Клеопатра VII

Резюме

Клеопатра VII Филопатор (69 г. пр.н.е. – 10 август 30 г. пр.н.е.) е царица на Птолемеевото царство в Египет от 51 до 30 г. пр.н.е. и негова последна действаща владетелка. Член на династията на Птолемеите, тя е потомка на нейния основател Птолемей I Сотер, македонски гръцки пълководец и спътник на Александър Велики. След смъртта на Клеопатра Египет става провинция на Римската империя, което бележи края на предпоследната елинистична държава и на епохата, продължила от времето на Александър (336-323 г. пр. Хр.). Нейният роден език е коинейският гръцки и тя е единственият птолемейски владетел, който научава египетски език.

През 58 г. пр.н.е. Клеопатра вероятно придружава баща си, Птолемей XII Аулес, по време на изгнанието му в Рим, след като бунт в Египет (клиентска държава на Рим) позволява на съперническата му дъщеря Береника IV да заеме трона му. Береника е убита през 55 г. пр.н.е., когато Птолемей се завръща в Египет с римска военна помощ. Когато той умира през 51 г. пр.н.е., започва съвместното управление на Клеопатра и брат ѝ Птолемей XIII, но разногласията между тях водят до открита гражданска война. След като през 48 г. пр.н.е. губи битката при Фарсал в Гърция срещу съперника си Юлий Цезар (римски диктатор и консул) в Гражданската война на Цезар, римският държавник Помпей бяга в Египет. Помпей е бил политически съюзник на Птолемей XII, но Птолемей XIII, по настояване на придворните си евнуси, устройва засада на Помпей и го убива, преди Цезар да пристигне и да окупира Александрия. След това Цезар се опитва да помири съперничещите си братя и сестри Птолемеи, но главният съветник на Птолемей, Потеинос, смята условията на Цезар за облагодетелстващи Клеопатра, затова силите му обсаждат нея и Цезар в двореца. Малко след като обсадата е вдигната от подкрепления, Птолемей XIII загива в битката при Нил през 47 г. пр.н.е.; полусестрата на Клеопатра – Арсиноя IV, в крайна сметка е заточена в Ефес заради ролята си в провеждането на обсадата. Цезар обявява Клеопатра и брат ѝ Птолемей XIV за съвместни владетели, но поддържа лична връзка с Клеопатра, от която се ражда син – Цезарион. През 46 и 44 г. пр.н.е. Клеопатра пътува до Рим като клиентска кралица, където отсяда във вилата на Цезар. След убийствата на Цезар и (по нейна заповед) на Птолемей XIV през 44 г. пр.н.е. тя обявява Цезарион за съуправител като Птолемей XV.

По време на гражданската война на освободителите през 43-42 г. пр.н.е. Клеопатра застава на страната на Втория римски триумвират, съставен от внука и наследника на Цезар Октавиан, Марк Антоний и Марк Амилий Лепид. След срещата им в Тарсос през 41 г. пр.н.е. царицата има връзка с Антоний. Той извършва екзекуцията на Арсиноя по нейно искане и става все по-зависим от Клеопатра както за финансиране, така и за военна помощ по време на инвазиите си в Партската империя и Арменското царство. Александрийските донации обявяват децата им Александър Хелиос, Клеопатра Селена II и Птолемей Филаделф за владетели на различни някогашни територии под триумвиралната власт на Антоний. Това събитие, техният брак и разводът на Антоний със сестрата на Октавиан – Октавия Малка, довеждат до последната война на Римската република. Октавиан води пропагандна война, принуждава съюзниците на Антоний в Римския сенат да избягат от Рим през 32 г. пр. н. е. и обявява война на Клеопатра. След като разгромява военноморския флот на Антоний и Клеопатра в битката при Акциум през 31 г. пр.н.е., силите на Октавиан нахлуват в Египет през 30 г. пр.н.е. и побеждават Антоний, което води до самоубийството на Антоний. Когато Клеопатра научава, че Октавиан планира да я вземе със себе си на римското си триумфално шествие, тя се самоубива чрез отравяне, противно на разпространеното мнение, че е ухапана от аспида.

Наследството на Клеопатра е запазено в древни и съвременни произведения на изкуството. Римската историография и латинската поезия създават общо взето критично отношение към царицата, което прониква в по-късната средновековна и ренесансова литература. В изобразителното изкуство древните ѝ изображения включват римски бюстове, картини и скулптури, камео резби и стъкло, птолемейски и римски монети и релефи. В ренесансовото и бароковото изкуство тя е обект на много произведения, включително опери, картини, поезия, скулптури и театрални драми. От викторианската епоха насам тя се превръща в попкултурна икона на египтоманията, а в съвремието Клеопатра се появява в приложното и изобразителното изкуство, бурлескната сатира, холивудските филми и марковите изображения на търговски продукти.

Латинизираната форма Клеопатра идва от старогръцкото Kleopátra (Κλεοπάτρα), което означава „слава на баща ѝ“, от κλέος (kléos, „слава“) и πατήρ (patḗr, „баща“). Формата за мъжки род би се изписвала като Kleópatros (Κλεόπατρος) или Pátroklos (Πάτροκλος). Клеопатра е името на сестрата на Александър Велики, както и на Клеопатра Алционе, съпруга на Мелеагър в гръцката митология. Чрез брака на Птолемей V Епифан и Клеопатра I Сира (принцеса на Селевкидите) името влиза в династията на Птолемеите. Приетата от Клеопатра титла Theā́ Philopátōra (Θεᾱ́ Φιλοπάτωρα) означава „богиня, която обича баща си“.

Фон

Фараоните на Птолемеите са коронясани от египетския върховен жрец Птах в Мемфис, но живеят в мултикултурния и предимно гръцки град Александрия, основан от Александър Македонски. Те говорят гръцки и управляват Египет като елинистични гръцки монарси, отказвайки да научат местния египетски език. За разлика от тях Клеопатра до зряла възраст владее няколко езика и е първият птолемейски владетел, който научава египетски език. Плутарх предполага, че тя е владеела също етиопски език, езика на „троглодитите“, иврит (или арамейски), арабски, сирийски език (може би сирийски), мидийски и партски, а очевидно е можела да говори и латински, въпреки че римските ѝ съвременници биха предпочели да разговарят с нея на родния ѝ койнейски гръцки език. Освен гръцкия, египетския и латинския, тези езици отразяват желанието на Клеопатра да възстанови териториите в Северна Африка и Западна Азия, които някога са принадлежали на Птолемейското царство.

Римската намеса в Египет предшества управлението на Клеопатра. Когато Птолемей IX Латирос умира в края на 81 г. пр.н.е., той е наследен от дъщеря си Береника III. Въпреки това, тъй като в царския двор се надига опозиция срещу идеята за еднолично управление на жена монарх, Береника III приема съвместно управление и брак със своя братовчед и доведен син Птолемей XI Александър II – споразумение, сключено от римския диктатор Сула. Птолемей XI убива съпругата си малко след брака им през 80 г. пр.н.е., но скоро след това е линчуван при възникналите бунтове заради убийството. Птолемей XI, а може би и чичо му Птолемей IX или баща му Птолемей X Александър I, завещават Птолемейското кралство на Рим като обезпечение за заеми, така че римляните да имат правно основание да завладеят Египет, тяхна клиентска държава, след убийството на Птолемей XI. Вместо това римляните избират да разделят Птолемейското царство между незаконните синове на Птолемей IX, като даряват Кипър на Птолемей Кипърски, а Египет – на Птолемей XII Аулет.

Ранно детство

Клеопатра VII е родена в началото на 69 г. пр.н.е. в семейството на управляващия птолемейски фараон Птолемей XII и неизвестна майка, вероятно съпругата на Птолемей XII Клеопатра VI Трифана (известна и като Клеопатра V Трифана), майка на по-голямата сестра на Клеопатра, Береника IV Епифанея. Клеопатра Трифаена изчезва от официалните документи няколко месеца след раждането на Клеопатра през 69 г. пр. н. е. Трите по-малки деца на Птолемей XII, сестрата на Клеопатра Арсиноя IV и братята Птолемей XIII Тео Филопатор и Птолемей XIV, са родени в отсъствието на съпругата му. В детството на Клеопатра възпитател е Филострат, от когото тя усвоява гръцкото ораторско изкуство и философия. По време на младостта си Клеопатра вероятно е учила в Музея, включително в Александрийската библиотека.

Царуване и изгнание на Птолемей XII

През 65 г. пр.н.е. римският цензор Марк Лициний Крас заявява пред римския сенат, че Рим трябва да анексира Птолемеев Египет, но предложеният от него законопроект и подобният законопроект на трибуна Сервилий Рул от 63 г. пр.н.е. са отхвърлени. Птолемей XII реагира на заплахата от евентуално анексиране, като предлага възнаграждение и щедри подаръци на влиятелни римски държавници, като Помпей по време на кампанията му срещу Митридат VI Понтийски и в крайна сметка Юлий Цезар, след като става римски консул през 59 г. пр.н.е. Въпреки това разточителното поведение на Птолемей XII го довежда до банкрут и той е принуден да получи заеми от римския банкер Гай Рабирий Постум.

През 58 г. пр.н.е. римляните анексират Кипър и по обвинения в пиратство принуждават Птолемей Кипърски, брат на Птолемей XII, да се самоубие, вместо да изтърпи изгнание в Пафос. Птолемей XII публично премълчава смъртта на брат си – решение, което заедно с отстъпването на традиционна птолемеева територия на римляните накърнява доверието към него сред поданиците му, които вече са разгневени от икономическата му политика. След това Птолемей XII е изгонен от Египет насила и заминава първо за Родос, после за Атина и накрая за вилата на триумвира Помпей в Албанските хълмове, близо до Пренесте, Италия. Птолемей XII прекарва там близо година в покрайнините на Рим, привидно придружаван от дъщеря си Клеопатра, която тогава е на около 11 години. Береника IV изпраща посолство в Рим, за да се застъпи за нейното управление и да се противопостави на възстановяването на баща ѝ Птолемей XII, но Птолемей поръчва на убийци да убият ръководителите на посолството – инцидент, който е потулен от влиятелните му римски поддръжници. Когато римският сенат отказва на Птолемей XII предложението за въоръжен ескорт и провизии за завръщане в Египет, той решава да напусне Рим в края на 57 г. пр.н.е. и да пребивава в храма на Артемида в Ефес.

Римските финансисти на Птолемей XII остават решени да го върнат на власт. Помпей убеждава Аул Габиний, римски управител на Сирия, да нахлуе в Египет и да възстанови Птолемей XII, като му предлага 10 000 таланта за предложената мисия. Въпреки че това го поставя в противоречие с римските закони, Габиний нахлува в Египет през пролетта на 55 г. пр.н.е. през Хасмонейска Юдея, където Хиркан II нарежда на Антипатър Идумейски, баща на Ирод Велики, да снабдява с провизии водената от римляните армия. Като млад офицер от кавалерията Марк Антоний е под командването на Габиний. Отличава се с това, че предотвратява избиването на жителите на Пелусион от Птолемей XII и че спасява тялото на Архелай, съпруг на Береника IV, след като е убит в битка, осигурявайки му подобаващо царско погребение. Клеопатра, която тогава е на 14 години, пътува с римската експедиция в Египет; години по-късно Антоний признава, че се е влюбил в нея по това време.

Габиний е съден в Рим за злоупотреба с власт, за което е оправдан, но вторият процес за приемане на подкупи води до изгнанието му, от което е върнат седем години по-късно през 48 г. пр.н.е. от Цезар. Крас го замества като управител на Сирия и разширява провинциалното си командване до Египет, но е убит от партите в битката при Карея през 53 г. пр.н.е. Птолемей XII екзекутира Береника IV и богатите ѝ поддръжници, като конфискува имотите им. Той разрешава на римския гарнизон на Габиний, съставен предимно от германци и гали, габиниани, да тормози хората по улиците на Александрия и назначава за главен финансов директор дългогодишния си римски финансист Рабирий. В рамките на една година Рабирий е поставен под охрана и изпратен обратно в Рим, след като животът му е застрашен заради източването на ресурсите на Египет. Въпреки тези проблеми Птолемей XII създава завещание, с което определя Клеопатра и Птолемей XIII за свои съвместни наследници, ръководи големи строителни проекти като храма в Едфу и храма в Дендера и стабилизира икономиката. На 31 май 52 г. пр.н.е. Клеопатра е направена регент на Птолемей XII, както е посочено в надпис в храма на Хатор в Дендера. Рабирий не успява да събере целия дълг на Птолемей XII към момента на смъртта на последния и затова той е прехвърлен на наследниците му Клеопатра и Птолемей XIII.

Встъпване на престола

Птолемей XII умира някъде преди 22 март 51 г. пр.н.е., когато Клеопатра, в първия си акт като царица, започва пътуването си до Хермонтис, близо до Теб, за да постави нов свещен бик Бухис, почитан като посредник на бог Монту в древноегипетската религия. Скоро след заемането на трона Клеопатра се сблъсква с няколко неотложни проблема и спешни ситуации. Сред тях са гладът, причинен от сушата и ниското ниво на годишното разливане на Нил, и беззаконието, подстрекавано от габиняните – вече безработни и асимилирани римски войници, оставени от Габиний да гарнизират Египет. Наследявайки дълговете на баща си, Клеопатра също така дължи на Римската република 17,5 милиона драхми.

През 50 г. пр.н.е. Марк Калпурний Бибул, проконсул на Сирия, изпраща двамата си най-големи синове в Египет, най-вероятно за да преговаря с габиняните и да ги вербува като войници в отчаяната защита на Сирия срещу партите. Габиняните обаче измъчват и убиват двамата, вероятно с тайното насърчение на недобросъвестни висши администратори в двора на Клеопатра. Клеопатра изпратила виновниците от Габиниани при Бибул като затворници в очакване на неговата присъда, но той ги върнал на Клеопатра и я наказал за това, че се е намесила в отсъждането им, което било прерогатив на римския сенат. Бибул, застанал на страната на Помпей в Гражданската война на Цезар, не успява да попречи на Цезар да десантира военноморски флот в Гърция, което в крайна сметка позволява на Цезар да достигне Египет, преследвайки Помпей.

До 29 август 51 г. пр.н.е. в официалните документи Клеопатра е посочена като единствен владетел, което е доказателство, че тя е отхвърлила брат си Птолемей XIII като съуправител. Вероятно тя се е омъжила за него, Птолемейската практика на бракове между братя и сестри е въведена от Птолемей II и сестра му Арсиноя II. Дългогодишна египетска царска практика, тя е била ненавиждана от съвременните гърци. По времето на Клеопатра обаче тя се смята за нормална практика за птолемейските владетели.

Въпреки че Клеопатра го отхвърля, Птолемей XIII все още има могъщи съюзници, особено евнуха Потеинос, негов възпитател от детството, регент и управител на имотите му. Други участници в заговора срещу Клеопатра са Ахилас, виден военачалник, и Теодот от Хиос, друг възпитател на Птолемей XIII. Изглежда Клеопатра се е опитала да сключи краткотраен съюз с брат си Птолемей XIV, но до есента на 50 г. пр. н. е. Птолемей XIII имал предимство в конфликта им и започнал да подписва документи с името си преди това на сестра си, последвано от установяването на първата му регентска дата през 49 г. пр. н. е.

Убийството на Помпей

През лятото на 49 г. пр.н.е. Клеопатра и силите ѝ все още се сражават срещу Птолемей XIII в Александрия, когато пристига синът на Помпей – Гней Помпей, който търси военна помощ от името на баща си. След като се завръща в Италия от войните в Галия и преминава Рубикон през януари 49 г. пр.н.е., Цезар принуждава Помпей и поддръжниците му да избягат в Гърция. В може би последния си съвместен декрет Клеопатра и Птолемей XIII се съгласяват с молбата на Гней Помпей и изпращат на баща му 60 кораба и 500 войници, включително габиняни – ход, който помага за заличаване на част от дълга към Рим. Загубила борбата срещу брат си, Клеопатра е принудена да избяга от Александрия и да се оттегли в района на Тива. През пролетта на 48 г. пр.н.е. Клеопатра заминава за римска Сирия заедно с по-малката си сестра Арсиноя IV, за да събере инвазионен отряд, който да се насочи към Египет. Тя се завръща с армия, но настъплението ѝ към Александрия е блокирано от силите на брат ѝ, включително някои габиняни, мобилизирани да се бият срещу нея, така че тя лагерува край Пелусион в източната част на делтата на Нил.

В Гърция силите на Цезар и Помпей се сблъскват в решаващата битка при Фарсал на 9 август 48 г. пр.н.е., което води до унищожаването на по-голямата част от армията на Помпей и принудителното му бягство в Тир, Ливан. Предвид близките си отношения с Птолемеите Помпей в крайна сметка решава, че Египет ще бъде неговото убежище, където ще може да попълни силите си. Съветниците на Птолемей XIII обаче се опасяват от идеята Помпей да използва Египет като своя база в една продължителна римска гражданска война. По план, разработен от Теодот, Помпей пристига с кораб близо до Пелусион, след като е поканен с писмено послание, само за да попадне в засада и да бъде прободен до смърт на 28 септември 48 г. пр. Птолемей XIII смята, че е демонстрирал силата си, и едновременно с това замазва положението, като нарежда главата на Помпей, отрязана и балсамирана, да бъде изпратена на Цезар, който пристига в Александрия в началото на октомври и се настанява в царския дворец. Цезар изразил скръбта и възмущението си от убийството на Помпей и призовал Птолемей XIII и Клеопатра да разпуснат войските си и да се помирят помежду си.

Връзка с Юлий Цезар

Птолемей XIII пристига в Александрия начело на армията си, явно пренебрегвайки искането на Цезар да разпусне и остави армията си преди пристигането му. Първоначално Клеопатра изпраща емисари при Цезар, но след като уж чува, че Цезар е склонен да има връзки с царски жени, тя пристига в Александрия, за да се види лично с него. Историкът Касий Дион записва, че тя направила това, без да информира брат си, облекла се привлекателно и очаровала Цезар с остроумието си. Плутарх представя съвсем различен и може би митичен разказ, в който се твърди, че тя е била вързана в чувал за легло, за да бъде вкарана тайно в двореца и да се срещне с Цезар.

Когато Птолемей XIII разбира, че сестра му е в двореца и общува директно с Цезар, той се опитва да вдигне населението на Александрия на бунт, но е арестуван от Цезар, който използва ораторските си умения, за да успокои разярената тълпа. След това Цезар извежда Клеопатра и Птолемей XIII пред събранието на Александрия, където Цезар разкрива писменото завещание на Птолемей XII – преди това притежавано от Помпей – в което Клеопатра и Птолемей XIII са посочени като негови съвместни наследници. След това Цезар се опитва да уреди другите двама братя и сестри, Арсиноя IV и Птолемей XIV, да управляват заедно Кипър, като по този начин отстранят потенциалните съперници за египетския престол и същевременно успокоят птолемейските поданици, които все още са огорчени от загубата на Кипър от римляните през 58 г. пр.

Преценявайки, че това споразумение облагодетелства Клеопатра пред Птолемей XIII и че армията на последния от 20 000 души, включително габиняните, най-вероятно ще може да победи армията на Цезар от 4000 души без подкрепа, Потеинос решава да накара Ахилас да поведе силите си към Александрия, за да атакува и Цезар, и Клеопатра. След като Цезар успял да екзекутира Потеинос, Арсиноя IV обединила силите си с Ахилас и била обявена за царица, но скоро след това накарала възпитателя си Ганимед да убие Ахилас и да заеме поста му на командир на армията ѝ. След това Ганимед подлъгва Цезар да поиска присъствието на някогашния пленник Птолемей XIII като преговарящ, само за да го накара да се присъедини към армията на Арсиноя IV. В резултат на това обсадата на двореца, в който са затворени заедно Цезар и Клеопатра, продължава и през следващата 47 г. пр.

Някъде между януари и март 47 г. пр.н.е. пристигат подкрепленията на Цезар, включително тези, водени от Митридат Пергамски и Антипатър Идумейски. Птолемей XIII и Арсиноя IV изтеглят силите си към Нил, където Цезар ги напада. Птолемей XIII се опитва да избяга с лодка, но тя се преобръща и той се удавя. Ганимед може би е бил убит в битката. Теодот е намерен години по-късно в Азия от Марк Юний Брут и екзекутиран. Арсиноя IV е насилствено изведена на триумфа на Цезар в Рим, преди да бъде заточена в храма на Артемида в Ефес. Клеопатра видимо отсъства от тези събития и пребивава в двореца, най-вероятно защото от септември 48 г. пр. н. е. е бременна с детето на Цезар.

Мандатът на Цезар като консул изтича в края на 48 г. пр.н.е. Антоний, негов офицер, обаче спомага за назначаването на Цезар за диктатор за срок от една година, до октомври 47 г. пр.н.е., като му предоставя юридически правомощия да разреши династичния спор в Египет. Опасявайки се да не повтори грешката на сестрата на Клеопатра – Береника IV, която има жена монарх за единствен владетел, Цезар назначава 12-годишния брат на Клеопатра – Птолемей XIV, за съвместен владетел с 22-годишната Клеопатра в номинален брак между братя и сестри, но Клеопатра продължава да живее насаме с Цезар. Точната дата, на която Кипър е върнат под неин контрол, не е известна, въпреки че към 42 г. пр.н.е. тя има управител там.

Твърди се, че Цезар се е присъединил към Клеопатра за круиз по Нил и разглеждане на египетски паметници, въпреки че това може да е романтична история, отразяваща по-късните заможни римски наклонности, а не реално историческо събитие. Историкът Светоний предоставя значителни подробности за пътуването, включително използването на Таламегос – баржата за развлечения, построена от Птолемей IV, която по време на неговото управление е била с дължина 90 метра и височина 24 метра и е разполагала с трапезарии, държавни стаи, светилища и алеи по двете си палуби, наподобявайки плаваща вила. Възможно е Цезар да се е интересувал от круиза по Нил поради увлечението си по географията; той е бил добре запознат с трудовете на Ератостен и Питей и може би е искал да открие извора на реката, но се е върнал обратно, преди да стигне до Етиопия.

Цезар отпътува от Египет около април 47 г. пр.н.е., уж за да се изправи срещу Фарнак II Понтийски, син на Митридат VI Понтийски, който създава проблеми на Рим в Анадола. Възможно е Цезар, женен за видната римлянка Калпурния, също да е искал да избегне да бъде видян заедно с Клеопатра, когато тя му е родила син. Той оставя в Египет три легиона, които по-късно са увеличени на четири, под командването на свободния човек Руфио, за да осигури крехкото положение на Клеопатра, но може би и за да държи под контрол нейните действия.

Цезарион, предполагаемото дете на Клеопатра от Цезар, е роден на 23 юни 47 г. пр.н.е. и първоначално е наречен „фараон Цезар“, както е запазено на стела в Серапеума в Мемфис. Вероятно поради все още бездетния си брак с Калпурния Цезар запазва публично мълчание за Цезарион (но може би приема родителството му в частен план). Клеопатра, от друга страна, многократно прави официални декларации за произхода на Цезарион, като посочва Цезар за баща.

Клеопатра и нейният номинален съуправител Птолемей XIV посещават Рим някъде в края на 46 г. пр.н.е., вероятно без Цезарион, и са настанени във вилата на Цезар в Horti Caesaris. Както и при баща им Птолемей XII, Цезар присъжда на Клеопатра и Птолемей XIV юридическия статут на „приятел и съюзник на римския народ“ (на латински: socius et amicus populi Romani), на практика владетели-клиенти, лоялни на Рим. Сред посетителите на Клеопатра във вилата на Цезар на другия бряг на Тибър е сенаторът Цицерон, който я намира за арогантна. Сосиген от Александрия, един от членовете на двора на Клеопатра, помага на Цезар в изчисленията за новия Юлиански календар, влязъл в сила на 1 януари 45 г. пр. н. е. Храмът на Венера Генетрикс, създаден на Форума на Цезар на 25 септември 46 г. пр.н.е., съдържал златна статуя на Клеопатра (която стояла там поне до III в. сл.н.е.), свързвайки майката на детето на Цезар директно с богинята Венера, майката на римляните. Статуята също така деликатно свързва египетската богиня Изида с римската религия.

Присъствието на Клеопатра в Рим най-вероятно е оказало влияние върху събитията по време на фестивала Луперкалия месец преди убийството на Цезар. Антоний се опитва да постави царска диадема на главата на Цезар, но последният отказва, което най-вероятно е било инсценировка, може би за да се прецени настроението на римската общественост относно приемането на царската власт в елински стил. Цицерон, който присъствал на празника, попитал подигравателно откъде идва диадемата – очевидна препратка към царицата на Птолемеите, от която той се отвращавал. Цезар е убит на Мартенските иди (15 март 44 г. пр. Хр.), но Клеопатра остава в Рим до средата на април с напразната надежда Цезарион да бъде признат за наследник на Цезар. В завещанието на Цезар обаче за главен наследник е посочен неговият племенник Октавиан, който пристига в Италия по същото време, когато Клеопатра решава да замине за Египет. Няколко месеца по-късно Клеопатра убива Птолемей XIV чрез отравяне и издига сина си Цезарион за свой съуправител.

Клеопатра в гражданската война на освободителите

През 43 г. пр.н.е. Октавиан, Антоний и Марк Амилий Лепид образуват Втория триумвират, в който всеки от тях е избран за петгодишен мандат, за да възстанови реда в републиката и да изправи убийците на Цезар пред съда. Клеопатра получава съобщения от Гай Касий Лонгин, един от убийците на Цезар, и от Публий Корнелий Долабела, проконсул на Сирия и верен на Цезар, с молба за военна помощ. Тя решава да напише на Касий извинение, че царството ѝ се сблъсква с твърде много вътрешни проблеми, като същевременно изпраща четирите легиона, оставени от Цезар в Египет, на Долабела. Тези войски обаче са пленени от Касий в Палестина. Докато Серапион, управителят на Кипър от Клеопатра, дезертирал при Касий и му предоставил кораби, Клеопатра отпътувала със собствения си флот за Гърция, за да помогне лично на Октавиан и Антоний, но корабите ѝ били тежко повредени в средиземноморска буря и тя пристигнала твърде късно, за да помогне в боевете. До есента на 42 г. пр.н.е. Антоний разбива силите на убийците на Цезар в битката при Филипи в Гърция, което води до самоубийството на Касий и Брут.

До края на 42 г. пр.н.е. Октавиан придобива контрол над по-голямата част от западната половина на Римската република, а Антоний – над източната, като Лепид е до голяма степен маргинализиран. През лятото на 41 г. пр.н.е. Антоний установява щаба си в Тарсос в Анатолия и призовава Клеопатра там с няколко писма, които тя отхвърля, докато пратеникът на Антоний Квинт Делий не я убеждава да дойде. Срещата щеше да позволи на Клеопатра да изчисти погрешното мнение, че е подкрепяла Касий по време на гражданската война, и да разгледа териториалните размени в Леванта, но Антоний несъмнено желаеше да установи и лични, романтични отношения с царицата. Клеопатра отплава нагоре по река Киднос до Тарсос в Таламегос, като прие Антоний и офицерите му на борда на кораба за две нощи с пищни банкети. Клеопатра успява да изчисти името си като предполагаема поддръжничка на Касий, твърдейки, че всъщност се е опитала да помогне на Долабела в Сирия, и убеждава Антоний да поръча екзекуцията на сестра ѝ Арсиноя IV в изгнание в Ефес. Бившият разбунтувал се управител на Кипър също е предаден на Клеопатра за екзекуция.

Връзка с Марк Антоний

Преди да отпътува от Тарсос, Клеопатра кани Антоний да дойде в Египет, поради което Антоний посещава Александрия през ноември 41 г. пр. Антоний е добре приет от населението на Александрия, както заради героичните си действия по възстановяването на Птолемей XII на власт, така и заради идването си в Египет без окупационна войска, както е направил Цезар. В Египет Антоний продължава да се наслаждава на разкошния кралски начин на живот, на който е станал свидетел на борда на кораба на Клеопатра, акостирал в Тарсос. Освен това той накарал подчинените си, като Публий Вентидий Бас, да прогонят партите от Анатолия и Сирия.

Клеопатра внимателно избира Антоний за свой партньор, за да създаде нови наследници, тъй като той е смятан за най-могъщата римска фигура след смъртта на Цезар. С правомощията си на триумвир Антоний имал и широки правомощия да възстанови на Клеопатра бившите птолемейски земи, които в момента били в римски ръце. Макар да е ясно, че и Киликия, и Кипър са под контрола на Клеопатра към 19 ноември 38 г. пр.н.е., прехвърлянето вероятно е станало по-рано през зимата на 41-40 г. пр.н.е., по време на престоя ѝ при Антоний.

През пролетта на 40 г. пр.н.е. Антоний напуска Египет заради проблеми в Сирия, където губернаторът му Луций Децидий Сакса е убит, а армията му е превзета от Квинт Лабиен, бивш офицер на Касий, който сега служи на Партската империя. Клеопатра предоставя на Антоний 200 кораба за похода му и като заплащане за новопридобитите територии. До 37 г. пр.н.е. тя не вижда Антоний отново, но поддържа кореспонденция и има доказателства, че е държала шпионин в лагера му. До края на 40 г. пр.н.е. Клеопатра ражда близнаци – момче на име Александър Хелиос и момиче на име Клеопатра Селена II, които Антоний признава за свои деца. Хелиос (Слънцето) и Селена (Луната) са символ на нова ера на подмладяване на обществото, както и знак, че Клеопатра се надява Антоний да повтори подвига на Александър Велики, като покори партите.

Партската кампания на Марк Антоний на изток е прекъсната от събитията в Перусинската война (41-40 г. пр. Хр.), започната от амбициозната му съпруга Фулвия срещу Октавиан с надеждата съпругът ѝ да стане неоспорим лидер на Рим. Предполага се, че Фулвия е искала да откъсне Антоний от Клеопатра, но конфликтът възниква в Италия още преди срещата на Клеопатра с Антоний в Тарсос. В крайна сметка Фулвия и братът на Антоний – Луций Антоний, са обсадени от Октавиан в Перузия (днешна Перуджа, Италия) и след това изгонени от Италия, след което Фулвия умира в Сицион в Гърция, докато се опитва да се свърже с Антоний. Нейната внезапна смърт води до помирението на Октавиан и Антоний в Брундизиум в Италия през септември 40 г. пр. н. е. Въпреки че споразумението, сключено в Брундизиум, затвърждава контрола на Антоний върху териториите на Римската република на изток от Йонийско море, то също така предвижда той да отстъпи Италия, Испания и Галия и да се ожени за сестрата на Октавиан – Октавия Младша, потенциална съперница на Клеопатра.

През декември 40 г. пр.н.е. Клеопатра приема Ирод в Александрия като неочакван гост и бежанец, който бяга от размирната ситуация в Юдея. Ирод е назначен за тетрарх там от Антоний, но скоро влиза в противоречие с Антигон II Мататия от отдавна установената Хасмонейска династия. Последният е хвърлил в затвора брата на Ирод и друг тетрарх Фасаил, който е екзекутиран, докато Ирод бяга към двора на Клеопатра. Клеопатра се опитва да му осигури военно назначение, но Ирод отказва и заминава за Рим, където триумвирите Октавиан и Антоний го назначават за цар на Юдея. Този акт поставя Ирод в сблъсък с Клеопатра, която иска да си върне бившите птолемейски територии, влизащи в състава на новото Иродово царство.

Отношенията между Антоний и Клеопатра може би се влошават, когато той не само се жени за Октавия, но и ражда две нейни деца – Антония Старша през 39 г. пр.н.е. и Антония Малка през 36 г. пр.н.е., и премества седалището си в Атина. Позицията на Клеопатра в Египет обаче е сигурна. Нейният съперник Ирод бил зает с гражданска война в Юдея, която изисквала сериозна римска военна помощ, но не получил такава от Клеопатра. Тъй като правомощията на Антоний и Октавиан като триумвири са изтекли на 1 януари 37 г. пр. н. е., Октавия организира среща в Тарентум, където триумвиратът официално е удължен до 33 г. пр. н. е. С два легиона, предоставени от Октавиан, и хиляда войници, взети назаем от Октавия, Антоний заминава за Антиохия, където се подготвя за война срещу партите.

Антоний извиква Клеопатра в Антиохия, за да обсъдят неотложни въпроси, като царството на Ирод и финансовата подкрепа за партската му кампания. Клеопатра довежда в Антиохия вече тригодишните си близнаци, където Антоний ги вижда за пръв път и където те вероятно за пръв път получават фамилните си имена Хелиос и Селена като част от амбициозните планове на Антоний и Клеопатра за бъдещето. За да стабилизира Изтока, Антоний не само разширил владенията на Клеопатра, но и създал нови управляващи династии и владетели-клиенти, които щели да му бъдат верни, но в крайна сметка щели да го надживеят.

По този начин Клеопатра получава значителни бивши птолемейски територии в Леванта, включително почти цяла Финикия (Ливан) без Тир и Сидон, които остават в римски ръце. Тя получава и Птолемей Акко (съвременен Акко, Израел) – град, основан от Птолемей II. Предвид родовите ѝ връзки със Селевкидите ѝ е предоставена областта Коелю-Сирия по горното течение на река Оронт. Дадена ѝ е дори областта около Йерихон в Палестина, но тя отдава тази територия под наем обратно на Ирод. За сметка на набатейския цар Малих I (братовчед на Ирод) Клеопатра получава и част от Набатейското царство около залива Акаба на Червено море, включително Айлана (съвременна Акаба, Йордания). На запад Клеопатра получава Кирена по либийското крайбрежие, както и Итанос и Олоус в римски Крит. Въпреки че все още се управляват от римски служители, тези територии все пак обогатяват царството ѝ и я карат да обяви началото на нова ера, като през 36 г. пр. н. е. поставя двойна дата на монетите си.

Разширяването на Птолемеевото царство от Антоний чрез отказ от пряко контролирана римска територия е използвано от съперника му Октавиан, който се възползва от обществените настроения в Рим срещу овластяването на чужда кралица за сметка на тяхната република. Октавиан, подхранвайки разказа, че Антоний пренебрегва добродетелната си римска съпруга Октавия, предоставя както на нея, така и на Ливия, собствената си съпруга, извънредни привилегии за свещеност. Около 50 години преди това Корнелия Африканска, дъщеря на Сципион Африкански, е първата жива римлянка, на която е посветена статуя. Сега тя е последвана от Октавия и Ливия, чиито статуи най-вероятно са били издигнати във Форума на Цезар, за да съперничат на статуята на Клеопатра, издигната от Цезар.

През 36 г. пр.н.е. Клеопатра придружава Антоний до Ефрат по време на пътуването му към Партиянската империя. След това тя се връща в Египет, може би поради напредналата си бременност. До лятото на 36 г. пр.н.е. тя ражда Птолемей Филаделф, втория си син от Антоний.

Партската кампания на Антоний през 36 г. пр.н.е. се превръща в пълен провал поради редица причини, по-специално поради предателството на Артавазд II Арменец, който преминава на страната на партите. След като губи около 30 000 души, повече от Крас при Карея (унижение, за което се надявал да отмъсти), Антоний най-накрая пристига в Леукокоме край Берит (днешен Бейрут, Ливан) през декември и се отдава на тежко пиянство, преди Клеопатра да пристигне, за да осигури средства и дрехи за изтерзаните му войски. Антоний желае да избегне рисковете, свързани със завръщането в Рим, и затова пътува с Клеопатра обратно до Александрия, за да види новородения си син.

Дарения от Александрия

Когато Антоний се подготвя за нова партска експедиция през 35 г. пр.н.е., този път насочена към техния съюзник Армения, Октавия пътува до Атина с 2000 войници в предполагаема подкрепа на Антоний, но най-вероятно това е план, измислен от Октавиан, за да го злепостави заради военните му загуби. Антоний приема тези войници, но казва на Октавия да не се отклонява на изток от Атина, докато той и Клеопатра пътуват заедно към Антиохия, само за да се откаже внезапно и необяснимо от военната кампания и да се върне обратно в Александрия. Когато Октавия се завръща в Рим, Октавиан представя сестра си като жертва, ощетена от Антоний, въпреки че тя отказва да напусне дома на Антоний. Увереността на Октавиан нараства, когато той елиминира съперниците си на запад, включително Секст Помпей и дори Лепид, третият член на триумвирата, който е поставен под домашен арест, след като се бунтува срещу Октавиан в Сицилия.

През 34 г. пр.н.е. Делий е изпратен като пратеник на Антоний при Артавазд II, за да договори потенциален брачен съюз, който да ожени дъщерята на арменския цар за Александър Хелиос, син на Антоний и Клеопатра. Когато това е отказано, Антоний навлиза с армията си в Армения, разгромява силите им и пленява царя и арменското кралско семейство. След това Антоний организира военен парад в Александрия като имитация на римски триумф, облечен като Дионис и влязъл в града на колесница, за да представи царските пленници на Клеопатра, която седяла на златен трон над сребърен макарон. Новината за това събитие е остро критикувана в Рим като извращение на изконни римски ритуали и обреди, на които вместо него се радва египетската кралица.

На събитие, организирано в гимназията скоро след триумфа, Клеопатра се преоблича като Изида и обявява, че е Царица на царете заедно със сина си Цезарион, Цар на царете, докато Александър Хелиос е обявен за цар на Армения, Мидия и Партия, а двегодишният Птолемей Филаделф е обявен за цар на Сирия и Киликия. Клеопатра Селена II е дарена с Крит и Кирена. Възможно е Антоний и Клеопатра да са се венчали по време на тази церемония. Антоний изпраща доклад до Рим с искане за ратифициране на тези териториални претенции, известен днес като Александрийски дарения. Октавиан иска да го оповести с пропагандна цел, но двамата консули, привърженици на Антоний, го цензурират от обществеността.

В края на 34 г. пр.н.е. Антоний и Октавиан започват ожесточена пропагандна война, която продължава с години. Антоний твърди, че съперникът му незаконно е отстранил Лепид от триумвирата им и му е забранил да събира войски в Италия, а Октавиан обвинява Антоний, че незаконно е задържал царя на Армения, оженил се е за Клеопатра, въпреки че все още е бил женен за сестра си Октавия, и неправомерно е обявил Цезарион за наследник на Цезар вместо Октавиан. Литанията от обвинения и клюки, свързани с тази пропагандна война, оформят популярните представи за Клеопатра от литературата от Августовския период до различни медии в наши дни. Твърди се, че Клеопатра е промила мозъка на Марк Антоний с магьосничество и чародейство и е била също толкова опасна, колкото Омировата Елена от Троя, за да разруши цивилизацията. Плиний Стари твърди в своята „Естествена история“, че веднъж Клеопатра разтворила в оцет перла на стойност десетки милиони сестерции, само за да спечели залог на вечеря. Обвинението, че Антоний е откраднал книги от Пергамската библиотека, за да попълни Александрийската библиотека, по-късно се оказва призната измислица на Гай Калвизий Сабин.

Документ от папирус, датиран от февруари 33 г. пр.н.е., използван по-късно за опаковане на мумия, съдържа подписа на Клеопатра, вероятно написан от длъжностно лице, упълномощено да подписва от нейно име. Той се отнася до някои данъчни облекчения в Египет, предоставени на Квинт Цецилий или Публий Канидий Крас, бивш римски консул и доверено лице на Антоний, който ще командва сухопътните му сили в Акциум. В долната част на папируса с различен почерк е написано „направи така, че да се случи“ (вероятно това е автограф на царицата, тъй като според практиката на Птолемеите документите се подписвали с цел избягване на фалшификации.

Битката при Акциум

В речта си пред римския сенат в първия ден от консулството си на 1 януари 33 г. пр.н.е. Октавиан обвинява Антоний, че се опитва да подкопае римските свободи и териториална цялост като роб на ориенталската си царица. Преди съвместният императорски мандат на Антоний и Октавиан да изтече на 31 декември 33 г. пр.н.е., Антоний обявява Цезарион за истински наследник на Цезар в опит да подкопае Октавиан. През 32 г. пр. н. е. верните на Антоний Гай Сосий и Гней Домиций Ахенобарб стават консули. Първият произнася пламенна реч, в която осъжда Октавиан, който вече е частно лице без държавна длъжност, и внася законопроекти срещу него. По време на следващото сенаторско заседание Октавиан влезе в сенатската зала с въоръжена охрана и отправи свои собствени обвинения срещу консулите. Заплашени от този акт, консулите и над 200 сенатори, които все още подкрепяха Антоний, на следващия ден избягаха от Рим, за да се присъединят към страната на Антоний.

Антоний и Клеопатра пътуват заедно до Ефес през 32 г. пр.н.е., където тя му предоставя 200 от 800-те кораба, които успява да придобие. Ахенобарб, който се опасява, че пропагандата на Октавиан ще бъде потвърдена пред обществеността, се опитва да убеди Антоний да изключи Клеопатра от кампанията срещу Октавиан. Публий Канидий Крас излага контрааргумент, че Клеопатра финансира военните усилия и е компетентен монарх. Клеопатра отхвърля исканията на Антоний да се върне в Египет, като преценява, че като блокира Октавиан в Гърция, ще може по-лесно да защити Египет. Настояването на Клеопатра да се включи в битката за Гърция довежда до дезертьорството на видни римляни като Ахенобарб и Луций Мунаций Планк.

През пролетта на 32 г. пр.н.е. Антоний и Клеопатра заминават за Атина, където тя убеждава Антоний да изпрати на Октавия официална декларация за развод. Това насърчи Планк да посъветва Октавиан, че трябва да изземе завещанието на Антоний, инвестирано от весталките. Въпреки че това е нарушение на свещените и законните права, Октавиан със сила придобива документа от храма на Веста и той се превръща в полезен инструмент в пропагандната война срещу Антоний и Клеопатра. Октавиан изтъква части от завещанието, като например, че Цезарион е обявен за наследник на Цезар, че даренията на Александрия са законни, че Антоний трябва да бъде погребан заедно с Клеопатра в Египет, а не в Рим, и че Александрия ще стане новата столица на Римската република. В знак на лоялност към Рим Октавиан решава да започне строежа на собствения си мавзолей в Campus Martius. Правното положение на Октавиан се подобрява и с избирането му за консул през 31 г. пр. След като завещанието на Антоний става публично достояние, Октавиан получава своя casus belli и Рим обявява война на Клеопатра, Правният аргумент за войната се основава не толкова на териториалните придобивки на Клеопатра, като бившите римски територии се управляват от нейните деца с Антоний, а повече на факта, че тя предоставя военна подкрепа на частно лице, след като триумвиралната власт на Антоний е изтекла.

Антоний и Клеопатра имали по-голям флот от Октавиан, но екипажите на флота на Антоний и Клеопатра не били добре обучени, някои от тях може би били от търговски кораби, докато Октавиан имал напълно професионална войска. Антоний искаше да прекоси Адриатическо море и да блокира Октавиан в Тарентум или Брундизиум, но Клеопатра, загрижена предимно за защитата на Египет, отмени решението за директна атака срещу Италия. През зимата Антоний и Клеопатра установяват щаба си в Патрай в Гърция, а през пролетта на 31 г. пр. н. е. се преместват в Актиум, от южната страна на Амбракийския залив.

Клеопатра и Антоний се ползват с подкрепата на различни съюзнически царе, но Клеопатра вече е в конфликт с Ирод, а земетресението в Юдея му дава повод да отсъства от кампанията. Те губят и подкрепата на Малих I, което ще има стратегически последици. През лятото на 31 г. пр. н. е. Антоний и Клеопатра губят няколко сблъсъка срещу Октавиан около Актиум, а дезертьорството към лагера на Октавиан продължава, включително дългогодишният спътник на Антоний – Делий, и съюзническите царе Аминтас от Галатия и Дейотарос от Пафлагония. Докато някои от лагера на Антоний предлагаха да се откажат от морския конфликт и да се оттеглят във вътрешността на страната, Клеопатра настояваше за морска конфронтация, за да държи флота на Октавиан далеч от Египет.

На 2 септември 31 г. пр.н.е. морските сили на Октавиан, водени от Марк Випсаний Агрипа, се срещат с тези на Антоний и Клеопатра в битката при Акциум. Клеопатра, на борда на флагманския си кораб „Антония“, командва 60 кораба в устието на Амбракийския залив, в тила на флота, което вероятно е ход на Антониевите офицери да я маргинализират по време на битката. Антоний заповядал корабите им да имат платна, за да имат по-добра възможност да преследват или да бягат от врага, което Клеопатра, винаги загрижена за защитата на Египет, използвала, за да премине бързо през района на основните сражения и да се изтегли стратегически към Пелопонес. Бърстейн пише, че по-късно партизански настроени римски писатели обвиняват Клеопатра, че страхливо е изоставила Антоний, но първоначалното намерение да запазят платната си на борда може би е било да пробият блокадата и да спасят колкото се може повече от флота си. Антоний последва Клеопатра и се качи на нейния кораб, разпознат по характерните лилави платна, като двамата избягаха от битката и се насочиха към Тайнарон. Според сведенията Антоний избягва Клеопатра по време на тридневното плаване, докато придружителките ѝ в Тайнарон не го подтикват да говори с нея. Битката при Акциум продължава без Клеопатра и Антоний до сутринта на 3 септември и е последвана от масово преминаване на офицери, войници и съюзнически царе на страната на Октавиан.

Падение и смърт

Докато Октавиан окупира Атина, Антоний и Клеопатра се приземяват в Парайтонион в Египет. След това двойката тръгва по различни пътища – Антоний към Кирена, за да събере още войски, а Клеопатра – към пристанището в Александрия в опит да заблуди опозиционната страна и да представи действията в Гърция като победа. Тя се страхуваше, че новината за резултата от битката при Акциум ще доведе до въстание. Не е сигурно дали по това време тя действително е екзекутирала Артавазд II и е изпратила главата му на неговия съперник Артавазд I от Мидия Атропатена в опит да сключи съюз с него.

Луций Пинарий, назначен от Марк Антоний за управител на Кирена, получава известие, че Октавиан е спечелил битката при Акциум, преди пратениците на Антоний да пристигнат в двора му. Пинарий екзекутира тези пратеници, а след това премина на страната на Октавиан, като му предаде четирите легиона под негово командване, които Антоний искаше да получи. Антоний едва не се самоубива, след като научава новината за това, но е спрян от офицерите от щаба си. В Александрия той си построява вила за отшелници на остров Фарос, която нарича Тимоней, по името на философа Тимон Атински, известен със своя цинизъм и мизантропия. Ирод, който лично съветва Антоний след битката при Акциум да предаде Клеопатра, пътува до Родос, за да се срещне с Октавиан и да се откаже от царската си власт от лоялност към Антоний. Октавиан е впечатлен от речта и чувството му за лоялност, затова му позволява да запази позицията си в Юдея, като допълнително изолира Антоний и Клеопатра.

Клеопатра може би започва да гледа на Антоний като на недостатък към края на лятото на 31 г. пр.н.е., когато се готви да остави Египет на сина си Цезарион. Клеопатра планирала да се откаже от трона си в негова полза, да вкара флота си от Средиземно море в Червено море и след това да отплава към чуждо пристанище, може би в Индия, където да прекара известно време в възстановяване. В крайна сметка обаче тези планове били изоставени, когато Малих I, посъветван от губернатора на Октавиан в Сирия Квинт Дидий, успял да изгори флота на Клеопатра, за да отмъсти за загубите си във войната с Ирод, която Клеопатра до голяма степен била започнала. Клеопатра няма друга възможност, освен да остане в Египет и да преговаря с Октавиан. Макар че най-вероятно по-късно се е появила прооктавианска пропаганда, съобщава се, че по това време Клеопатра започнала да изпитва силата на различни отрови върху затворници и дори върху собствените си слуги.

Клеопатра нарежда на Цезарион да влезе в редиците на ефебите, което, заедно с релефите върху стела от Коптос от 21 септември 31 г. пр.н.е., показва, че Клеопатра вече подготвя сина си да стане единствен владетел на Египет. В знак на солидарност Антоний накарал и Марк Антоний Антил, негов син от Фулвия, да влезе в редиците на ефебите по същото време. След това отделни послания и пратеници от Антоний и Клеопатра били изпратени до Октавиан, който все още се намирал на Родос, въпреки че Октавиан изглежда е отговорил само на Клеопатра. Клеопатра поискала децата ѝ да наследят Египет, а на Антоний да бъде позволено да живее в изгнание в Египет, предложила на Октавиан пари за в бъдеще и веднага му изпратила щедри подаръци. Октавиан изпрати своя дипломат Тирсос при Клеопатра, след като тя заплаши да изгори себе си и огромно количество от съкровищата си във вече строящата се гробница. Тирсос я посъветвал да убие Антоний, за да бъде пощаден животът ѝ, но когато Антоний заподозрял нечисти намерения, накарал този дипломат да бъде бит и изпратен обратно при Октавиан без сделка.

След продължителни преговори, които в крайна сметка не довеждат до резултат, Октавиан нахлува в Египет през пролетта на 30 г. пр.н.е., като спира в Птолемей във Финикия, където новият му съюзник Ирод снабдява армията му със свежи припаси. Октавиан се придвижва на юг и бързо превзема Пелусион, а Корнелий Гал, който настъпва на изток от Кирена, разгромява силите на Антоний край Парайтонион. Октавиан напредна бързо към Александрия, но Антоний се върна и спечели малка победа над уморените войски на Октавиан пред хиподрума на града. На 1 август 30 г. пр.н.е. обаче военноморският флот на Антоний се предава на Октавиан, последван от конницата на Антоний. Клеопатра се скрила в гробницата си заедно с близките си придружители и изпратила съобщение до Антоний, че се е самоубила. В отчаянието си Антоний реагира на това, като се пробожда в стомаха и се самоубива на 53-годишна възраст. Според Плутарх той все още умирал, когато го довели при Клеопатра в гробницата ѝ. Той ѝ казал, че е умрял с чест и че тя може да се довери на спътника на Октавиан Гай Прокулерий, а не на когото и да било от обкръжението му. Именно Прокулерий обаче прониква в гробницата ѝ с помощта на стълба и задържа царицата, лишавайки я от възможността да се изгаври със съкровищата си. След това на Клеопатра било позволено да балсамира и погребе Антоний в гробницата си, преди да бъде ескортирана до двореца.

Октавиан навлиза в Александрия, окупира двореца и пленява трите най-малки деца на Клеопатра. Когато се срещнала с Октавиан, Клеопатра му казала направо: „Няма да бъда водена на триумф“ (на старогръцки: οὑ θριαμβεύσομαι, романизирано: ou thriambéusomai), според Ливий, който е рядък запис на точните ѝ думи. Октавиан обещава, че ще я запази жива, но не дава обяснения за бъдещите си планове за нейното царство. Когато един шпионин ѝ съобщава, че Октавиан планира да премести нея и децата ѝ в Рим след три дни, тя се подготвя за самоубийство, тъй като няма намерение да дефилира на римски триумф като сестра си Арсиноя IV. Не е ясно дали самоубийството на Клеопатра на 10 август 30 г. пр.н.е., на 39-годишна възраст, е извършено в двореца или в гробницата ѝ. Твърди се, че тя е била придружена от слугите си Ейра и Хармион, които също са отнели живота си. Твърди се, че Октавиан се разгневил от този резултат, но наредил Клеопатра да бъде погребана по царски до Антоний в нейната гробница. Лекарят на Клеопатра Олимп не обяснил причината за смъртта ѝ, въпреки че според разпространеното мнение тя позволила на аспид или египетска кобра да я ухапе и отрови. Плутарх разказва тази история, но след това предполага, че е използван инструмент (κνῆστις, knêstis, букв. „гръбнак, ренде за сирене“), за да се внесе токсинът чрез одраскване, докато Дион казва, че тя е инжектирала отровата с игла (βελόνη, belónē), а Страбон твърди, че става дума за някакъв мехлем. При тялото ѝ не е намерена отровна змия, но на ръката ѝ има малки прободни рани, които биха могли да бъдат причинени от игла.

В последните си мигове Клеопатра решава да изпрати Цезарион в Горен Египет, може би с намерението да избяга в Кушитска Нубия, Етиопия или Индия. Цезарион, вече Птолемей XV, управлява само 18 дни, докато не е екзекутиран по заповед на Октавиан на 29 август 30 г. пр.н.е., след като се връща в Александрия под фалшивия претекст, че Октавиан ще му позволи да стане цар. Октавиан е убеден от съвета на философа Арий Дидим, че в света има място само за един Цезар. С падането на Птолемеевото царство е създадена римската провинция Египет, което бележи края на елинистичния период. През януари 27 г. пр.н.е. Октавиан е преименуван на Август („почитаният“) и натрупва конституционни правомощия, които го утвърждават като първия римски император, откривайки принципатската епоха на Римската империя.

Следвайки традицията на македонските владетели, Клеопатра управлява Египет и други територии като Кипър като абсолютен монарх и е единственият законодател на своето царство. Тя е била главният религиозен авторитет в своето царство, като е ръководела религиозните церемонии, посветени на божествата на египетската и гръцката политеистична вяра. Тя контролира изграждането на различни храмове на египетски и гръцки богове, синагога за евреите в Египет и дори построява Цезарея в Александрия, посветен на култа към нейния покровител и любовник Юлий Цезар. Клеопатра участва пряко в административните дела на владенията си, справя се с кризи като глада, като нарежда на царските зърнохранилища да раздават храна на гладуващото население по време на сушата в началото на управлението ѝ. Въпреки че командно-административната икономика, която тя управлява, е по-скоро идеал, отколкото реалност, правителството се опитва да наложи контрол върху цените, мита и държавни монополи за определени стоки, фиксирани обменни курсове за чуждестранните валути и строги закони, които принуждават селяните да останат в селата си по време на сезоните на засаждане и прибиране на реколтата. Очевидните финансови проблеми накарали Клеопатра да обезцени монетосеченето си, което включвало сребърни и бронзови валути, но не и златни монети като тези на някои от далечните ѝ предшественици Птолемеи.

Деца и наследници

След самоубийството ѝ трите оцелели деца на Клеопатра – Клеопатра Селена II, Александър Хелиос и Птолемей Филаделфос – са изпратени в Рим, а техен настойник е сестрата на Октавиан – Октавия Младша, бивша съпруга на баща им. Клеопатра Селена II и Александър Хелиос присъстват на римския триумф на Октавиан през 29 г. пр. Съдбата на Александър Хелиос и Птолемей Филаделф след този момент е неизвестна. Октавиан урежда годежа на Клеопатра Селена II с Джуба II, син на Джуба I, чието северноафриканско царство Нумидия е превърнато в римска провинция през 46 г. пр.н.е. от Юлий Цезар поради подкрепата на Джуба I за Помпей. След сватбата си през 25 г. пр.н.е. император Август поставя Джуба II и Клеопатра Селена II за нови владетели на Мауретания, където те превръщат стария картагенски град Йол в своя нова столица, преименувана на Кесария Мауретанска (днешен Чершел, Алжир). Клеопатра Селена II внася много важни учени, художници и съветници от царския двор на майка си в Александрия, за да ѝ служат в Кесария, която вече е проникната от елинистичната гръцка култура. Тя също така кръщава сина си Птолемей Мавритански в чест на династичното им наследство от Птолемеите.

Клеопатра Селена II умира около 5 г. пр.н.е., а когато Джуба II умира през 23 г.

Римска литература и историография

Въпреки че почти 50 древни произведения на римската историография споменават Клеопатра, те често включват само кратки разкази за битката при Акциум, нейното самоубийство и августовската пропаганда за личните ѝ недостатъци. Въпреки че не е биография на Клеопатра, „Животът на Антоний“, написан от Плутарх през I в. сл. н. е., предоставя най-подробния запазен разказ за живота на Клеопатра. Плутарх е живял един век след Клеопатра, но разчита на първоизточници, като Филотас от Амфиса, който е имал достъп до царския дворец на Птолемеите, личния лекар на Клеопатра на име Олимп и Квинт Делий, близък довереник на Марк Антоний и Клеопатра. Трудът на Плутарх включва както августовската представа за Клеопатра – която става канонична за неговия период, така и източници извън тази традиция, като например разкази на очевидци. Еврейският римски историк Йосиф Флавий, който пише през I в. от н.е., предоставя ценна информация за живота на Клеопатра чрез дипломатическите ѝ отношения с Ирод Велики. Този труд обаче се основава до голяма степен на мемоарите на Ирод и на пристрастния разказ на Николай Дамаскин, възпитател на децата на Клеопатра в Александрия, преди да се премести в Юдея и да служи като съветник и летописец в двора на Ирод. Римската история, публикувана от чиновника и историка Касий Дион в началото на III в. от н. е., макар и да не успява да разбере напълно сложността на късния елинистичен свят, все пак предоставя непрекъсната история на епохата на управлението на Клеопатра.

Клеопатра почти не се споменава в „De Bello Alexandrino“ – мемоарите на неизвестен щабен офицер, служил при Цезар. В съчиненията на Цицерон, който я познава лично, Клеопатра е обрисувана неласкаво. Авторите от августовския период Вергилий, Хораций, Проперций и Овидий затвърждават негативните възгледи за Клеопатра, одобрени от управляващия римски режим, въпреки че Вергилий създава идеята за Клеопатра като фигура на романтиката и епичната мелодрама. Хораций също разглежда самоубийството на Клеопатра като положителен избор – идея, която намира прием през Късното средновековие с Джефри Чосър. Историците Страбон, Велей, Валерий Максим, Плиний Старши и Апиан, макар и да не предлагат толкова пълни сведения като Плутарх, Йосиф Флавий или Дион, предоставят някои подробности за живота ѝ, които не са запазени в други исторически документи. Надписите върху съвременни птолемейски монети и някои египетски папирусни документи показват гледната точка на Клеопатра, но този материал е много ограничен в сравнение с римските литературни произведения. Фрагментарната Либия, поръчана от зетя на Клеопатра – Джуба II, дава представа за един възможен обем от историографски материали, които подкрепят гледната точка на Клеопатра.

Полът на Клеопатра може би е довел до представянето ѝ като второстепенна, ако не и незначителна фигура в древната, средновековната и дори съвременната историография за древен Египет и гръко-римския свят. Така например историкът Роналд Сайм твърди, че тя е била от малко значение за Цезар и че пропагандата на Октавиан е възвеличила значението ѝ до прекомерна степен. Въпреки че общоприетата представа за Клеопатра е за плодотворна съблазнителка, тя има само двама известни сексуални партньори – Цезар и Антоний, двамата най-изтъкнати римляни от този период, които най-вероятно са осигурили оцеляването на династията ѝ. Плутарх описва Клеопатра като личност с по-силно изразена личност и очарователно остроумие, отколкото с физическа красота.

Културни изображения

Клеопатра е изобразявана в различни древни произведения на изкуството, както в египетски, така и в елинистично-гръцки и римски стил. Запазените творби включват статуи, бюстове, релефи и монети, както и древни резбовани камеи, като например една, изобразяваща Клеопатра и Антоний в елинистичен стил, която сега се намира в Altes Museum, Берлин. Съвременни изображения на Клеопатра са създадени както в Птолемеев Египет, така и извън него. Например в храма на Венера Генетрикс в Рим някога е имало голяма позлатена бронзова статуя на Клеопатра – първият случай, в който статуя на жив човек е поставена до тази на божество в римски храм. Тя е поставена там от Цезар и остава в храма поне до III в. от н.е., като запазването ѝ може би се дължи на покровителството на Цезар, въпреки че Август не премахва или унищожава произведения на изкуството в Александрия, изобразяващи Клеопатра.

Що се отнася до оцелелите римски статуи, статуя на Клеопатра в естествен размер в римски стил е намерена близо до Tomba di Nerone , Рим, по протежение на Via Cassia и сега се намира в Museo Pio-Clementino, част от Ватиканските музеи. Плутарх в своето „Живот на Антоний“ твърди, че обществените статуи на Антоний са били съборени от Август, но тези на Клеопатра са запазени след смъртта ѝ благодарение на нейния приятел Архибий, който плаща на императора 2000 таланта, за да го разубеди да унищожи нейната.

От 50-те години на миналия век учените спорят дали Венера от Есквилин – открита през 1874 г. на хълма Есквилин в Рим и съхранявана в Палацо деи Консерватори на Капитолийските музеи – е изображение на Клеопатра, като се основават на прическата и чертите на лицето на статуята, на видимата царска диадема, носена на главата, и на египетската кобра, увита около основата. Противниците на тази теория твърдят, че лицето на тази статуя е по-тънко от лицето на берлинския портрет, и твърдят, че е малко вероятно тя да бъде изобразена като голата богиня Венера (или гръцката Афродита). Въпреки това тя е изобразена на египетска статуя като богинята Изида, а на някои от монетите ѝ е изобразена като Венера-Афродита. При срещата си с Антоний в Тарсос тя също се облича като Афродита. Обикновено се смята, че Венера от Есквилин е римско копие от средата на I в. пр. н. е. на гръцки оригинал от I в. пр. н. е. от школата на Пазител.

Запазените монети от управлението на Клеопатра включват екземпляри от всяка владетелска година – от 51 до 30 г. пр. Клеопатра, единствената птолемейска царица, която емитира монети от свое име, почти сигурно е вдъхновила партньора си Цезар да стане първият жив римлянин, който представя портрета си върху собствени монети. Клеопатра е и първата чужда кралица, чийто образ се появява върху римска валута. На монетите от периода на брака ѝ с Антоний, на които е изобразен и неговият образ, царицата е изобразена с нос, много подобен на този на съпруга ѝ, и изпъкнала брадичка. Тези сходни черти на лицето следват художествена конвенция, която представя взаимно наблюдаваната хармония на една царска двойка. Нейните силни, почти мъжки черти на лицето в тези конкретни монети се различават поразително от по-гладките, по-меки и може би идеализирани скулптурни изображения на кралицата в египетския или елинистичния стил. Нейните мъжествени черти на лицето върху изсечените парични знаци са сходни с тези на баща ѝ Птолемей XII Аулес, а може би и с тези на нейната предшественичка от времето на Птолемеите Арсиноя II (316-260 г. пр. Хр.) и дори с изображенията на по-ранни царици като Хатшепсут и Нефертити. Вероятно поради политическа целесъобразност визията на Антоний е била направена така, че да съответства не само на нейната, но и на тази на македонските ѝ гръцки предци, основали династията на Птолемеите, за да се представи пред поданиците ѝ като законен член на кралския дом.

Надписите върху монетите са изписани на гръцки език, но също така в именителен падеж на римските монети, а не в родителен падеж на гръцките монети, като освен това буквите са разположени кръгообразно по ръбовете на монетата, а не хоризонтално или вертикално, както е обичайно за гръцките монети. Тези аспекти на тяхното монетосечене представляват синтез на римската и елинската култура, а може би и изявление към поданиците им, макар и двусмислено за съвременните учени, за превъзходството на Антоний или Клеопатра над другия. Диана Клейнер твърди, че в една от монетите си, сечени с двойния образ на съпруга ѝ Антоний, Клеопатра се е направила по-мъжествена на вид от другите портрети и е приличала повече на приемлива римска царица-клиент, отколкото на елинистическа владетелка. Всъщност Клеопатра е постигнала този мъжки вид в монети, предшестващи аферата ѝ с Антоний, като например монетите, отсечени в монетарницата на Ашкелон по време на краткия ѝ период на изгнание в Сирия и Леванта, който Джоан Флетчър обяснява като неин опит да изглежда като баща си и като легитимен наследник на мъжкия владетел Птолемей.

На различни монети, като сребърна тетрадрахма, отсечена малко след брака на Клеопатра с Антоний през 37 г. пр.н.е., тя е изобразена с царска диадема и прическа тип „пъпеш“. Комбинацията от тази прическа и диадема е изобразена и на две запазени скулптурни глави от мрамор. Тази прическа, с коса, сплетена назад на кок, е същата като тази, носена от нейните предшественици от времето на Птолемеите Арсиноя II и Береника II в собствените им монети. След посещението ѝ в Рим през 46-44 г. пр. н. е. става модерно римските жени да я възприемат като една от прическите си, но по време на консервативното управление на Август тя е изоставена за сметка на по-скромен, строг вид.

От оцелелите бюстове и глави на Клеопатра в гръко-римски стил скулптурата, известна като „Берлинската Клеопатра“, която се намира в колекцията на Antikensammlung Berlin в Altes Museum, има пълен нос, докато главата, известна като „Ватиканската Клеопатра“, която се намира във Ватиканските музеи, е повредена и липсва нос. И берлинската, и ватиканската Клеопатра имат царски диадеми, сходни черти на лицето и може би някога са приличали на лицето на бронзовата ѝ статуя, намираща се в храма на Венера Генетрикс. И двете глави са датирани към средата на I в. пр.н.е. и са намерени в римски вили по Via Appia в Италия, като ватиканската Клеопатра е открита във вилата на Квинтилиите. Франсиско Пина Поло пише, че монетите на Клеопатра представят със сигурност нейния образ, и твърди, че скулптурният портрет на главата от Берлин потвърждава, че тя има подобен профил с коса, прибрана на кок, диадема и закачен нос. Трети скулптурен портрет на Клеопатра, приет от учените за автентичен, се съхранява в Археологическия музей в Черчел, Алжир. Този портрет има царска диадема и сходни черти на лицето като главите от Берлин и Ватикана, но има по-уникална прическа и може би всъщност изобразява Клеопатра Селена II, дъщеря на Клеопатра. В Капитолийските музеи се намира вероятна скулптура от париански мрамор на Клеопатра, носеща украса за глава с лешояди в египетски стил. Открита в близост до светилището на Изида в Рим и датирана към I в. пр. н. е., тя е или римска, или елинистично-египетска по произход.

Сред другите възможни скулптурни изображения на Клеопатра е едно от Британския музей в Лондон, изработено от варовик, което може би изобразява само жена от нейната свита по време на пътуването ѝ до Рим. Жената на този портрет има черти на лицето, подобни на другите (включително ясно изразен аквилин нос), но няма царска диадема и има различна прическа. Въпреки това главата от Британския музей, принадлежала някога на цяла статуя, потенциално би могла да представлява Клеопатра на различен етап от живота ѝ, а също така може да издава усилията на Клеопатра да се откаже от използването на царските инсигнии (т.е. диадемата), за да се направи по-привлекателна за гражданите на републикански Рим. Дуейн У. Ролър предполага, че главата от Британския музей, заедно с тези в Египетския музей, Кайро, Капитолийските музеи и в частната колекция на Морис Намен, макар да имат сходни черти на лицето и прическа като тази от Берлинския портрет, но да нямат царска диадема, най-вероятно представляват членове на царския двор или дори римски жени, имитиращи популярната прическа на Клеопатра.

В къщата на Марк Фабий Руф в Помпей, Италия, стенопис от средата на I в. пр.н.е., втори стил, на който богинята Венера държи амур близо до масивните храмови врати, най-вероятно е изображение на Клеопатра като Венера Генетрикс със сина ѝ Цезарион. Поръчката на картината най-вероятно съвпада с издигането на храма на Венера Генетрикс във Форума на Цезар през септември 46 г. пр.н.е., където Цезар е поръчал да се издигне позлатена статуя, изобразяваща Клеопатра. Тази статуя вероятно е залегнала в основата на изображенията ѝ както в скулптурното изкуство, така и в тази картина в Помпей. Жената от картината носи царска диадема на главата си и поразително прилича на Клеопатра от Ватикана, която има възможни следи по мрамора на лявата си буза, където може да е откъсната ръка на Купидон. Стаята с картината е зазидана от собственика ѝ, може би в отговор на екзекуцията на Цезарион през 30 г. пр. н. е. по заповед на Октавиан, когато публичните изображения на сина на Клеопатра биха били неблагоприятни за новия римски режим. Зад златната ѝ диадема, увенчана с червен скъпоценен камък, се намира полупрозрачен воал с гънки, които подсказват за предпочитаната от царицата прическа „пъпеш“. Нейната бяла кожа от слонова кост, кръгло лице, дълъг аквилинеен нос и големи кръгли очи са черти, характерни както за римските, така и за птолемейските изображения на божества. Ролер потвърждава, че „няма съмнение, че това е изображение на Клеопатра и Цезарион пред вратите на храма на Венера във Форум Юлиум и като такова то става единствената запазена съвременна картина на царицата“.

Друга картина от Помпей, датирана към началото на I в. от н.е. и намираща се в къщата на Джузепе II, съдържа възможно изображение на Клеопатра със сина ѝ Цезарион, и двамата носещи кралски диадеми, докато тя се обляга и консумира отрова в акт на самоубийство. Първоначално се е смятало, че картината изобразява картагенската благородничка Софониса, която към края на Втората пуническа война (218-201 г. пр. Хр.) изпива отрова и се самоубива по заповед на любовника си Масиниса, цар на Нумидия. Аргументите в полза на изобразяването на Клеопатра включват силната връзка на нейния дом с този на нумидийското кралско семейство – Масиниса и Птолемей VIII Фискон са били съдружници, а дъщерята на самата Клеопатра се омъжва за нумидийския принц Джуба II. Освен това Софонисба е била по-неизвестна личност по времето, когато е създадена картината, докато самоубийството на Клеопатра е било много по-известно. На картината липсва аспида, но много римляни са били на мнение, че тя е получила отрова по друг начин, а не чрез ухапване от отровна змия. Комплектът двойни врати на задната стена на картината, разположени много високо над хората в нея, подсказва описаното разположение на гробницата на Клеопатра в Александрия. Мъж служител държи устата на изкуствен египетски крокодил (вероятно сложна дръжка на поднос), а друг мъж, стоящ наблизо, е облечен като римлянин.

През 1818 г. в храма на Серапис във вилата на Адриан, близо до Тиволи, Лацио, Италия, е открита изгубена енкаустична рисунка, на която Клеопатра се самоубива с аспида, захапала голите ѝ гърди. Химическият анализ, извършен през 1822 г., потвърждава, че носителят на картината е съставен от една трета восък и две трети смола. Съобщава се, че дебелината на рисунката върху голата плът на Клеопатра и нейната драперия е била подобна на рисунките на портретите на мумиите от Фаюм. Стоманена гравюра, публикувана от Джон Сартин през 1885 г., изобразяваща картината, както е описана в археологическия доклад, показва Клеопатра, облечена в автентични дрехи и бижута на Египет от късния елинистически период, както и с лъскавата корона на владетелите на Птолемеите, както се вижда от портретите им върху различни монети, сечени по време на тяхното управление. След самоубийството на Клеопатра Октавиан поръчва да бъде нарисувана картина, изобразяваща я ухапана от змия, и дефилира с това изображение вместо нея по време на триумфалната си процесия в Рим. Портретната картина, изобразяваща смъртта на Клеопатра, вероятно е била сред големия брой произведения на изкуството и съкровища, взети от Рим от император Адриан, за да украсят частната му вила, където е намерена в египетски храм.

На римска панелна картина от Херкулан, Италия, датирана към I в. от н.е., вероятно е изобразена Клеопатра. На нея тя носи кралска диадема, червена или червеникавокафява коса, прибрана на кок, и обеци с висулки във формата на топка, а бялата кожа на лицето и шията ѝ е поставена на суров черен фон. Косата и чертите на лицето ѝ са сходни с тези от скулптурните портрети от Берлин и Ватикана, както и от монетите ѝ. Изключително подобен рисуван бюст на жена със синя лента на главата в Дома на овощната градина в Помпей включва изображения в египетски стил, като например сфинкс в гръцки стил, и може би е създаден от същия художник.

Портландската ваза, римска стъклена ваза с камея, датирана от Августовския период и понастоящем съхранявана в Британския музей, включва възможно изображение на Клеопатра с Антоний. В тази интерпретация Клеопатра се вижда как сграбчва Антоний и го привлича към себе си, докато между краката ѝ се издига змия (т.е. аспид), над нея се носи Ерос, а Антон, предполагаемият родоначалник на фамилията Антониани, гледа с отчаяние как потомъкът му Антоний е воден към гибелта си. Другата страна на вазата може би съдържа сцена на Октавия, изоставена от съпруга си Антоний, но пазена от брат си, император Август. Така вазата ще да е създадена не по-рано от 35 г. пр.н.е., когато Антоний изпраща съпругата си Октавия обратно в Италия и остава с Клеопатра в Александрия.

Бюстът на Клеопатра в Кралския музей на Онтарио представлява бюст на Клеопатра в египетски стил. Датиран към средата на I в. пр.н.е., той е може би най-ранното изображение на Клеопатра едновременно като богиня и управляващ фараон на Египет. Скулптурата има и ясно изразени очи, които имат сходство с римските копия на скулптурни произведения на изкуството на Птолемеите. Храмовият комплекс в Дендера, близо до Дендера, Египет, съдържа издълбани в египетски стил релефни изображения по външните стени на храма на Хатор, изобразяващи Клеопатра и малкия ѝ син Цезарион като възрастен и управляващ фараон, който принася жертви на боговете. След смъртта на Клеопатра там е изписано името на Август.

Голяма птолемеева статуя от черен базалт с височина 104 см (41 инча), която понастоящем се съхранява в Ермитажа в Санкт Петербург, се смята, че изобразява Арсиноя II, съпруга на Птолемей II, но скорошен анализ показа, че тя може да изобразява нейната потомка Клеопатра, тъй като на главата ѝ има три урея – повече от двата, използвани от Арсиноя II като символ на управлението ѝ над Долен и Горен Египет. Жената от базалтовата статуя държи също така разделен двоен рог на изобилието (дикерас), който може да се види върху монети както на Арсиноя II, така и на Клеопатра. В книгата си Kleopatra und die Caesaren (2006 г.) Бернард Андреа твърди, че тази базалтова статуя, подобно на други идеализирани египетски портрети на царицата, не съдържа реалистични черти на лицето и следователно не допринася много за познаването на външния ѝ вид. Адриан Голдсуърти пише, че въпреки тези изображения в традиционен египетски стил, Клеопатра би се обличала като местна само „може би за определени ритуали“, а вместо това обикновено се е обличала като гръцки монарх, което би включвало гръцката лента за глава, която се вижда в гръко-римските ѝ бюстове.

В днешно време Клеопатра се е превърнала в икона на популярната култура, като репутацията ѝ се формира от театралните представления, датиращи от Ренесанса, както и от картините и филмите. Тези материали до голяма степен надхвърлят обхвата и обема на съществуващата историографска литература за нея от класическата древност и оказват по-голямо влияние върху представата на широката общественост за Клеопатра, отколкото последната. Английският поет от XIV в. Джефри Чосър в „Легенда за добрите жени“ контекстуализира Клеопатра за християнския свят на Средновековието. Неговото изображение на Клеопатра и Антоний, нейния блестящ рицар, ангажиран в придворна любов, се тълкува в днешно време като игрива или мизогинистична сатира. Въпреки това Чосър подчертава връзките на Клеопатра само с двама мъже като едва ли не живот на прелъстителка и пише произведенията си отчасти в отговор на негативното представяне на Клеопатра в De Mulieribus Claris и De Casibus Virorum Illustrium, латински произведения на италианския поет от XIV век Джовани Бокачо. Ренесансовият хуманист Бернардино Качанте , в своето Libretto apologetico delle donne от 1504 г., е първият италианец, който защитава репутацията на Клеопатра и критикува морализаторството и женомразството в произведенията на Бокачо. Произведения на ислямската историография, написани на арабски език, обхващат управлението на Клеопатра, като например „Златни ливади“ от Ал-Масуди от X в., въпреки че в труда му погрешно се твърди, че Октавиан умира скоро след самоубийството на Клеопатра.

Клеопатра се появява в миниатюри за илюстровани ръкописи, като например изображението на нея и Антоний, лежащи в гробница в готически стил, направено от майстора Бусико през 1409 г. В изобразителното изкуство скулптурното изобразяване на Клеопатра като свободно стояща гола фигура, която се самоубива, започва със скулпторите от XVI в. Бартоломео Бандинели и Алесандро Витория. Ранните гравюри, изобразяващи Клеопатра, включват проекти на ренесансовите художници Рафаело и Микеланджело, както и дърворезби от XV в. в илюстровани издания на произведенията на Бокачо.

В областта на сценичните изкуства смъртта на Елизабет I Английска през 1603 г. и публикуването в Германия през 1606 г. на предполагаеми писма на Клеопатра вдъхновяват Самюъл Даниел да промени и преиздаде пиесата си „Клеопатра“ от 1594 г. през 1607 г. Той е последван от Уилям Шекспир, чийто спектакъл „Антоний и Клеопатра“, базиран до голяма степен на Плутарх, е поставен за първи път през 1608 г. и представя донякъде непристойна представа за Клеопатра в ярък контраст с английската кралица-девица. Клеопатра се появява и в опери, като например „Джулио Чезаре в Егито“ на Джордж Фридрих Хендел от 1724 г., в която се описва любовната афера на Цезар и Клеопатра; Доменико Чимароза пише „Клеопатра“ на подобна тема през 1789 г.

Във викторианска Великобритания Клеопатра се асоциира с много аспекти на древноегипетската култура, а образът ѝ се използва за рекламиране на различни домакински продукти, включително маслени лампи, литографии, пощенски картички и цигари. Художествени романи като „Клеопатра“ на Х. Райдър Хагард (1889 г.) и „Една от нощите на Клеопатра“ на Теофил Готие (1838 г.) представят царицата като чувствена и мистична източна жена, докато „Клеопатра“ на египтолога Георг Еберс (1894 г.) е по-скоро исторически достоверна. Френският драматург Викториен Сарду и ирландският драматург Джордж Бърнард Шоу създават пиеси за Клеопатра, а бурлескни представления като „Антоний и Клеопатра“ на Ф. К. Бърнанд предлагат сатирични изображения на царицата, свързващи нея и средата, в която е живяла, с модерната епоха. Във викторианската епоха „Антоний и Клеопатра“ на Шекспир се смята за канонична. Нейната популярност води до схващането, че картината на Лорънс Алма-Тадема от 1885 г. изобразява срещата на Антоний и Клеопатра на нейната баржа за развлечения в Тарс, въпреки че Алма-Тадема разкрива в частно писмо, че изобразява последваща тяхна среща в Александрия. По пиесата на Шекспир е създадена и операта „Антоний и Клеопатра“ на Самюъл Барбър (1966 г.), поръчана за откриването на Метрополитън опера. В недовършения си разказ „Египетски нощи“ от 1825 г. Александър Пушкин популяризира твърденията на римския историк от IV в. Аврелий Виктор, които дотогава са били пренебрегвани, че Клеопатра е проституирала с мъже, които са плащали за секса с живота си. Клеопатра става ценена и извън западния свят и Близкия изток, тъй като китайският учен от династията Цин Ян Фу пише обширна биография за нея.

Френският ням филм на ужасите от 1899 г. „Ограбването на гробницата на Клеопатра“ (на френски: Cléopâtre) на Жорж Мелиес е първият филм, в който е представена героинята на Клеопатра. Холивудските филми от XX в. са повлияни от по-ранните викториански медии, което спомага за оформянето на образа на Клеопатра, изигран от Теда Бара в Клеопатра (1917 г.), Клодет Колбер в Клеопатра (1934 г.) и Елизабет Тейлър в Клеопатра (1963 г.). В допълнение към образа ѝ на царица „вампир“, Клеопатра на Бара включва и тропи, познати от ориенталистката живопис от XIX в., като деспотично поведение, примесено с опасна и открита женска сексуалност. Персонажът на Клеопатра на Колбърт служи като бляскав модел за продажба на продукти на египетска тематика в универсалните магазини през 30-те години на ХХ век, насочени към жените кинозрители. При подготовката на филма с участието на Тейлър в ролята на Клеопатра в женските списания от началото на 60-те години на ХХ век се рекламира как да се използват грим, дрехи, бижута и прически, за да се постигне „египетски“ вид, подобен на този на цариците Клеопатра и Нефертити. До края на XX век с Клеопатра са свързани четиридесет и три филма, двеста пиеси и романи, четиридесет и пет опери и пет балета.

Писмени работи

Докато митовете за Клеопатра се разпространяват в популярните медии, важни аспекти от кариерата ѝ остават до голяма степен незабелязани, като например командването на военноморските сили, административните ѝ действия и публикациите за древногръцката медицина. Съществуват само фрагменти от медицинските и козметичните трудове, приписвани на Клеопатра, като например запазените от Гален, включващи средства за лечение на болести на косата, оплешивяване и пърхот, както и списък на теглилките и мерките за фармакологични цели. Аеций от Амида приписва на Клеопатра рецепта за парфюмиран сапун, а Павел от Егина е запазил предполагаеми нейни инструкции за боядисване и къдрене на косата. Приписването на някои текстове на Клеопатра обаче е поставено под съмнение от Ингрид Д. Роуланд, която подчертава, че „Береника, наречена Клеопатра“, цитирана от римската лекарка Метродора от III или IV в., вероятно е била объркана от средновековните учени като отнасяща се до Клеопатра.

Клеопатра принадлежи към македонската гръцка династия на Птолемеите, чийто европейски произход води началото си от Северна Гърция. Чрез баща си, Птолемей XII Аулес, тя е потомка на двама видни съратници на Александър Велики Македонски: генерал Птолемей I Сотер, основател на Птолемейското царство в Египет, и Селевк I Никатор, македонски грък, основател на Селевкидската империя в Западна Азия. Докато бащината линия на Клеопатра може да бъде проследена, самоличността на майка ѝ е неизвестна. Предполага се, че тя е дъщеря на Клеопатра VI Трифена (известна и като Клеопатра V Трифена), сестра-съпруга на Птолемей XII, която преди това е родила дъщеря им Береника IV.

Клеопатра I Сира е единственият член на династията на Птолемеите, за когото се знае със сигурност, че е имал негръцки произход. Майка ѝ Лаодика III е дъщеря, родена от цар Митридат II Понтийски, персиец от Митридатовата династия, и съпругата му Лаодика, която има смесено гръцко-персийско наследство. Бащата на Клеопатра I Сира Антиох III Велики е потомък на царица Апама, согдийска иранка, съпруга на Селевк I Никатор. Общоприето е мнението, че Птолемеите не са сключвали бракове с местни египтяни. Майкъл Грант твърди, че е известна само една египетска любовница на Птолемей и нито една египетска съпруга на Птолемей, като освен това твърди, че Клеопатра вероятно не е имала египетско потекло и „би се описала като гъркиня“. Стейси Шиф (Stacy Schiff) пише, че Клеопатра е била македонска гъркиня с известно персийско потекло, като твърди, че за Птолемеите е било рядкост да имат египетска любовница. Дуейн У. Ролер предполага, че Клеопатра може да е била дъщеря на теоретична наполовина македоно-гръцка, наполовина египетска жена от Мемфис в Северен Египет, принадлежаща към семейство жреци, посветени на Птах (хипотеза, която не е общоприета в науката), но твърди, че какъвто и да е бил произходът на Клеопатра, тя е ценяла най-много гръцкото си птолемейско наследство. Ернъл Брадфорд пише, че Клеопатра отправя предизвикателство към Рим не като египтянка, „а като цивилизована гъркиня“.

Твърденията, че Клеопатра е незаконно дете, никога не се появяват в римската пропаганда срещу нея. Страбон е единственият древен историк, който твърди, че децата на Птолемей XII, родени след Береника IV, включително и Клеопатра, са извънбрачни. Клеопатра V (или VI) е изгонена от двора на Птолемей XII в края на 69 г. пр. н. е., няколко месеца след раждането на Клеопатра, а трите по-малки деца на Птолемей XII са родени по време на отсъствието на съпругата му. Високата степен на кръвосмешение сред Птолемеите се илюстрира и от близкото родословие на Клеопатра, чиято реконструкция е показана по-долу. В родословното дърво, дадено по-долу, Клеопатра V, съпругата на Птолемей XII, е посочена и като дъщеря на Птолемей X Александър I и Береника III, което би я направило братовчедка на съпруга ѝ Птолемей XII, но вместо това тя би могла да бъде дъщеря на Птолемей IX Латирос, което би я направило сестра-съпруга на Птолемей XII. Обърканите разкази в древните първоизточници също са накарали учените да причислят съпругата на Птолемей XII или към Клеопатра V, или към Клеопатра VI; последната може би всъщност е била дъщеря на Птолемей XII, а някои я използват като указание, че Клеопатра V е починала през 69 г. пр.н.е., а не се е появила отново като съуправителка с Береника IV през 58 г. пр.н.е. (по време на изгнанието на Птолемей XII в Рим).

Източници

Източници

  1. Cleopatra
  2. Клеопатра VII