшевика Александър Игнатиев. Този брак позволява на Елизавета да получи наследство.

Но най-младият наследник на богатството на Шмитов, 18-годишният Алексей, имал настойници, които напомнили на болшевиките за правата на Алексей върху една трета от наследството. След заплахи от страна на болшевиките през юни 1908 г. е сключено споразумение, според което Алексей Шмит получава само 17 хил. рубли, а двете му сестри се отказват от акциите си в полза на болшевишката партия на обща стойност 130 хил. рубли.

Болшевикът Николай Адрианис се жени за Екатерина Шмит, най-голямата от сестрите на Николай Шмит, но след като получава правото да се разпорежда с наследството на съпругата си, Адрианис отказва да го сподели с партията. След заплахи обаче той е принуден да предаде половината от наследството на партията.

1907-1912

След поражението на революцията подземните структури на РСДРП понасят тежки загуби в резултат на постоянни неуспехи, както и на оттеглянето на хиляди подземни работници от революционното движение. Някои от меншевиките искат да се откъснат завинаги от нелегалната работа и предлагат работата им да бъде прехвърлена към легални организации – фракция на Държавната дума, профсъюзи, здравноосигурителни каси и др. Привържениците на тази тенденция са наричани „ликвидатори“, т.е. хора, готови да ликвидират старата нелегална Социалдемократическа партия. Сред тях са А. Н. Потресов, П. Б. Акселрод, В. О. Левицки (брат на Мартов), Ф. А. Череванин, П. А. Гарви. Срещу „ликвидаторите“ се противопоставя група меншевики, наречена „меншевишки партизани“, които настояват на всяка цена да се запази нелегалната Социалдемократическа партия (техен лидер става Плеханов).

От болшевиките се отцепва ляво крило (т.нар. „оцковисти“), което настоява само за нелегални методи на работа и за отзоваване на социалдемократическата фракция в Държавната дума (лидер на тази група е А.А. Богданов). Към тях се присъединяват и „ултиматистите“, които искат ултиматум към фракцията и нейното разпускане в случай на неспазване на този ултиматум (техен лидер е Г. А. Алексински). Постепенно тези фракции се обединяват в групата „Напред“. Разногласията между болшевиките и озовистите достигат своята кулминация на 17 юни 1909 г. на заседание на разширената редакционна колегия на „Пролетариат“.

Противниците на болшевиките им нанасят най-болезнения удар през 1910 г. на пленума на ЦК на РСДРП. Заради примирителната позиция на Зиновиев и Каменев, които представляват болшевиките на пленума, и дипломатическите усилия на Троцки, който получава субсидия за издаването на своя „нефакционен“ вестник „Правда“, излизащ от 1908 г. (да не се бърка с болшевишкия вестник „Правда“, чийто първи брой излиза на 22 април (5 май) 1912 г.), пленумът взема крайно неблагоприятно за болшевиките решение. Тя реши, че болшевиките трябва да разпуснат Болшевишкия център, че всички фракционни периодични издания трябва да бъдат закрити, че болшевиките трябва да платят сумата от няколкостотин хиляди рубли, за които се твърди, че са откраднати от партията. Болшевиките и членовете на Меншевишката партия в по-голямата си част се съобразяват с решенията на пленума. Що се отнася до ликвидаторите, техните органи продължиха да излизат под различни предлози.

През пролетта на 1911 г. в Лонгюмо, предградие на Париж, е създадена болшевишка партийна школа.

Ленин осъзнава, че е невъзможно да се води пълноценна борба срещу ликвидаторите в рамките на една партия, и решава да превърне борбата срещу тях в открита борба между партиите. Той организира поредица от чисто болшевишки събрания, на които се решава да се организира общопартийна конференция. На 27 май 1911 г. привърженикът на Ленин Николай Семашко, който е член и касиер на Задграничното бюро на ЦК на РСДРП, „унищожава“ този орган – напуска го, като взема със себе си и паричните средства, и касовите книги, и документите, свързани най-вече с нелегалното пренасяне на партийни издания в Руската империя. От 10 до 17 юни Ленин, заедно с Григорий Зиновиев и Лев Каменев, провежда в Париж „среща на членовете на Централния комитет“, която на практика завършва разцеплението на общопартийните центрове. На това заседание с гласовете на трима болшевики (Ленин, Г. Е. Зиновиев и А. И. Риков) и двама поляци (Й. Тишка и Ф. Дзержински) е създадена Организационна комисия, чиято цел е да подготви партийна (всъщност „чисто болшевишка“) конференция.

Такава конференция се провежда в Прага през януари 1912 г. Всички делегати на Меншевишката партия, с изключение на двама, са болшевики. По-късно опонентите на болшевиките твърдят, че това е резултат от специален подбор на делегатите от страна на болшевишките агенти и отдела за сигурност на полицията, които смятат, че могат да контролират по-добре организираните болшевики с агенти на отдела за сигурност, внедрени в ръководството им, отколкото пъстрите и слабо дисциплинирани меншевики. Конференцията изключва меншевишките ликвидатори от партията и подчертава, че чуждестранните групи, които не са подчинени на Централния комитет, не могат да използват името на РСДРП. Конференцията оттегля и подкрепата си за издавания във Виена вестник „Правда“ на Л. Д. Троцки.

През август същата година меншевиките организират конференция във Виена, за да се противопоставят на конференцията в Прага. Виенската конференция осъжда Пражката конференция и създава една доста разнородна формация, наричана в съветските източници Августовски блок. Но те се смятат просто за бившата РСДРП. Те не добавят буквата (m) към името.

1912-1917

След формирането на РСДРП(б) като отделна партия болшевиките продължават както легалната, така и нелегалната си дейност, при това доста успешно. Те успяват да създадат мрежа от нелегални организации в Русия, които въпреки огромния брой провокатори, изпратени от правителството (дори провокаторът Роман Малиновски е избран за член на ЦК на РСДРП(б)), извършват агитационна и пропагандна дейност и внедряват болшевишки агенти в легалните работнически организации.

На изборите за Четвърта държавна дума болшевиките печелят 6 от 9-те места от работническата курия. През 1913 г. болшевишките депутати в Държавната дума се оттеглят от обединената социалдемократическа фракция и създават независима фракция в Думата, ръководена от Роман Малиновски. След като Малиновски, опасявайки се от разобличаване, подава оставка през май 1914 г., начело на фракцията застава Григорий Петровски.

На 26 юли 1914 г. шестима меншевишки и петима болшевишки депутати в Държавната дума осъждат избухването на Първата световна война като империалистическа война, агресия и от двете страни. Скоро обаче сред меншевиките се появява „отбранително“ течение (Плеханов, Потресов и др.), чиито привърженици признават войната от страна на Русия за отбранителна и смятат загубата на войната от Русия не само за национална трагедия, но и за удар по цялото руско работническо движение. Плеханов призова за гласуване в Думата в подкрепа на военните кредити. По-голяма част от меншевиките обаче призовават за скорошно сключване на всеобщ демократичен мир без анексии и контрибуции като пролог към европейската революция и издигат лозунга „Без победи, без поражения“, като по този начин поемат по пътя на „скрития пораженчески подход“. Тази позиция беше наречена „интернационалистка“, а нейните привърженици – „интернационалисти“. Меншевиките-интернационалисти, за разлика от болшевиките-ленинци, не призовават за „превръщане на световната война в гражданска“.

С избухването на Втората световна война правителствените репресии срещу победоносните болшевики се засилват: „Правда“ е закрита през юли 1914 г., а през ноември същата година членовете на болшевишката фракция в Държавната дума са заточени в Сибир. Незаконните организации също бяха закрити.

Причината за забраната на легалната дейност на РСДРП(б) по време на Първата световна война е нейната пораженческа позиция, т.е. открита агитация за поражението на руското правителство в Първата световна война, пропаганда за приоритет на класовата борба над международната (лозунгът „превръщане на империалистическата война в гражданска“).

В резултат на това до пролетта на 1917 г. РСДРП(б) има слабо влияние в Русия. В Русия те провеждат революционна пропаганда сред войниците и работниците и издават повече от 2 милиона копия антивоенни брошури. В чужбина болшевиките участват в Цимервалдската и Кинталската конференция, които в приетите резолюции призовават за борба за мир „без анексии и контрибуции“, признават войната за империалистическа от всички воюващи страни, осъждат социалистите, които гласуват за военни бюджети и участват в правителствата на воюващите страни. На тези конференции болшевиките оглавиха групата на най-последователните интернационалисти – Цимервалдската левица.

Правна издателска дейност на болшевиките

От декември 1910 г. до април 1912 г. болшевиките издават вестник „Звезда“ в Санкт Петербург, първо седмично, а след това три пъти седмично. На 22 април (5 май) 1912 г. започва да излиза работническият вестник „Правда“.

От декември 1910 г. до април 1911 г. в Москва се издава месечно философско и социално-икономическо списание „Мисъл“, което излиза в пет броя. Последният, пети брой е конфискуван и списанието е закрито.

По инициатива на Ленин, вместо закритото списание „Мисъл“, от декември 1911 г. до юни 1914 г. в Санкт Петербург се издава месечно обществено-политическо и литературно списание „Образование“, от което излизат 27 броя. Тиражът на някои броеве достига 5 000 екземпляра. Редакционна колегия, ръководена от Ленин в чужбина, управлява списанието. Практическата работа по издаването се извършваше от редакционната колегия в Русия. От 1913 г. отделът за художествена литература се ръководи от М. Горкий. Списанието е закрито от правителството.

От 26 октомври 1913 г. до 12 юли 1914 г. и от 20 февруари 1915 г. до март 1918 г. в Санкт Петербург се издава седмичното списание „Вопроси журнал“. Имаше 80 проблема. По време на Първата световна война той е единственото легално болшевишко издание в Петроград. Списанието излиза под ръководството на Централния комитет и се бори за развитието на застрахователното движение и здравноосигурителните фондове. Обхванати въпроси на застраховането в чужбина. Тираж 3-5 хиляди екземпляра.

На 23 февруари (8 март) 1914 г. започва да излиза списание „Работница“, което има за цел да „защитава интересите на женското работническо движение“ и да популяризира възгледите на болшевиките сред работничките. Излизат 7 броя, преди да бъде забранен от властите на 26 юни (9 юли) 1914 г.

Класовият състав на болшевиките по време на революцията

С избухването на Първата световна война процентът на жените, заети в производството, включително в промишлеността, рязко нараства в Русия. Дори в такива неженски отрасли като машиностроенето и металообработването делът на жените в общата заетост нараства от 3% в навечерието на войната до 18% през 1917 г. В същото време процентът на жените в болшевишката партия, които са социално ангажирани в работническата класа, остава почти непроменен: от 43% преди революцията, техният дял нараства до 45,7% през 1917 г. Това не е много повече от дела на комунистите, които принадлежат към средната класа и дори към аристокрацията: техният общ дял, който преди революцията е бил 40%, нараства до 52,5% през 1917 г., като същевременно намалява от 12% до нула делът на тези, чиято класова принадлежност преди революцията е била „други“.

Jane McDermid и Anna Hilliard цитират следните данни

Преди пристигането на Ленин

През февруари 1917 г. партията наброява около 25 000 души (с ревизиран брой от около 10 000). В периода до октомври 1917 г. броят им нараства до около 300 000 души.

Февруарската революция е изненада за болшевиките, както и за другите руски революционни партии. Местните партийни организации са или много слаби, или изобщо не са създадени, а повечето от болшевишките лидери са в изгнание, затвор или заточение. Така В. И. Ленин и Г. Е. Зиновиев са в Цюрих, Н. И. Бухарин и Л. Д. Троцки – в Ню Йорк, а И. В. Сталин, Ю. М. Свердлов и Л. Б. Каменев – в сибирско изгнание. В Петроград Руското бюро на ЦК на РСДРП(б), в което влизат А. Г. Шляпников, В. М. Молотов и П. А. Залуцки, ръководи малка партийна организация. Петербургският болшевишки комитет е почти напълно разгромен на 26 февруари, когато петима от членовете му са арестувани от полицията, така че ръководството е принудено да бъде поето от Виборгския окръжен партиен комитет.

В деня на 27 февруари (12 март) 1917 г., когато е сформиран Временният изпълнителен комитет на Съвета на работническите депутати, в него няма болшевики. Концентрирайки основните си сили на улицата, Руското бюро на ЦК и другите болшевишки организации подценяват други форми на влияние върху развиващото се движение и по-специално пропускат Таврическия дворец, където се съсредоточават дребнобуржоазните партийни дейци, които поемат организацията на Съвета. В първоначалния 15-членен изпълнителен комитет на Петросовета са включени само двама болшевики – А.Г. Шляпников и П.А. Залуцки. На 9 (22) март 1917 г. е сформирана болшевишката фракция на Петросовета (около 40 души, в края на март – 65, в началото на юли – около 400). На практика няма пряка връзка между Ленин, който е в Цюрих, и партийните организации в Русия, така че за ефективна координация на партийната политика не може да става и дума. Ако по въпроса за войната болшевишкото ръководство в столицата като цяло се съгласява с Ленин (в резолюцията на Руското бюро на ЦК на РСДРП(б) от 7 (20) март 1917 г. се казва, че „главната задача на революционната социалдемокрация все още е борбата за превръщането на тази антинародна империалистическа война в гражданска война на народите срещу техните потисници – управляващите класи“, с което се съгласява и Петербургският комитет), то по въпроса за правителството такова единство сред петроградските болшевики няма. В най-общи линии позицията на Руското бюро на ЦК е почти идентична с категоричното отхвърляне на Временното правителство от страна на Ленин, докато подходът на повечето членове на Петербургския комитет се различава съвсем малко от този на СР-меншевишкото мнозинство в ръководството на Петросовета. В същото време Виборгският районен комитет на болшевиките заема още по-лява позиция от тази на Ленин и Руското бюро на ЦК – по своя инициатива той започва да призовава за незабавно завземане на властта от работниците.

Непосредствено след революцията болшевишката организация в Петроград съсредоточава усилията си върху практически въпроси – легализиране на дейността си и организиране на партиен вестник (на 2 (15) март 1917 г., на заседание на Руското бюро на ЦК, това е възложено на В. М. Молотов). Скоро след това Градският комитет на болшевишката партия окупира Кшесинското имение; създадени са няколко районни партийни организации. (На 5 (18) март 1917 г. излиза първият брой на вестник „Правда“ – съвместен орган на Руското бюро на ЦК и Петербургския комитет. (10 (23) март 1917 г. Петербургският комитет създава Военен комитет, който се превръща в ядро на постоянната военна организация на РСДРП(б). В началото на март 1917 г. Сталин, Л. Б. Каменев и М. К. Муранов, които са в изгнание в Туруханската област, пристигат в Петроград. По право на най-възрастните членове на партията те поемат ръководството на партията и на вестник „Правда“ до пристигането на Ленин. От 14 (27) март 1917 г. „Правда“ започва да излиза под тяхно ръководство, като веднага прави рязък завой надясно и заема позицията на „революционна защита“.

В началото на април, малко преди Ленин да пристигне в Русия от изгнание, в Петроград се провежда среща на представители на различните течения на социалдемокрацията по въпроса за обединението. На него присъстват членовете на централните органи на болшевишката, меншевишката и националсоциалдемократическата партия, редакционната колегия на „Правда“, „Рабочая газета“, „Единство“, фракцията на социалдемократите в Думата от всички конгреси, изпълнителният комитет на „Петросовет“, представители на Общоруския съвет на работническите и войнишките депутати и други. С огромно мнозинство и с трима въздържали се представители на Централния комитет на болшевишката партия признаха „спешната необходимост“ от свикване на обединителен конгрес на социалдемократическите партии, в който да участват всички социалдемократически организации в Русия.

Завръщането на Ленин

Ситуацията се променя след завръщането на Ленин от изгнание. Ленин остро критикува съюза с „защитниците“, наричайки го „предателство на социализма“. Ленин изразява своите възгледи в статия, озаглавена „Априлските тезиси“. Идеите на Ленин се струват толкова крайни на руските болшевики, че болшевишкият вестник „Правда“ отказва да отпечата статията. Във вътрешната политика Ленин издига лозунга „Цялата власт на Съветите!“, което означава, че партията отказва да подкрепи както Временното правителство, така и всяка парламентарна система, която може да го наследи. Във външната политика – пълен отказ от война с Германия и разпускане на царската армия, както и на полицията и гражданските власти. На 8 април 1917 г. Болшевишкият комитет в Петроград отхвърля Априлските тезиси с 13 гласа срещу 2.

По време на полемиката за възможността за социализъм в Русия Ленин отхвърля всички критични аргументи на меншевиките, СР и другите политически опоненти за неподготвеността на страната за социалистическа революция поради нейната икономическа изостаналост, слабост, липса на култура и организация на трудещите се маси, включително на пролетариата, за опасността от разцепление на революционно-демократичните сили и неизбежна гражданска война.

На 22-29 април (5-12 май) априлските тезиси са приети от VII (априлска) Общоруска конференция на РСДРП(б). Конференцията обяви, че започва борба за осъществяване на социалистическа революция в Русия. Априлската конференция си поставя за цел да скъса с другите социалистически партии, които не подкрепят политиката на болшевиките. В резолюцията на конференцията, написана от Ленин, се посочва, че социалистическо-революционните и меншевишките партии са преминали на позицията на революционна защита, водят политика в интерес на дребната буржоазия и „развращават пролетариата с буржоазно влияние“, внушавайки му идеята, че Временното правителство може да промени политиката си чрез споразумения; това е „основната пречка за по-нататъшното развитие на революцията“. Конференцията решава да „признае обединението с партиите и групите, които провеждат тази политика, за безусловно невъзможно“. Сближаването и обединението бяха признати за необходими само с тези, които застанаха „на основата на интернационализма“ и „на основата на скъсването с политиката на дребнобуржоазното предателство на социализма“.

Речта на Корнилов

Бунтът на Корнилов (в съветската историография – Корниловски бунт, Корниловщина) е неуспешен опит за установяване на военна диктатура, предприет от върховния главнокомандващ на руската армия, генерала от пехотата Л. Г. Корнилов през август (септември) 1917 г. с цел да се възстанови „твърдата власт“ в Русия и да се предотврати идването на власт на левите радикали (болшевиките) с военна сила. Речта е произнесена на фона на острата обществено-политическа криза в Русия и падането на авторитета на Временното правителство. При тези обстоятелства Корнилов иска оставката на правителството и предоставяне на извънредни правомощия, като представя програма за „спасяване на родината“ (милитаризация на страната, ликвидиране на революционните демократични организации, въвеждане на смъртно наказание и т.н.), която до голяма степен е подкрепена от министъра-председател на Временното правителство А. Ф. Керенски, но изпълнението ѝ е счетено за „ненавременно“.

Завземане на властта

Преди Великата октомврийска социалистическа революция болшевиките са били под лозунга „Цялата власт на Съветите! След 25 октомври 1917 г. обаче властта преминава в ръцете на болшевишкото правителство – Съвета на народните комисари (Совнарком), оглавяван от Ленин. Совнаркомът всъщност узурпира властта на ВЦИК – Общоруския централен изпълнителен комитет, в чието име е извършена Октомврийската революция. Смята се, че по този начин е извършен преходът от народната власт, представлявана от Съветите, към властта на партийните комитети, които не са отговорни пред широките работнически маси.

По време на Гражданската война всички противници на болшевиките в бившата Руска империя са победени (с изключение на новите независими Финландия, Полша и балтийските държави). РКП(б) става единствената легална партия в страната. Думата „болшевики“ остава в наименованието на Комунистическата партия до 1952 г., когато 19-ият конгрес преименува партията, по това време ВКП(б), на Комунистическа партия на Съветския съюз. Троцки и неговите поддръжници използват самоназванието „болшевики-ленинисти“.

През първата половина на ХХ в. терминът „болшевики“ понякога се тълкува широко и се използва в пропагандата, за да опише политическия режим в РСФСР, а по-късно и в СССР (вж. пропаганден плакат от съветско-полската война).

Терминът „Bolo“ е използван от британски военнослужещи за обозначаване на Червената армия по време на Гражданската война в Русия.

По време на Студената война се използват и термините „болши“, „комунист“ и „червен“.

В нацистката пропаганда

Пропагандата на нацистка Германия твърди, че болшевизмът е тясно свързан с евреите. Измислен е обидният термин „юдео-болшевики“, който се използва широко за описание на представителите на съветската власт. Според спомените на С.А. Олексенко, секретар на Каменецко-Подилския подземен регионален комитет:

„Болшевизмът е проклятие и престъпление срещу цялото човечество… Най-лошият пример в това отношение е Русия, където евреите в своята фанатична жестокост са убили 30 милиона души (до 1924 г.), безмилостно избивайки едни и подлагайки други на нечовешки гладни мъки… Най-близката стръв за болшевизма в момента е именно Германия“. Хитлер. Mein Kampf. 1924 г.

Източници

  1. Большевики
  2. Болшевизъм
  3. Работой конференции руководил Ленин, который выступал с докладами, и более 20 раз в прениях. Он же составил все проекты резолюций.
  4. ^ Russian: большевики, большевик (singular), romanized: bolsheviki, bolshevik; derived from bol’shinstvo (большинство), „majority“, literally meaning „one of the majority“.[1]
  5. ^ Both a synonym to „Bolshevik“ and an adherent of Bolshevik policies.[3]
  6. Prononciation en français de France retranscrite selon la norme API.
  7. Prononciation en russe retranscrite selon la norme API.
  8. Edmund Wilson, To the Finland Station, Londres, Fontana, 1977 (ISBN 0-00-632420-7), p. 402
  9. προέρχεται από την λέξη меньшинство men’shinstvo, «μειονότητα», που με την σειρά του προέρχεται από το меньшe men’she, που σημαίνει «λιγότερο». Η διάσπαση έγινε κατά την διάρκεια του Δεύτερου Συνεδρίου του Ρωσικού Σοσιαλοδημοκρατικού Εργατικού Κόμματος το 1903.
  10. After the split, the Bolshevik party was designated as RSDLP(b) (Russian: РСДРП(б)), where „b“ stands for „Bolsheviks“. Shortly after coming to power in November 1917 the party changed its name to the Russian Communist Party (Bolsheviks) (РКП(б)) and was generally known as the Communist Party after that point, however, it was not until 1952 that the party formally dropped the word „Bolshevik“ from its name. (See Congress of the CPSU article for the timeline of name changes.)
  11. Δείτε Israel Getzler, Μάρτοφ: Πολιτική βιογραφία ενός Ρώσου σοσιαλοδημοκράτη, Cambridge University Press, 2003 (πρώτη έκδοση 1967), ISBN 0-521-52602-7 σελ.78
  12. Δείτε Étienne Antonelli, Bolshevik Russia, A.A. Knopf, 1920, μετάφραση του Charles A. Carroll, σελ. 307: «ο όρος «Μαξιμαλιστής» αν και πολλάκις χρησιμοποιημένος ως μετάφραση για το «Μπολσεβίκος» είναι ιστορικά λανθασμένος.» (σελ.59)
Ads Blocker Image Powered by Code Help Pro

Ads Blocker Detected!!!

We have detected that you are using extensions to block ads. Please support us by disabling these ads blocker.