Винсент ван Гог

Резюме

Винсент Вилем ван Гог († 29 юли 1890 г. в Овер-сюр-Оаз) е холандски художник и рисувач. Смятан е за един от основоположниците на модерната живопис. Като ученик получава уроци по рисуване и живопис от Констант Корнелис Хюйсманс, а по-късно и от братовчед си Антон Мове. Според състоянието на знанията през 2021 г. той оставя след себе си над 900 картини и над 1000 рисунки. Картините са създадени предимно през последните десет от общо 37-те години на живота му. Винсент ван Гог води обширна кореспонденция, особено с брат си Тео ван Гог, търговец на картините му, която съдържа множество препратки към живописта му и сама по себе си е от литературно значение. Там се намират първите рисунки на тийнейджъра, а Винсент скицира много от картините в писмата си до Тео.

Основното му творчество е повлияно стилово от реализма, натурализма и импресионизма; класифицирано е като постимпресионизъм. Той оказва силно влияние върху следващите художници, особено върху фовистите и експресионистите. Макар че през живота си успява да продаде само няколко картини, от 80-те години на миналия век насам творбите му достигат рекордни цени на търгове.

Детство

Винсент ван Гог е роден на 30 март 1853 г. в Грот-Зундерт, малко провинциално градче в Ноорд-Брабант, като син на свещеника Теодорус ван Гог и неговата по-възрастна съпруга Анна Корнелия, дъщеря на книжар. Точно една година по-рано се ражда нежизнеспособен брат, който също получава името Винсент. Някои автори са на мнение, че Ван Гог се е чувствал като необичан заместник на първородния син и в резултат на това е претърпял психологически щети. Майка му имала особено близки отношения с него и осигурявала домашно обучение в ранните училищни години, което провеждала заедно с гувернантка. Тази привилегия се прекратява с порастването на децата, така че известно време той все още трябва да ходи в селското училище в Зундерт. Тези проблеми са впечатляващо представени от Вивиан Форестър в биографията ѝ „Ван Гог или: Погребението в пшеницата“.

След Винсент се раждат петима по-малки братя и сестри: Анна (1855-1930), Тео (1857-1891), Елизабет „Лис“ (1859-1936), Вилемен „Вил“ (1862-1941) и Кор (1867-1900). Семейството често се разхожда в околностите на Зундерт, което поражда у Винсент ранна любов към природата; много от картините му свидетелстват за това. Баща му е пастор в холандската реформирана църква в град с католическо мнозинство; християнските ценности играят важна роля в семейството. Първоначално Винсент се възхищава на баща си и в продължение на няколко години се опитва да се изравни с него като проповедник. Преди това обаче семейството използва връзките си с търговията с произведения на изкуството, където работят трима от чичовците на Винсент, а Винсент трябва да наследи чичо Цен (Винсент). Роднините му са придобили богатство чрез търговия с картини и затова той става търговец на картини. Като най-възрастен, той трябвало да носи „короната“, която след пенсионирането му била предадена на следващия по-малък брат, Тео. Кланът Ван Гог принадлежи към висшата средна класа, а фирмата на едноименния родоначалник Винсент Ван Гог е доставчик на кабинетите на Негово Височество краля и кралицата в Хага.

След като първо посещава селското училище в Зундерт, на единадесет и половина години Ван Гог е изпратен в пансион в Зевенберген. От 1866 г., когато е на 13 години, Винсент е изпратен в Тилбург като пансионер, за да посещава висшето буржоазно училище в бившия дворец на крал Уилям II. Живее насаме със семейство. Там учи френски, английски и немски език (по-късно чете френски и английски книги в оригинал и кореспондира с братята и сестрите си на френски език), а освен това има и четири часа рисуване седмично. Въпреки добрите оценки, особено по чуждите езици, той напуска училището още през март 1868 г. през втората си година по неизвестна причина. С оглед на несигурното финансово положение на баща му и раждането на шесто дете средствата вероятно вече не са били достатъчни. Той е достатъчно възрастен, за да допринася финансово за семейния доход, както е естествено за най-големия син по онова време.

От септември 1866 г. до март 1868 г. получава уроци по рисуване и изкуство в Тилбург. Днес можете да посетите класа по рисуване на Винсент в мястото, където той е учил. Така той е изпратен в известния институт „Вилхелм II“ в Тилбург. Това е единственото средно училище в Брабант – държавна институция с висока репутация, основана от наследниците на краля. Приети са само 36 момчета; в класа на Винсент те са 10 ученици. Преподавателите са многобройни и подбрани, идват от университети. Винсент бил добър ученик и бил повишен в следващия клас. Живописта е част от учебната програма, както на теоретично, така и на практическо ниво, и й се отделя голямо внимание – четири урока седмично. Негов учител е Констант Корнелис Хюйсманс, успешен художник на пейзажи и селски живот във Франция. Първата си рисунка там Винсент прави още като тийнейджър – двама селяни, облегнати на лопата. Остава да се отбележи, че в училище Винсент има за учител най-значимия холандски художник от авангарда, който го учи на начина на виждане и рисуване, който по-късно Винсент ще следва, тъй като в Париж ще обедини усилията си с наследниците на тази „школа“.

Следващите 15 месеца прекарва при родителите си, но няма данни какво е правил там. През юли 1869 г., по решение на семейния съвет, започва стаж в хагския клон на фирмата за търговия с произведения на изкуството „Goupil & Cie“, в която чичо му Сент е съдружник, тъй като по здравословни причини вече не е в състояние да ръководи фирмата сам. Чичото държеше защитната си ръка над племенника. По време на работата си в Goupil през септември 1872 г. започва продължителната кореспонденция между Винсент и брат му Тео, който от 1873 г. работи в друг клон на Goupil в Брюксел.

Търсене на работа: продавач, учител, проповедник, бояджия

Goupil е важна компания с клонове в няколко столици. Там Винсент ван Гог опознава и оценява утвърденото изкуство. Основният му интерес е към съвременното изкуство. В писмо до Тео той му препоръчва няколко десетки съвременни художници от своето време, които намира за особено добри.

И тук, както и в по-късните си местожителства, той посещава с удоволствие местните музеи през целия си живот. След като завършва обучението си, през лятото на 1873 г. е преместен в лондонския клон, което означава повишение. Там Винсент усилено изучава британските художници. Посещава Британския музей и Националната галерия, където се запознава с творбите на Франсоа Миле, Жул Бретон и др. Знанията, които придобива по време на шестте си години като търговец, го правят по-висш и в много сблъсъци с художници – арогантен. Много преди да започне да рисува, той знае коя картина ще го отведе. Борбата му е да намери техническите средства за осъществяване на тези идеи. До края той отново и отново се оплакваше, че не може да изпълни собствените си изисквания.

Далеч от роднините си Винсент ван Гог се чувства самотен. В свободното си време прави дълги разходки из града и околностите му, по време на които рисува. През този период има нещастна любовна връзка с дъщерята на хазяйката си. Дори години по-късно не е преодолял разочарованието от това, че е бил отхвърлен от младата жена. През лятото на 1874 г. по време на почивка с родителите му те забелязват, че той е отпаднал. За да се освободи от лондонските обстоятелства, е решено да бъде прехвърлен в Париж в другия клон на Гупил. От януари до април 1875 г. Ван Гог отново живее за кратко в Лондон, преди да се премести за постоянно в Париж.

Там той все повече се изолира, а също така показва забележимо поведение в службата. Той все повече се обръща към религията; чете само Библията и богослужебни книги. След като се прибира у дома на Коледа 1875 г. – очевидно без разрешение – неговият началник му предлага да подаде оставка през април 1876 г., което Ван Гог е принуден да направи. Основната причина за уволнението изглежда са проблемите му в работата с клиенти; Винсент ван Гог, който се отвращава от всяко лицемерие, е неподходящ за продавач на Гупил. Той каза на клиентите какво мисли. От конфликтите, които Тео имал с шефовете си на същото работно място няколко години по-късно, това обяснение е убедително: те печелели големи пари с преобладаващата тогава класицистична живопис и не харесвали импресионизма или дори по-модерната живопис. Винсент със сигурност не е криел, че отхвърля предпочитаната помпозна живопис. Но прибирането му у дома в лоното на семейството за Коледа, най-важния християнски празник, беше нещо естествено за него. Дори не му хрумна да попита, защото Гупил все пак беше фирмата на чичо му.

През следващите три години и половина той опитва различни професии, но без успех. След кратък престой като помощник-учител в училище в Рамсгейт (Кент), той се премества в друго училище в Ислеуърт (сега Лондон), ръководено от методистки министър. Тук той има възможност да работи и като помощник-пастир в училището и околните села. Тази дейност обаче не предлагаше много перспективи. Той прекарва Коледа 1876 г. с родителите си, които междувременно са преместени в Етен; по съвет на баща си не се връща в Англия. Следва кратък стаж в книжарница, отново организиран от чичо му, но Ван Гог се отказва от него. Мотивиран от нарастващата си религиозност, той решава да учи теология. След няколко месеца родителите му се съгласяват с този план. Премества се при един чичо в Амстердам, където взема частни уроци по латински, гръцки и математика от друг чичо, който е министър, за да се подготви за приемния изпит в университета. След по-малко от година обаче той се отказва от уроците, защото „смятам, че целият университет, поне богословският, е неописуема измама, в която се отглежда само фарисейство“. Ван Гог предпочита да прави дълги разходки из околността. Тогава чичо му, който е министър, го съветва да се откаже от обучението си. След това от август 1878 г. посещава семинария за светски проповедници в Брюксел, но след тримесечния изпитателен срок е признат за неподходящ, вероятно защото не е успял да се впише и подчини в класа.

Въпреки това той си намира работа като помощник-проповедник в Боринаж край Монс – белгийски въгледобивен район, където хората живеят при особено тежки условия. Там той до голяма степен се идентифицира със съдбата на миньорите. Той раздаваше дрехите си, занемаряваше външния си вид и живееше в най-бедни условия. Това не оправдава очакванията на началниците му и през юли 1879 г. Ван Гог научава, че договорът му няма да бъде подновен. Това двойно отхвърляне от страна на църквата е една от причините, поради които впоследствие той се отдръпва от християнството. Решаващ е конфликтът с баща му, който е престанал да бъде светъл пример за подражание. Точно когато Винсент застава на страната на експлоатираните работници в мините и захвърля буржоазните дрехи, той влиза в остър спор с баща си, чиято църква е на страната на собствениците на мините, духовенството и буржоазията. Остава в боринажа още една година, рисува много и вече мисли да се занимава с изкуство.

Винсент и Тео ван Гог

От средата на 1880 г. брат му Тео, който е с четири години по-млад от Винсент ван Гог, заема мястото на баща си. Тео също се е присъединил към Гупил и сега ръководи парижкия клон на търговеца на произведения на изкуството. За голямо съжаление на шефовете си Тео спонсорира млади авангардни художници (например импресиониста Клод Моне, но също и Пол Гоген) и купува картини от тях. Така възниква договорът между братята: Търговецът Тео финансира прехраната на художника Винсент, който в замяна му предоставя всичките си картини. Въпреки че подкрепата не е никак малка, Винсент ван Гог продължава да живее в постоянна нужда от пари. Не е имало фиксирана сума, но Винсент е писал, когато е имал нужда от пари, така че кореспонденцията е пълна с искания за пари. При най-ниския стандарт на живот по-голямата част от парите отиват за пособия за рисуване, особено за бои, като търговецът на бои Пер Танги няколко пъти кара Винсент да му плаща за картини. Вероятно това са първите продажби. Като се има предвид мащабът на творчеството на Винсент, който често рисува като обладан, човек разбира къде отиват парите му. Тео поне вярваше, че тази инвестиция ще се изплати един ден. Както и Винсент. Финансовата подкрепа на Тео се оценява от редакторите на писмата на 17 500 франка. Това е правдоподобно и ясно показва колко силно е бил ангажиран с успеха на художника Винсент. От друга страна, Тео печели от продажбата на две-три картини на художника Моне поне толкова пари, колкото издържа брат си в продължение на десетилетие. Доходите му са достатъчни, за да издържа майка си и двете си сестри.

По време на престоя му в Париж като признат художник братята живеят заедно – не винаги без конфликти: „Имаше време, когато обичах Венсан толкова много, той беше най-добрият ми приятел. Към момента това е приключило. От негова страна е по-лошо. Той никога не пропуска възможност да ми покаже, че ме презира и че се отвращавам от него. Положението вкъщи е непоносимо – никой не иска да идва при него, той не прави нищо друго, освен да се кара, и е толкова мръсен и разхвърлян, че апартаментът не е никак привлекателен. Всичко, на което се надявам, е той да се изнесе, за да живее сам, той говори за това от много време, но ако му кажа, че се изнасям от моя страна, това ще бъде причина той да остане. Тъй като не съм в състояние да му направя добро, искам от него само едно – да не ми вреди. Той го прави, като остава.“

Месец по-късно Тео отново пише на Уил: „Сключихме мир. Не беше добре за никого да продължава така. Надявам се, че това ще продължи. Така че няма да има промяна. Радвам се за това; щеше да ми се стори странно да живея отново сама. От това също няма да се спечели нищо. Помолих го да остане.“

Тео е и негов довереник, най-важният му референт и търговец на произведения на изкуството, макар и не много успешен. На 27 ноември 1889 г. Тео пише на сестра си Вил за планираното участие на Винсент в изложба на вингтистите в Брюксел: „Наскоро Винсент ми изпрати много свои творби, сред които много добри неща… Следващата година ще бъде поканен да изложи в Брюксел в асоциация на млади художници, двама от които дойдоха тук да видят творбите му и ги намериха за много интересни. За щастие, здравето му отново е добро и ако не претърпи нова криза, през пролетта ще дойде малко по-близо до нас.“

Винсент все още има перспективи, защото признанието се увеличава: „И вече предусещам деня, в който ще имам някакъв успех и ще съжалявам за самотата си, както и за отчаянието си тук, когато през железните решетки на лудницата видях жетваря там долу в полето.“

На 25 юли 1890 г. Тео пише на Джо: „… В писмото му има и няколко скици на картини, върху които работи. Стига да можеше да намери някой, който да купи някои от тях, но се опасявам, че това може да отнеме много време. Но не можеш да се откажеш от него, когато той работи толкова усърдно и добре. Кога ще настъпи щастливо време за него? Той е толкова добър и ми помогна много да продължа.“

Обширната кореспонденция, която братята водят от 1872 г. нататък, е важен източник за изследване на Ван Гог и съдържа близо 1000 писма.

В писмо до бъдещата си съпруга през 1889 г. Тео ван Гог характеризира брат си и упреква съпругата си, че не е нарекла Винсент „луд“: „Както знаеш, преди много време той обърна гръб на всичко, което наричат условности. По начина, по който се облича и държи, веднага се вижда, че е различен.Години наред всеки, който го види, казва <това е луд>. Това изобщо не ме интересува, но вкъщи е неприемливо. Има и нещо в начина му на говорене, което кара хората или да го обичат силно, или да не го понасят. Винаги е заобиколен от хора, които го привличат, но и от врагове. Той не може да бъде отделен от отношенията си с хората. Или едното, или другото. Дори на тези, които са му най-добри приятели, им е трудно да се разбират с него, защото той не оставя нищо настрана и не щади никого. Годината, която прекарахме заедно, беше изключително трудна, въпреки че често се съгласявахме, особено към края.“

Започва като художник

Винсент ван Гог решава да стане художник през август 1880 г.

Започва уроци по рисуване, както е било обичайно по онова време, и се самоучи, като рисува от учебници и копира рисунки и гравюри, на които се възхищава. За да влезе в контакт с изкуството и художниците, през октомври 1880 г. се премества в Брюксел, където се записва в Академията по изкуствата. В Брюксел той се запознава с Антон ван Рапард, с когото обменя идеи по художествени въпроси, който му дава уроци, посещава го няколко пъти през следващите години и с когото дълго време поддържа връзка чрез писма. След като Рапард напуска Брюксел, Ван Гог се връща в къщата на родителите си в Етен през април 1881 г. Винсент създава студио в настоятелството и се сдобива с модели без пари, защото членовете на енорията са готови да позират. Надяваше се на семейството, което имаше име в живописта. Той се бори с факта, че двамата му чичовци Кор и Цент, „които забогатяват от търговия с предмети на изкуството“, не му помагат финансово, не го запознават с други художници, които биха могли да го научат на много, и не му осигуряват работа в илюстрован вестник. Семейството, към което все още се причисляваше, го изостави. За това отдалечаване допринася и фактът, че той се влюбва нещастно в братовчедка си Ки (Каролин Вос Стрикер). Тя рязко го отхвърли: „Никога!“ Той настояваше, а тя бягаше. В Етен Винсент се регистрира за първи път като „художник“. Стига се до открита схватка с баща му. Той смята, че кариерата на художник е равносилна на социален упадък.

Винсент го описва в писмо до Тео по следния начин: „Всъщност това започна с това, че не ходех на църква и казах, че ако ходенето на църква беше принуда и трябваше да ходя на църква, със сигурност никога повече нямаше да отида и дори не от учтивост, както правех съвсем редовно през цялото време, докато бях в Етен. (…) Не си спомням някога в живота си да съм бил толкова ядосан и казах на Па категорично, че намирам цялата система на тази религия за отвратителна, именно защото в един злощастен период от живота си съм бил прекалено погълнат от тези неща и не искам да имам повече нищо общо с тях, и трябва да се пазя от нея като от нещо зловещо.“ Па прогонва Винсент от Етен: „Ти ме убиваш!“

На Коледа 1881 г. Винсент напуска родителския си дом завинаги и се премества в Хага.

От ноември 1881 г. Винсент получава уроци по рисуване и живопис от Антон Мове. Братовчедът бил добър, признат художник и взел под крилото си Винсент, който бил с петнайсет години по-млад. Той кани Винсент в дома си, подкрепя го (също и финансово) и му помага технически. Той е убеден, че Винсент е художник. Опитва се да го научи на акварел, но колегата му художник Вайсенбрух продължава да му препоръчва рисуването. Антон Мове играе централна роля в Хага и улеснява навлизането на своя роднина Винсент в живописта. През май 1882 г. идва трагичната раздяла с Моув. Когато Винсент се развива като рисувач дотолкова, че продава първите си рисунки на Терстеег (който трябва да коригира негативната си оценка за Винсент) и на чичо Кор, Моув настоява Винсент да продължи да рисува по гипсови отливки, както предписва методът на Барг. Винсент възмутено отказва, разбива гипсовите отливки и хвърля парчетата в ямата за боклук. „Старче, не ми говори повече за гипсови отливки, защото се страхувам от тях.“ След многобройни опити да се срещне с Моув, за да се помирят, Винсент го среща случайно. Когато Мауве отказва да погледне творбите на Винсент, той го ругае: „Ти имаш коварен характер!“ Това беше последната почивка.

Винсент се запалва по рисуването. В края на годината той пише: „Чувствам в себе си сила, която искам да развия, огън, който не мога да пусна да угасне, който трябва да разпаля, без да знам какъв ще бъде резултатът; не бих се учудил, ако резултатът е тъжен.“

През 1883 г. времето, в което художникът се ограничава само с рисуването, приключва и той вече не може да бъде ограничаван. Напразно майсторът Маув се опитва да попречи на ученика си Винсент да му стане равен. Ако се вгледаме в автопортрета на Мауве, няма как да сбъркаме с нарасналата самоувереност на художника, преминаваща в арогантност.

През 1882 г. Винсент се влюбва в Класина Мария Хурник, наричана Сиен Хурник, която също работи като модел за него. Това предизвиква раздор в семейството, тъй като тя е бивша проститутка, бременна и вече има петгодишна дъщеря. Той решава да се грижи за нея и наема малко студио, в което да живее с нея и дъщеря ѝ. По думите му той вече е обичал няколко от тези жени, които „са оклеветени от амвона горе от тези пастори, осъдени и натоварени със срам. Аз, от друга страна, не ги клеветя.“ Тя знаеше как да му даде любов. „Светът става по-забавен, когато се събудиш сутрин и вече не се чувстваш сам, когато откриеш друго човешко същество до себе си в полумрака. Тя е по-забавна от благочестивите книги и тебеширенобелите църковни стени, в които нашите пастори са толкова влюбени.“ Новороденият син на Сиен е кръстен Вилем – като първото, но и като второто име на Винсент – Винсент ремонтира апартамента и посреща майката и сина след раждането. Той приема тези деца. Материалната основа са парите на Тео, които са достатъчни за малкото семейство, без да се налага Сиен отново да работи като проститутка.

Сиен е най-голямото от осемте живи деца на майка си католичка, която я е изпратила да проституира, за да издържа семейството. Братята ѝ, хористи, отказват да контактуват с нея. Винсент нарисува Сиен и майка ѝ няколко пъти. Рисунката Sorrow изобразява Сиен. Чичо Кор първоначално се отнася пренебрежително, когато посещава Винсент в студиото му. Смята, че човек трябва да си изкарва хляба, за да води достоен живот, за разлика от белгийския художник Де Гро, на когото Винсент се възхищава толкова много. Шарл дьо Гро е представител на социално критичния реализъм, който разглежда обедняването и обедняването на работническата класа в частност. Очевидно е, че буржоазният му роднина не е мислил много за подобни теми, но Винсент е мислил за тях след преживяното в Борината. През 1851 г. De Groux има

Година по-късно, през лятото на 1883 г., Тео също се влюбва в проститутка, но се отказва заради натиска на семейството, а също така оказва натиск върху брат си, защото баща им заплашва да настани Винсент в психиатрична клиника, който е финансово зависим от Тео. Винсент се изпрати да се върти: „Не можеш да ми намериш жена, не можеш да ми намериш дете. Не можеш да ми намериш работа. Но пари, че да. Каква е ползата от това за мен?“

През есента на 1883 г. Ван Гог се разделя със Сиен, напълно наясно, че в бъдеще ще трябва да се справя без собствено семейство: „Сега сме изправени пред този факт – моето твърдо решение да бъда мъртъв за всичко, освен за работата си. Винсент решава да се посвети изцяло на живописта без никаква връзка, но пише на Тео: „Казвам ти, че само за мен това е твърде много. Имам нужда от спътник… Имам проекти, които са такива, че не смея да ги осъществя сам… Никой от нас няма да бъде сам; делата ни ще се слеят, малко като водите, които текат заедно.“

След раздялата си Ван Гог прекарва три месеца в провинция Дренте, за да рисува тамошните тресавища и блата. Там времето и изолацията го налегнали и той се върнал при родителите си, които вече живеели в Нюенен. Той се премества там през декември 1883 г. и работи в малко студио в задната част на къщата на родителите си. След няколко месеца наема собствено малко помещение в същото село. Там той рисува селяни и земеделски работници. В началото на 1884 г. той предлага на брат си Тео да му предаде работата си в замяна на финансова подкрепа. Планът е Тео да ги продаде на парижкия пазар на изкуство, но картините на Ван Гог са твърде мрачни за френския пазар.

След като бащата на Ван Гог умира през март 1885 г., Винсент се премества от къщата на родителите си в своето студио и започва работа по картината „Ядящите картофи“. По време на работата си върху тази творба той се храни лошо и пуши много. В края на 1885 г. Ван Гог решава да се запише в Академията за изящни изкуства в Антверпен.

Антверпен и Париж

Винсент ван Гог остава в Антверпен три месеца. Художникът предпочита да пести от храна, а не от материали за рисуване; в писмата си се оплаква от здравословни проблеми и слабост в резултат на лошата диета. Сега 32-годишният мъж посещава курсовете в художествената академия главно защото там има безплатни модели и отопляеми стаи. Освен това Антверпен предлага църкви и музеи, пълни с произведения на изкуството. Съдържанието на курсовете обаче било твърде традиционно за него. Запазени са сведения от бивши съученици, които на свой ред го описват като чудак и аутсайдер. Когато през март 1886 г. в академията започват ваканциите, Ван Гог отива при брат си Тео в Париж, центъра на света на изкуството по онова време.

Не без опасения Тео прие брата в дома си. Всъщност двете години съвместен живот са белязани от възходи и падения.

Живее на улица „Лавал“ и управлява филиала на булевард „Монмартър“ 19, където на партера трябва да излага художниците от (официалния, признат) салон, популяризиращ богатството на Бусо и Валадон (наследници на „Гупил и Ко“), а на мецанина се допускат любимите му импресионисти – (все още) порицаваният авангард. Той беше уверен професионалист, когато ставаше дума за боядисване. Имаше правилно око, за да оцени една картина, да прецени един художник, и огромни познания. Беше неудобен в маниерите си, но също толкова напредничав, колкото и Винсент, когато ставаше дума за модерна живопис. Те бяха в постоянен обмен, взаимно се допълваха и коригираха и взаимно се обогатяваха. И беше отличен търговец. Той излага Моне, а също така продава картини на Дега, Реноар, Сисли, Камий и Люсиен Писаро. Той кореспондира уверено с художниците си. Винсент постоянно поддържа контакти с нови художници, които открива и изпраща на Тео. Това дава на Тео пряка връзка с авангарда. Може да се каже, че Винсент е бил запознат представител, който пръв го е запознал с нови художници.

През 1890 г. „Бусо и Валадон“ пишат на наследника на Тео: „Нашият управител Ван Гог, между другото един вид луд като брат си художника, е в частна клиника; вие ще го заместите, правете каквото искате. Той е натрупал ужасни неща от съвременни художници, които са срам за къщата ни. Сигурно е имало малко Коро, Русо, Добиньо, но ние сме поели този запас, който е ненужен за вашата неопитност. Ще намерите и известен брой маслени картини на пейзажиста Клод Моне, който започва да продава малко в Америка, но прави твърде много. Имаме договор, според който трябва да купуваме цялата му продукция, и той е на път да ни засипе с пейзажите си, които винаги са на една и съща тема. А останалите са мерзости…“ Вивиан Форестър

В продължение на няколко месеца Ван Гог посещава курсове в студиото на Фернан Кормон, частно художествено училище. Тук той се запознава с много други художници, сред които Анри дьо Тулуз-Лотрек, Пол Синяк, Луи Анкетен и Пол Гоген. Сприятелява се с Емил Бернар. Очевидно е добре интегриран в кръга от млади колеги, които също като него все още чакат своя пробив. Ван Гог, който се застъпва за обединение на конкуриращите се и често враждуващи художници, организира две съвместни изложби в ресторанти, които обаче остават без успех за него. Изложбата на картини във витрината на търговеца на бои и любител на изкуството Пер Танги също е неуспешна.

В Париж Ван Гог се насочва към актуалния там импресионистичен стил на изкуството. Под това впечатление тъмната му дотогава палитра се прояснява и той започва да експериментира с различни техники на рисуване. Рисува много на открито, особено в околностите на Париж, като Монмартър и Асниер. По същото време се запознава с укийо-е – японски гравюри на дърво, например на Кацушика Хокусай, и започва да ги колекционира. През 1887 г. организира изложба на гравюри укийо-е в кафене „Le Tambourin“, с чиято собственичка Агостина Сегатори има кратка любовна връзка.

По-късно Бернар ще напише, че в ателието на Кормон е открил човек „с червена коса, козя брадичка, поглед на орел и хапеща уста; със средно телосложение, набит, но не и прекалено, с живи жестове и отривисти крачки, такъв беше Ван Гог, винаги с лулата си, с платно, офорт или картон. Яростен в речта си, безкрайно подробен и развиващ идеи, по-малко готов за спорове и пълен с мечти, ах! мечти, мечти! Огромни изложби, благотворителни кооперативи на художници, основаване на колонии на художници в Южна Франция.“

Страстните дискусии се провеждат в ателиетата или в кафенетата с Писаро, Гоген, Синяк, Сеурат, а понякога и с Дега. В по-голямата си част приятелите принадлежат към „Малкия булевард“, но разграничението от импресионистите, които са причислени към „Големия булевард“, не е толкова ясно: Моне, Реноар, Писаро, Сислей… Заедно те са имали позицията на аутсайдери в очите на публиката спрямо художниците, които са излагали в официалния „Салон“. Винсент рисува натюрморти с цветя, пейзажи, автопортрети. Разменя картини с Бернар, така че когато критикът Албер Орие посещава ателието на Бернар, Винсент му обръща внимание.

През зимата на 1886 г. братята се преместват в по-голям апартамент в Монмартър (54 Rue Lépic). Тео беше възхитен от брат си; той писа на Мо: „Новият ни апартамент много ни харесва. Няма да разпознаеш Винсънт, толкова се е променил; другите го намират дори повече от мен. Претърпял е операция на устата, загубил е почти всичките си зъби, защото е имал болен стомах. Лекарят го нарича излекуван. Той постига фантастичен напредък в работата си и започва да постига успехи. Рисува предимно цветя, за да бъдат картините му по-цветни. Все още не е продал нищо, но разменя картините си за други. Благодарение на това имаме хубава колекция с определена стойност. Той е много по-щастлив, отколкото преди, и хората го харесват тук. За да докаже това, почти не минава ден, в който да не е поканен в ателието на известни художници или те да не дойдат да го видят. Той има приятели, които му изпращат много цветя всяка седмица и които той приема като модели. Ако това продължи, проблемите му скоро ще приключат. Той ще може да се грижи за себе си.“ Винсент успява да продаде картини на свои приятели.

Въпреки това Винсент се изселва през 1887 г. Вивиан Форестър подозира, че този ход е свързан с връзката на Тео с Йохана Бонгер (1862-1925), сестра на общия им приятел Андрис Бонгер. Тео и Джо се сгодяват едва през януари 1889 г. и се женят три месеца по-късно, но Тео се влюбва в нея още през 1887 г. След смъртта на двамата братя Ван Гог Йо придобива изключителна важност, защото се грижи за известността на картините и публикува първата колекция от писма, защото управлява наследството на сина на Тео.

От писмото, което Тео пише на сестра си Уил, става ясно колко трудна е била за него раздялата с Винсент:

„Париж 24 и 26 февруари 1888 г.

Уважаеми Уил,

Отдавна исках да ти пиша и сега го правя, защото трябва да ти кажа, че отново съм сама. Миналата неделя Венсан замина на юг, първо за Арл, за да се ориентира, а после вероятно за Марсилия. Новата школа от художници се опитва да вкара в картините светлина и слънце и може да се разбере, че сивите дни напоследък не дават много материал за мотиви. Освен това студът го разболява. Годините на толкова много тревоги и изпитания не го бяха направили нито малко по-силен и той изпитваше определена нужда от по-мек въздух. Пътуване за една нощ и един ден и човек е там – такова беше изкушението и затова той бързо реши да отиде там. Мисля, че това определено ще му се отрази добре, както физически, така и в работата му. Когато той дойде тук преди две години, не съм предполагала, че ще бъдем толкова свързани, защото сега определено има празнота, в която отново съм сама в апартамента си. Ако намеря някого, искам да живея с него, но не е лесно да замениш човек като Винсент. Невероятно е колко много знае и какъв ясен поглед има върху света. Ето защо съм сигурен, че ще се прочуе, когато му останат определен брой години живот. Благодарение на него се запознах с много художници, които го ценяха много високо. Той е един от майсторите на новите идеи, т.е. в този свят няма нищо ново и затова би било по-правилно да се говори за възстановяване на старите идеи, които са били повредени и омаловажени от ежедневието. Освен това той има толкова голямо сърце, че постоянно се опитва да направи нещо за другите, за съжаление за тези, които не могат или не искат да го разберат.“

Първи план

Преместването на юг в Марсилия се харесва на Венсан заради светлината: „… това е слънцето, което никога не е прониквало в нас, другите от север“. Светлината беше негов специален предмет още от времето на японската мода, затова Бретан не беше толкова подходяща дестинация, въпреки че имаше приятели там. Но не само заради светлината, нито само заради приятелите, а най-вече заради своя модел за подражание Адолф Монтичели (1824-1886).

Монтичели е ученик на Феликс Зием (1821-1911), който е повлиян от групата „Барбизон“ и временно живее в Париж. От 1849 г. живее в Монмартър в Париж (на улица Лепик, както я наричат по-късно, където Тео ще живее с Винсент), а от 1853 г. – в Барбизон. Фелиз Зием се сприятелява с Теодор Русо (1812 г. в Париж – 1867 г. в Барбизон) и Жан Франсоа Миле (1814 г. в Гревил-Хага – 1875 г. в Барбизон) – двамата модели на Винсент още от интерната. Вдъхновяващият ориентализъм е завладял и Ziem. Смятан е за предшественик на импресионизма.

Втори план

Във въображението на Винсент „Ателието на Юга“ трябвало да бъде нещо повече от колония на художници, а именно фаланстер (phalansterium) според идеите на Фурие, тъй като това е работеща и живееща общност от съмишленици за обща полза. За ранния социалист Шарл Фурие, когото Карл Маркс нарича утопист, тя е и двете: колония и бореща се общност за по-добро общество от капиталистическото, чиято „анархична индустрия“ и „комерсиализъм на търговията“ той отхвърля. Ателието на Винсент в южната част на града трябваше да бъде проект, в който хората да работят и продават заедно и по равно, успехът да се споделя по равно и хората да живеят според собствените си нужди. Това е неговото разбиране за социализма. Гоген ще дойде, опитът засега започва по двойки, но продължава последователно. Бърнард се съгласи, че и той ще бъде там. Началото е поставено, Винсент е започнал сам, имал е контакти с художници в района и е бил в еуфория.

Трети план

Винсент знаеше, че Тео иска да напусне работодателите си по-скоро рано, отколкото късно, и разполагаше с основен запас от картини, достатъчен за собствения му бизнес. Самият той също се смята за компетентен и се чувства способен да продава: „Скъпи ми братко, ако не бях толкова луд и вманиачен по тази мръсна картина, какъв търговец щях да направя точно сега с импресионистите.“ Планът предвижда три места: Париж с Тео, Марсилия с Винсент, Лондон с Херманус Терстеег, наследник на Тео в Goupil & Co. Надява се, че Тео ще убеди Терстеег, предлага му да го покани в Париж и да му покаже ателиетата на приятелите му художници. Тогава Терстеег ще научи какъв художник е бил Винсент. Старата рана щеше да бъде затворена. Това ще бъде и реабилитация за чичовците му. Той изготвя писмо, което Тео изпраща на Терстиг.

На 19 февруари 1888 г. той заминава за Арл в Южна Франция.

Арл

Първоначално Арл е бил предвиден само като междинна спирка по пътя за Марсилия. Но той се заклещва в това провинциално гнездо, защото там се оформя неговото „Ателие на Юга“. Планът за търговска мрежа с Терстеег се проваля, но малко преди самоубийството на Винсент той не губи надежда да създаде съвместно дружество с Тео. По-късно Андрис Бонгер се включва в разговора като партньор.

Първоначално отсяда в хотел Carrel. През март се среща с художника Кристиан Мурие-Петерсен. На 15 април го посещава американският художник Додж Макнайт, когото посещава два пъти във Фонтвийе. Контактът е установен от неговия приятел Джон Ръсел. В средата на юни се състоя важна среща с Еужен Бох. Винсент дава уроци по рисуване на Зуавен Милиет.

От 22 март до 3 май представя три картини на Четвъртата изложба на независимите художници в Париж.

През април наема студио в Жълтата къща, където живее от септември, след като наема и останалите стаи в къщата. Междувременно живее в една стая в кафенето на г-н и г-жа Жину, които също изобразява. Жълтата къща става жертва на бомбардировките на американската армия по време на освобождението от нацистите.

В художествено отношение престоят в Арл е особено продуктивен; за шестнадесет месеца Ван Гог създава 187 картини. Поради липса на модели той се насочва първо към пейзажа. След моста в Ланглоа той рисува серия от цъфтящи овощни градини и други мотиви от околностите на Арл през пролетта. От 30 май до 4 юни ван Гог отива на екскурзия в Камарг на Средиземно море до Сен-Марис-дьо-ла-Мер, откъдето донася у дома, наред с други неща, скиците за картината „Рибарски лодки на плажа в Сен-Марис“, която създава по-късно.

Той изпитва големи симпатии към Еужен Бох, когото изобразява. Установява контакти и със съграждани от Арл, които отразява в портретите си. Особено важно е приятелството му с началника на пощата Жозеф Рулен. Ван Гог рисува всички членове на петчленното семейство Рулен по няколко пъти, включително и самия началник на пощата – шест пъти.

След като завършва обзавеждането на апартамента си през септември, Ван Гог може да се замисли за осъществяването на една отдавнашна мечта: Студиото на Юга, където художниците са живели и работили заедно. Единствено Пол Гоген обаче се съгласява да дойде след дълги колебания, след като Тео ван Гог обещава да плати пътните му разходи и месечна издръжка. Ван Гог очаква пристигането на Гоген едновременно с радост и напрежение. За да впечатли колегата си и да украси предназначената за него стая, той рисува за кратко време множество картини, сред които и известните картини със слънчогледи. Освен това рисува неуморно, за да предложи на Тео, чийто длъжник се чувстваше, изгодна цена за допълнителните разходи по обзавеждането на къщата. Преди пристигането на Гоген Ван Гог се оплаква от здравословни проблеми, дължащи се на изтощение.

Гоген пристига в Арл на 23 октомври; Емил Бернар все още се колебае. Тео е доволен и пише: „Много се радвам, че Гоген е с васһттр://…. Сега в писмото ти виждам, че си болна и много се тревожиш. Трябва да ви кажа нещо веднъж завинаги. Виждам, че темата за парите, продажбата на картини и цялата финансова страна не съществува или по-скоро съществува като болест. Говориш за пари, които дължиш и които искаш да ми върнеш. Не знам това. Това, което искам да постигнете, е никога да не се притеснявате. Принуден съм да работя за пари…“

Това обаче е конкурентна връзка между двама упорити и емоционални хора, от които поне Гоген е егоцентричен и пресметлив. И двамата са сприхави и убедени в собствената си картина. Но Винсент е готов да дели месечната издръжка на Тео (150 франка) и къщата по равно. Те рисуват едни и същи мотиви един до друг и по молба на Винсент всеки от тях рисува автопортрет. Художниците Лавал и Бернар, които са близки приятели на „школата“, но все още не са в Арл, също рисуват автопортрет за Венсан. Винсент е ентусиазиран от качеството на картините и дава надежда на Тео, че те ще бъдат „по-добри и по-продавани“.

През октомври 1888 г. Тео продава картина на Коро и автопортрет на Винсент на лондонска галерия и потвърждава плащането. Това е отбелязано още от М. Е. Трабо през 1967 г., както пише Вивиан Форестър. Въпреки това на този факт не се обръща никакво внимание, макар че той показва, че картините на Винсент са намерили купувачи още приживе.

На 1 и 2 ноември 1888 г. Винсент ван Гог и Пол Гоген пишат писмо до общия си приятел Емил Бернар, което през 2020 г. е продадено на търг за 210 600 евро, тъй като е единственото съвместно писмо на двамата художници. От него става ясно, че по онова време те все още са били единни, работили са заедно и са планирали бъдещето.

Винсент пише: „Освен това не мисля, че ще се изненадате много, ако ви кажа, че разговорите ни са насочени към разглеждане на ужасната тема за асоциацията на някои художници. Това сдружение, трябва или може да има търговски характер, да или не. Все още не сме стигнали до никакво заключение и изобщо не сме стъпили на нов континент. Така че аз, който имам представа за един нов свят, който със сигурност вярва във възможността за огромен ренесанс на изкуството. Вярвам, че домът на това ново изкуство ще бъдат тропиците. Вярвам, че ние самите ще служим само като посредници. И че само следващото поколение ще успее да живее в мир. В крайна сметка всичко това, нашите задачи и възможности за действие ще ни станат по-ясни само чрез експеримент.“ Гоген добавя: „Идеята му за бъдещето на новото поколение в тропиците ми се струва напълно правилна като художник и продължавам да преследвам намерението да се върна там, ако намеря средства. Кой знае, с малко късмет?“

В този момент дискусията между двамата художници вече е ясна – тяхното Ателие на Юга трябва да се премести в тропиците. След етапа в Арл Винсент може би първо ще посети Марсилия, но при всички случаи ще последва Гоген към тропиците. Това се казва там. Пол Гоген току-що е пристигнал от колонията на художниците в Бретан, за чието изграждане е помогнал, и от всичко най-много е искал да се върне в тропиците, където вече е рисувал. Предишния път не беше отишъл сам, а с приятел. Винсент ван Гог е готов да тръгне с него, за да осъществи мечтата си, която вече е съвсем близо.

Не след дълго отношенията между двамата трудни герои са изпълнени с конфликти. В средата на декември обаче двамата посещават заедно музея „Фабр“ в Монпелие, където се натъкват на картини на Делакроа, които шокират Венсан. Делакроа рисува няколко пъти своя покровител Бруяс; на една от картините художникът се изправя срещу него като самоуверен художник със слуга и куче. Картината изобразява Бруяс, облечен в черно, в траур или отчаяние, и е като огледало, изправено пред Винсент. Той пише на Тео: „Това е един господин с червена брада и коса, който има дяволска прилика с теб или с мен и ме кара да мисля за онова стихотворение на Мюсе: Навсякъде, където докосвах земята, за да седна до нас, идваше един нещастник, облечен в черно, и ни гледаше като брат.“

И поиска от Тео литография на друга творба на Делакроа, „защото ми се струва, че точно тази фигура трябва да има нещо общо с красивия портрет на Бриас“. Това е картината на Тасо в затвора за луди: „Le Tasse dans la prison des fous“.

В тази ситуация в музея се появява облеченият в черно нещастен брат, мъртвороденият Винсент Първи, от когото Винсент е бил преследван от детството си, защото самият той е бил само негов заместител Винсент Втори. И той разпозна отчаянието си. В картината на Делакроа той вижда алегория за ситуацията в Арл: художникът Гоген гордо, почти надменно поздравява скования търговец Тео, зад когото стои наведеният брат Винсент.

Отчаянието щеше да се увеличи, защото Тео планираше пътуване до Холандия, за да запознае семейството с бъдещата си съпруга. Тео вече е единственият близък човек, който му остава, тъй като Гоген е на път за Париж, където Тео е продал свои картини. Винсент изпадаше в криза при всяка стъпка, която Тео предприемаше, за да се отдалечи още повече от него, защото се страхуваше от раздялата, която възприемаше като отпадане. Вж. Viviane Forrester

Съжителството му с Гоген приключва точно два месеца по-късно с инцидент, който така и не е изяснен докрай и по време на който се твърди, че Ван Гог е отрязал голяма част от лявото си ухо след разгорещен спор, както съобщава Пол Гоген, а по-късно пише и самият той. Ван Гог е намерен на следващата сутрин в безсъзнание и отслабнал от загубата на кръв. Според писмото на Винсент от 7 септември задната ушна артерия е прерязана.

Saint-Rémy

Частната психиатрична болница „Сен-Пол“, в която художникът пристига на 8 май, се помещава в бивш манастир от XII век, в който работят монахини. Там не е имало никакво лечение, освен бани със студена вода; храната е била мизерна (хлебарки в храната). Винсент ван Гог се оплаква в писмо от пълното бездействие на съквартирантите си, от които се държи настрана, доколкото е възможно, но в психиатричното отделение не е нужно да се страхува: „Защото, въпреки че има някои, които крещят или не са в съзнанието си… понякога мога да разговарям например с един, който отговаря само с несвързани звуци, защото не се страхува от мен.“ Всъщност това беше лудница за затваряне на хора. Вивиан Форестър го описва ярко: „Вътре отчаяние, дълги мрачни коридори в мъжките помещения, от които водят малки еднакви стаи с тежки железни решетки на прозорците. Железни решетки навсякъде, решетки, заключени врати. В горната част на стълбите, а също и в долната. Навсякъде. Винсент ще ги остави извън картините си.“

На самия него обаче скоро му е разрешено да рисува и той започва да го прави още в първите дни след пристигането си в килията. Постепенно му е позволено да се движи по-свободно, за да рисува. Често проваленият, отшелнически мъж сега се придържа към работата си дори повече от преди. Първо рисува гледката от прозореца си, след това мотиви от градината на приюта, а накрая и мотиви от околностите на Сен Реми и звездната нощ, която по-късно става известна.

През лятото той получава тежък пристъп, който означава шестседмична криза, след като научава за бременността на Джо. Напразно се съпротивлява да нарече детето Винсент. Следва още една криза по Коледа, по време на която (както и по време на друг пристъп в края на годината) той се опитва да погълне отровни бои, което може да се счита за опит за самоубийство. След това седмици наред не излиза от къщи, но рисува няколко автопортрета. Освен това превръща в цветни картини редица картини, които цени и притежава като черно-бели репродукции – особено на Делакроа и Миле. През пролетта на 1890 г. той се връща към темата за ирисите.

Между септември 1889 г. и април 1890 г. Тео представя картини на Ван Гог на три известни изложби на авангардно изкуство. Така художникът за първи път достига до по-широка публика. Реакциите са положителни и завършват с възторжена статия на критика Габриел-Албер Орие в списание за изкуство. Освен това на една от изложбите в началото на 1890 г. е продадена картината на Ван Гог „Червените лозя на Арл“ – това е единствената документирана продажба от зрелия му период. Художникът беше по-скоро разтревожен, отколкото радостен от успеха, който можеше да се очаква. На пръв поглед изглежда така, защото Венсан не харесва картината, която Орие създава за него: луд гений в тенденция. В същото време той знае колко важна е похвалата, изпраща на Орие една от картините си и пише на Тео:

„Спомняте ли си, че когато Рийд беше там, говорихме за необходимостта да създаваме много? Малко по-късно дойдох в Париж и казах: „Докато нямам 200 картини, не мога да правя нищо; това, което на някои хора им се струва прекалено бързо, всъщност е обичайното, нормалното състояние на редовната работа. Просто трябва да разберете, че един художник трябва да работи по същия начин като един обущар, например.

Не трябва ли да изпратим копие от есето на Орие на Рийд или може би на Терстеег, или на C.M.1? Трябва да се възползваме от това сега и да се опитаме да поставим нещо в Шотландия, още сега или дори по-късно. Мисля, че картината, която съм замислил за Орие, ще ви хареса.“

Още от есента Ван Гог има намерение да напусне приюта, където се чувства като затворник, и да се върне на север. Това повдига въпроса за място, където да получи необходимите грижи. През пролетта на 1890 г. въпросът изглежда решен: В Овер-сюр-Оаз, на около 30 км от Париж, за него се грижи любителят на изкуството и лекар Пол Гаше.

Последни месеци в Auvers sur Oise

На 17 май 1890 г. Винсент ван Гог пристига в Париж при брат си, съпругата му Жо и сина им, също наречен Винсент, който се ражда в края на януари. Винсент беше помолил Джо да избере друго име, защото така друг Винсент беше важен за Тео. Джо има трудности с Винсент. Атмосферата в семейството беше напрегната: Тео имал разногласия с работодателите си и се заигравал с идеята да открие собствена галерия – финансова авантюра точно сега, когато трябвало да осигурява прехраната не само на брат си, но и на съпругата и детето си; освен това от известно време бил затруднен от различни здравословни проблеми. След три дни Винсент ван Гог заминава за Овер, за да посети д-р Гаше.

Личността и поведението на д-р Гаше, за когото новият му пациент казва: „опитът му като лекар все пак трябва да го държи в равновесие в борбата с нервната болест, от която, както ми се струва, той страда поне толкова сериозно, колкото и аз“, се оценяват по различен начин в литературата. От една страна, се казва, че „Винсент не е могъл да намери по-добър терапевт за болестта си“, но по-новите изследвания го разглеждат по-скоро като лицемер, който поставя грешна диагноза на болестта на Ван Гог, експлоатира го, като му „поръчва“ подаръци от картини, и вероятно в крайна сметка го довежда до смъртта му. Вдовецът Гаше се запознава с множество модерни художници, сред които Пол Сезан и Клод Моне, чиито картини колекционира, и сам се занимава с изкуство в свободното си време. Ван Гог живее в гостилницата, но веднъж седмично е поканен на вечеря при лекаря, който много харесва картините му.

В Овер художникът изпада в истинска творческа лудост. За 70 дни той създава около 80 картини и 60 рисунки. Все още селският Овер с неговите сламени къщички му предлага многобройни мотиви. Рисува къщите на селото, църквата и портрети на някои от жителите, сред които този на д-р Гаше и дъщеря му (Мадмоазел Гаше на пианото). Тео съобщава на брат си, че иска да напусне работата си в Boussod и да започне собствен бизнес с Дрис Бонгер, брат на Жо. Той не е съгласен със заплащането, но преди всичко се нуждае от повече пари за семейството си. Той вижда възможност да спечели много пари от модерните художници, които са презирани от шефовете му. Тео обаче се нуждае от бизнес партньори, които да финансират бизнеса, и се надява на Дрис, брата на Джо, който е намерил апартамент в същата къща заедно със съпругата си. Съвместният живот под един покрив не минава без конфликти. В неделя, 6 юли, Винсент посещава Тео и Дрис в Париж, за да поговори с надежда за новата перспектива на Тео: съвместно предприятие, в което Винсент ще участва. Жените се намесиха, а Дрис отказа. Винсент си тръгва още същия ден, потиснат. Всъщност той искаше да остане по-дълго. Двойката Тео-Джо е наясно с драмата, но не знае как да излезе от нея.

Тео пише на Джо на 25 юли: „Само ако можеше да намери някой, който да купи някои от тях, но се страхувам, че това може да отнеме много време. Но не можеш да се откажеш от него, когато той работи толкова усърдно и добре. Кога ще настъпи щастливо време за него? Той е толкова добър и ми помогна много да продължа.“

Джо отговори на 26 юли: „Какво може да не е наред с Винсент? Прекалено далеч ли отидохме в деня, в който той дойде? Любов моя, реших никога повече да не се карам с теб – и винаги да правя това, което искаш.“

Смърт

На 27 юли Ван Гог напуска гостилницата си със своя статив и бои, за да рисува навън. През деня той вероятно се прострелва в гърдите, докато е навън, но все пак успява да се върне в гостилницата. Куршумът не се забил дълбоко в тялото му, а се отбил от едно ребро и се насочил към корема му. Дупката от куршума беше точно под сърцето му. Двамата извикани лекари, сред които и д-р Гаше, не пожелаха или не можаха да отстранят куршума. Тео тръгва от Париж за Овер рано сутринта на 28 юли. Винсент ван Гог най-накрая умира след 30-часова агония на 29 юли в присъствието на брат си.

Все още не е окончателно изяснено дали Ван Гог не е могъл да стане жертва на злополука. По-специално се обсъжда как Ван Гог се е сдобил с пистолет. Съществуват предположения, че местна младежка група, за която се знае, че е склонна да задейства спусъка, може да е замесена в смъртта на Ван Гог. По-късно един от членовете на тази младежка група, Рене Секретан, признава, че използваният револвер е бил негов. Ван Гог го е откраднал. В полза на самоубийството говорят и показанията на самия Ван Гог пред собственика на заведението и дъщеря му след завръщането му в кръчмата, както и пред двама полицаи сутринта на 28 юли, в които той потвърждава, че е взел свободно решение и че се е опитал да се самоубие. Въпреки това през 2015 г. в нов експертен доклад експертите посочват, че има някои несъответствия. Ако ван Гог е стрелял с пистолета за самоубийство в пряк контакт с тялото, щеше да се види остатък от прах, за което никой от присъстващите лекари не съобщава. Обяснението на изявленията му пред полицията и гостите е, че е посрещнал смъртта въпреки външното влияние. Други експерти също се съмняват в самоубийство поради ъгъла и разстоянието на изстрела и липсата на предсмъртно писмо.

Има много спекулации относно мотивите за евентуалното самоубийство на Ван Гог. Малко преди това Тео му беше казал, че ще напусне работа и ще започне собствен бизнес. Тео също така му даде да разбере, че няма намерение никога да се премести в Овер със семейството си. Възможно е Ван Гог вече да се е страхувал за цялото внимание на Тео и освен това да не е искал да бъде финансово бреме за него в несигурното си професионално положение. Възможно е смъртта да е имала за цел да повиши цената на картините му в полза на Тео. За това говори и броят на картините, които Ван Гог създава в Овер за много кратко време. Друг възможен мотив е, че започващата любовна връзка с 21-годишната дъщеря на Гаше е била забранена от баща ѝ. Възможно е също така изстрелът да е бил „зов за помощ“ без реално намерение за убийство.

През 1965 г. пистолетът, за който се предполага, че е използван – 7-милиметров револвер Lefaucheux – е намерен от фермер в полетата около Овер. Калибърът съответства на изстреляния куршум. Малката огнева мощ на револвера може да обясни защо Ван Гог не е паднал директно от раните си.

На 9 октомври Тео изпада в безсъзнание. На 12 октомври Тео е преместен в психиатрично отделение. Във формуляра за прием, в графата „Причина за заболяването“, е отбелязано: „Хронично заболяване. Претоварване и скръб. Той е водил живот, изпълнен с емоционално напрежение.“

Приятелят художник Камий Писаро пише на сина си Люсиен Писаро: „В резултат на тези неща, в момент на отчаяние, той напуска Бусо и внезапно полудява. (…) Той искаше да наеме тамбурата, за да основе асоциация на художниците. След това той става агресивен. Този, който толкова много обичаше жена си и детето си, че искаше да ги убие.“

Тео се чувстваше виновен, че не е вярвал достатъчно в брат си и не е подкрепил проекта му за фаланга. В халюцинациите си той говори за наемането на парижкия кабинет „Тамбурин“, където Винсент е излагал няколко години по-рано, за да основе асоциацията на художниците, за която Винсент се е борил толкова упорито. Когато умираше, той знаеше, че този проект на Винсент е и негов собствен проект, чийто провал сломи и двамата.

Тео преживява Винсент само с половин година. Днес гробовете на братята са един до друг в гробището на Овер.

Холандски период

От септември 1866 г. до март 1868 г. Винсент получава подходящи уроци по рисуване и изкуство в елитно училище. Днес можете да посетите класа по рисуване на Винсент на мястото, където е учил. Изпратен е в прочутия институт „Вилхелм II“ в Тилбург. Негов учител е Констант Корнелис Хюйсманс, успешен художник на пейзажи и селски живот във Франция. Публикувал е и подходящи учебници по рисуване. Баща му вече е бил преподавател по рисуване в Кралската академия, а синът му Констант го е наследил. Хюисманс определя посоката за Винсент. Той е последовател на Теодор Русо, реалистичен пейзажист, основател на Барбизонската школа. В него се събират първите художници на открито, сред които е и Сезан. Хюисманс е пътувал из Южна Франция и е бил привърженик на субективността. Държавата му отпуска заем, за да може да закупи колекция от репродукции на произведения на изкуството, които учениците му се учат да гледат и копират. Първата си рисунка там Винсент прави още като тийнейджър – двама селяни, облегнати на лопата. Остава да се отбележи, че учителят на Винсент в училището е най-значимият холандски художник от авангарда, който го учи на начина на виждане и рисуване, който Винсент по-късно ще следва, тъй като в Париж ще обедини усилията си с наследниците на тази „школа“.

През ноември 1881 г. Винсент започва да взема уроци по рисуване и живопис при Антон Мове. Той представлява Барбизон на Севера. Принадлежи към школата „Оостербек“ – художническа колония, която се развива близо до Арнем на Долен Рейн и се смята за Барбизон на Севера. Художниците се обръщат към природата и рисуват пейзажа преди индустриализацията и нейните хора. Тази школа оказва привлекателно влияние върху повече от четиридесет художници между 1840 и 1870 г. и е особено новаторска през 50-те години на ХХ век. Сред тях са холандският художник Йозеф Исраелс, който по време на престоя си в Париж (1845-1847 г.) е повлиян от колонията на художниците в Барбизон, и неговият сънародник Хендрик Вилем Месдаг. Те се насочват към реализма и рисуването на открито сред природата. През 50-те и 60-те години на миналия век Израелс прекарва много време по крайбрежието (Катвийк и Зандвоорт), а в началото на 70-те години се премества в Хага. Крайбрежието не е далеч, а Схевенинген е част от град Хага. От 1870 г. училището в Остербек продължава да оказва влияние върху Хагското училище и развива холандска форма на импресионизма. Рибарското селище Схевенинген с неговите рибари и техните лодки, природата и крайбрежните пейзажи привличат художниците, към които продължават да принадлежат Mauve, Izraël и Mesdag. Синът му Исаак Израел създава амстердамския импресионизъм в средата на 80-те години на ХХ век заедно с приятеля на Винсент Брайтнер, но дотогава Хагската школа е доминираща. Важна роля за това изиграва сдружението на художниците Pulchri в Хага, в което всеки художник трябва да бъде избран. Той можеше да кандидатства, но комисията реши. В галериите на асоциацията бяха организирани изложби за продажба, както и съвместни изложби на картини на членовете. Според Исраелс в комисията влизат братята Марис, Вайсенбрух, Месдаг и Антон Моув. През 1878 г. те основават и холандското дружество за рисуване. Обединяващото звено на холандските колонии художници от тази епоха е търсенето на натуралистична живопис по време, когато натурализмът се провъзгласява и в литературата като доктрина от Емил Зола. Париж и Барбизон са много близки, а идеята за колониите на художниците повлиява на немския художник Макс Либерман в Схевенинген, Париж и Барбизон. Отново и отново отива в Нидерландия. Винсент се опитва да се срещне с него в Звелоу. Една от ранните творби на този немски импресионист представлява реколта от картофи и напомня за ранните творби на Винсент.

Мауве препоръчва на Винсент пътуване до Дренте, тъй като отдалеченият селски пейзаж там е вдъхновил него и други известни художници (особено Макс Либерман). Тео насочва вниманието на Винсент и към Либерман. Винсент отива там чак през есента на 1883 г., но твърде късно. По-късно се срещат в Париж, където буржоазният Либерман обаче се отдръпва, когато вижда Винсент. От 1872 г. Макс Либерман ходи почти всяко лято в Холандия, особено в Звелоо в областта Дренте – самотна област с блата, тресавища и вятърни мелници, граничеща с Долна Саксония. В мотивите на Либерман и Ван Гог (шивачка, тъкачка), които изложбата „Северният Барбизон“ показа в началото на 2020 г., има близост. Винсент рисува интензивно в Дренте, като са запазени седем картини. Либерман, също като Винсент ван Гог, се възхищава на художника Жан-Франсоа Миле и го посещава в Барбизон през 1874 г. Днес Van Gogh Huis се намира на границата между Вееноорд и Ниу-Амстердам. По онова време там живее Винсент. Той е музей и все още е гостилница. Както подсказва името, Вееноорд е приказно място, което в Източна Фризия е наименование на блатист пейзаж с канали и вятърни мелници.

Винсент се възхищава на белгийския художник Шарл дьо Гро. Той е представител на един социално критичен реализъм, който се фокусира върху обедняването и обедняването на работническата класа в частност. Очевидно е, че буржоазните роднини на Винсент не са имали особено мнение за подобни теми, но след преживяното в Борината Винсент ги е възприемал още по-добре. През 1851 г. De Groux има

През годините 1880-1885, които прекарва съответно в Холандия и Брюксел, влияние върху творчеството му оказват двама негови сънародници от XVII в.: Рембранд и Франс Халс. От тях той възприема палитрата от кафяви, сиви и черни тонове, рисуването в хиароскюро, импастото нанасяне на боята с доста груби щрихи, които остават видими, пренебрегването на живописните детайли в полза на цялостния ефект, който е още по-поразителен. Той изрично се възхищава на това, че тези стари майстори се въздържат от прекалено усложняване на картините си. „Това, което ме порази особено, когато видях отново старохоландските картини, беше фактът, че те са рисувани предимно бързо. Че великите майстори – като Халс, Рембранд, Рюисдаел и много други – слагат колкото се може повече de premier coup (с първия щрих) и след това не правят повече толкова много по него“, пише той на брат си Тео през 1885 г. Самият Ван Гог поддържа този принцип през целия си живот.

По отношение на съдържанието той работи основно върху темата, която е най-близка до сърцето му – светът на обикновените хора. В този „холандски период“ Ван Гог рисува селяни по време на работа, техните бедни колиби, занаятчии и, което е много важно, картофите често се срещат в натюрмортите му. Изискваше картините му да са истински и да предават настроение, чувство или идея – изискване, което намираше изпълнено и в своите модели.

Най-амбициозната и известна картина от този период е „Ядещите картофи“ от 1885 г. Тя показва селско семейство, което се храни просто; Ван Гог иска да изобрази земния и тежък живот на селското население. Влага много усилия в тази картина; тъй като му е трудно да групира изобразените хора в правдоподобна сцена, той наема модели и прави много проучвания, въпреки ограничения си бюджет.

Време на разработване: Антверпен и Париж

По време на тримесечния си престой в Антверпен, но най-вече през двете парижки години 1886-1888, Винсент ван Гог е изложен на множество нови впечатления. За собствената му работа започва етап на експериментиране, който в крайна сметка води до фундаментална промяна в стила му на рисуване.

В Париж той се запознава с актуалния стил в изкуството – импресионизма. Въпреки че има резерви към новия стил (разтварянето на формите и лекото нанасяне на боята противоречат твърде силно на собствените му цели, а също така му липсват изявления за съдържанието), Ван Гог все пак възприема елементи на импресионизма в собствената си живопис. Сега той използва по-светли, чисти цветове и преминава към точковидни, запетаи или дори точки (това е предложение от поантилизма), като обича да комбинира цветни площи с допълнителни цветни елементи. Срещата му с картини на Еужен Делакроа го подтиква към по-силно използване на цветовете. В тематично отношение се обръща към парижките мотиви, но често рисува и в селската среда на града. Примери за повлияни от импресионизма картини от този период са „Риболов през пролетта“, „Понт дьо Клиши“ (1887 г.), „Мостове над Сена край Асниер“ (1887 г.) или „Зеленчукови градини на Монмартър“ (1887 г.).

Срещата му с японските гравюри на дърво е важна за по-нататъшното му творческо развитие. Япония отваря границите си през 1853 г. и през следващите години все повече и повече печатни издания попадат в Европа. Много художници са ентусиазирани от напълно новото изкуство на японизма и Ван Гог също е очарован. Започва да създава колекция от гравюри на дърво, а също така пренася някои мотиви в маслени картини, като например портрета на Пер Танги. Преди всичко обаче той се учи от японската концепция за изкуство и възприема нейните принципи на проектиране. На практика всяка негова картина от този момент нататък показва един или друг „японски“ дизайнерски похват: отсъствие на тяло и хвърлени сенки, „плоски“ цветни области, очертани с тънки линии, необичайни перспективи, малки хора, изобразени в пейзаж (например „Улична работа в Сен Реми“, 1889 г.). За картината си „Спалнята на художника“ той пише на Тео: „Сенките и капковите сенки са пропуснати, а цветовете са плоски и просто нанесени като в японските гравюри“. Изборът му на мотиви също е отчасти повлиян от Япония, например в серията от цъфнали плодни дървета от пролетта на 1888 г.

Зрял стил: Arles

В Арл Винсент ван Гог започва да рисува в новия си стил, който е разработил теоретично през последния си период в Париж, но все още не е приложил последователно. Този стил на рисуване, който той запазва до смъртта си, днес възприемаме като „типичен“ за Ван Гог.

Има един художник, който е повлиял на Пол Сезан и когото Винсент неведнъж е посочвал като светъл пример: Адолф Монтичели в Марсилия. Заради него той се отправя на юг, но Монтичели вече е починал през 1886 г.

Срещата му с японските гравюри на дърво е важна за по-нататъшното му творческо развитие. Япония отваря границите си през 1853 г. и през следващите години все повече и повече печатни издания попадат в Европа. Много художници са ентусиазирани от напълно новото изкуство на японизма и Ван Гог също е очарован. Започва да създава колекция от гравюри на дърво, а също така пренася някои мотиви в маслени картини, като например портрета на Пер Танги. Преди всичко обаче той се учи от японската концепция за изкуство и възприема нейните принципи на проектиране. На практика всяка негова картина от този момент нататък показва един или друг „японски“ дизайнерски похват: отсъствие на тяло и хвърлени сенки, „плоски“ цветни области, очертани с тънки линии, необичайни перспективи, малки хора, изобразени в пейзаж (например „Улична работа в Сен Реми“, 1889 г.). За картината си „Спалнята на художника“ той пише на Тео: „Сенките и капковите сенки са пропуснати, а цветовете са плоски и просто нанесени като в японските гравюри“. Изборът му на мотиви също е отчасти повлиян от Япония, например в серията от цъфнали плодни дървета от пролетта на 1888 г.

Светлината в японското изкуство води Ван Гог в Южна Франция, където той иска да изгради „Ателието на Юга“ заедно с Пол Гоген и други художници. Заедно те за миг сбъдват мечтата си за „Ателие на южните морета“, която Гоген реализира сам.

Винсент ван Гог се премества в Арл с надеждата да открие ярките цветове на юга: „красивите контрасти на червено и зелено, на синьо и оранжево, на серножълто и лилаво, които природата открива.“ Всъщност скоро след пристигането си там той рисува с чисти, силни цветове, които обича да съпоставя в допълващи се контрасти, така че да подсилват ефекта си. Той пренебрегва местните цветове, т.е. естествените цветове на обектите. Често преувеличава цветовете или ги използва по такъв начин, че да се впишат в цветовата схема, която е разработил за съответната картина. В творбите на Ван Гог има зелено небе, розови облаци, тюркоазени улици. Самият той пише: „Вземам от природата определен ред и определена точност в разположението на тоновете, изучавам природата, за да не правя глупости и да остана разумен; но дали моят цвят е буквално точно същият, не ме интересува много, ако само изглежда добре на картината ми Въпреки ярките цветове и силните контрасти картините на Ван Гог никога не изглеждат крещящи или поразителни. Той осигурява хармонична хармония, като използва и междинни тонове, които омекотяват и комбинират останалите цветове.

За Ван Гог цветът има и символична функция. Цветовете са предназначени да изразяват настроения, както в картината „Нощно кафене“ (1888): „Опитах се да изразя ужасните човешки страсти с червено и зелено. Стаята е кървавочервена и матовожълта, в средата има зелен билярд, четири лимоненожълти лампи с оранжеви и зелени кръгове от лъчи. Навсякъде има борба и антитеза

Винсент ван Гог рисува бързо, спонтанно и без да прави големи корекции след това. От една страна, бързият стил на рисуване отговаря на творческия му порив, но от друга, той го използва съвсем съзнателно като изразно средство: целта му е да придаде на картините си повече жизненост, интензивност и непосредственост. Освен това той опростява мотивите, за да постигне по-добър цялостен ефект. Въпреки че рисува бързо, той не рисува импулсивно или дори в екстаз; преди да изпълни картините си, той ги подготвя внимателно в мисъл, понякога и в няколко рисунки.

Почти винаги рисува „преди мотивите“, само в много редки случаи по спомен или въображение. Въпреки че често силно прекроява видяното, той винаги остава привързан към реалността и никога не преминава границата на абстракцията.

Ван Гог е нанасял цветовете импасто, т.е. неразредени или само леко разредени, а понякога ги е пресовал директно от тубата върху платното. Плътното нанасяне на боята прави движенията на четката ярко видими и по този начин е изключително подходящо за демонстриране на специалния стил на работа с четката на Ван Гог. В допълнение към „японския“ стил на гладки цветни площи, заобиколени от контури, той вече е разработил в Париж техника за поставяне на цветове един до друг с малки щрихи (Поляна с цветя под буреносно небе, 1888 г.).

Има няколко версии на много мотиви; например Ван Гог създава седем версии на прочутите слънчогледи (една от които е унищожена по време на Втората световна война). От една страна, той изпробва варианти или прави подобрения, а от друга, често прерисува картини, които иска да подари или е подарил на себе си или на брат си.

Обикновеното възпроизвеждане на видимата реалност не е цел на Винсент ван Гог. По-скоро се е интересувал от изразяването на основните и характерни черти на своите обекти и чувствата, които е изпитвал към тях. Така той казва за портрета на Еужен Бох: „Искам да вложа в картината възхищението, любовта, която изпитвам към него. Рисувам безкрайността, правя прост фон от най-богатото, най-натрапчивото синьо, което мога да избера, и чрез тази проста композиция русата, светеща глава на дълбокия син фон придобива нещо тайнствено като звездата в дълбокото синьо небе.“ А за късните си пейзажи от Овер пише: „Това са безкрайни царевични полета под скучно небе и аз не се отклоних от опитите да изразя тъга и крайна самота. Художникът постига желаната сила на израза, като променя както формите, така и цветовете; докато се стреми да опрости формата, той преувеличава цвета.

Освен това Ван Гог се изразява чрез различни символи. В много картини той представя символично това, което не може да каже с думи. Освен традиционните символи (например горящата свещ като символ на жизнеността, а угасналата – на смъртта), той използва предимно индивидуален символен език, чието значение може да се разбере само чрез познаване на биографията му и на неговия свят на мисли и чувства. В натюрморта си с дъска за рисуване, лук, пищов и запечатващ восък, нарисуван през 1889 г. след първия му престой в болница, той подрежда предметите, които сега са му полезни: здравен справочник и лука, който препоръчва срещу безсъние, любимата пищов и торбичка с тютюн, писмо от Тео, както и запечатващ восък като символ на връзката с приятелите, горяща свещ като знак, че огънят на живота все още не е угаснал, празна бутилка вино като символ на отказването от алкохола. Картината „Разходка на лунна светлина“ (1890 г.) показва двойка, която се разхожда по изгрев на луната през пейзаж от маслинови горички и кипариси, като мъжката фигура е с червена коса и брада, както и самият художник. Картината е едновременно израз на желанието на Ван Гог за „истински“ живот с жена и на заместителя му: природата и изкуството, което я изразява.

Ван Гог като рисувач

При цялото внимание, което се отделя на картините на Винсент ван Гог, е лесно да се забрави, че той е бил и добър и много плодовит рисувач. Рисуването поставя началото на кариерата му на художник и го съпътства до края на живота му. В продължение на няколко седмици през лятото на 1888 г. той прави само рисунки, за да спести пари от скъпите маслени бои.

Ван Гог е убеден, че за да стане добър художник, първо трябва да овладее рисуването. Ето защо през 1880 г., в отсъствието на учител, той започва систематично да изучава законите на живописното изобразяване, като перспектива и пропорции на човешкото тяло, като рисува от учебниците. В холандските години той изобразява предимно обикновени хора от селските райони, както и пейзажи, включително изгледи от Хага, където живее временно. Рисува предимно в доста голям формат с молив или перо, а понякога и с креда или въглен. След като в края на 1881 г. Антон Мауве го обучава в техниката на акварела, той създава и листове, оцветени с непрозрачни бои. В Париж рисуването първоначално отстъпва на живописта. Едва през 1887 г. Ван Гог отново започва да рисува по-често, включително цветни градски изгледи на Париж.

В Арл се научава да цени тръстиковото перо, което сам изрязва от растящата там тръстика. В същото време той разработва нова техника на изобразяване: върху скица с молив мотивът се възпроизвежда с помощта на тръстикова писалка с много разнообразни щрихи, точки, криви и спирали. Много от рисунките му от този период са свързани с картини. Или рисунката е послужила за подготовка на картината, или пък той е направил рисунка на нарисуван мотив след това. Последното е било предназначено или да даде на трети лица представа за картината, или да му помогне да поправи някои грешки, които е видял в нарисуваната версия.Освен това цветни рисунки с четка, изобразяващи къщите и градините на Овер, датират от последните седмици от живота на Ван Гог.

Влияние върху модерността

Когато Винсент ван Гог умира през 1890 г., той вече си е спечелил име в средите на артистичния авангард. През последната година от живота си картините му са представени на три изложби. Камий Писаро и Клод Моне се изказват високо за него, а през 1890 г. в литературното списание Mercure de France излиза обширна статия. В началото на XX век изкуството му вече е толкова утвърдено, че се провеждат големи възпоменателни изложби, например в Берлин и Париж през 1901 г., в Париж през 1905 г., както и в Амстердам, и в Кьолн през 1912 г.

На изложбата „Мане и постимпресионистите“ в края на 1910 г.

С нарастващото присъствие на творбите на Ван Гог се увеличава броят на художниците, които получават важни импулси за собственото си творчество. Сред първите, които обръщат внимание на творчеството му, са Анри Матис и заобикалящите го фовисти. Матис вероятно се запознава с картините на холандеца още в средата на 90-те години на XIX в.; те го вдъхновяват за засилване на експресията чрез интензивен цвят. Ван Гог оказва голямо влияние върху немските експресионисти от „Брук“ и „Блау Райтер“. Германската художничка Паула Модерсон-Бекер се запознава с картините му при едно от пътуванията си до Париж в началото на 20 век. „Тя също така много харесваше Ван Гог (например „Голямото Арлезианско“, „Берсеза“, „Натюрморт със слънчоглед“ и др.)“, съобщава съпругът ѝ, художникът Ото Модерсон. Други известни художници, които в началото на XX век са под влиянието на Ван Гог, са Едвард Мунк, Пабло Пикасо, Егон Шиле и Хаим Сутин. През 50-те години на ХХ в. Франсис Бейкън рисува серия от нови творби по картини на Ван Гог, които са задължени на своя модел не само тематично, но и по стил на рисуване.

Мит и медии

През 1914 г. вдовицата на Тео, Йохана ван Гог-Бонгер, публикува кореспонденцията между братята. С него публиката научава повече за обстоятелствата от живота на художника. Неговата трогателна съдба, ранната му трагична смърт и, напротив, постоянно растящите цени на картините му го превръщат в олицетворение на „непризнатия гений“ и предоставят желан материал за многобройни адаптации в художествената литература, киното и музиката. Преувеличенията, едностранчивите интерпретации и фалшификациите създават „мит за Ван Гог“, който и до днес оказва влияние върху представата за художника.

Началото е поставено от изкуствоведа Юлиус Майер-Графе, който вече е публикувал редица научни трудове за Винсент ван Гог, когато през 1921 г. представя романа си „Търсещият Бога“. Целта на тази книга е била изрично да „насърчи създаването на легенди. Защото няма нищо по-необходимо за нас от нови символи, легенди за човечеството, произлязло от нашите земи.“ Най-известната адаптация на романа днес вероятно е „Жажда за живот“ на Ървинг Стоун (на немски: Ein Leben in Leidenschaft) от 1934 г. По този роман е заснет едноименният игрален филм на Винсенте Минели от 1956 г., който е една от най-важните от повече от стоте съществуващи адаптации на Ван Гог. В музикално отношение се откроява поппесента „Винсент“ на Дон Маклейн от 1971 г., която се позовава на „Звездната нощ“ на Ван Гог с припева „starry starry night“ и стилизира художника като неразбран страдалец, който е твърде добър за този свят.

Според проучванията на общественото мнение днес Винсент ван Гог е най-известният и в същото време най-популярният художник в историята. Голямата му популярност се изразява не само в многобройните публикации, рекордната посещаемост на изложбите на Ван Гог и цените на картините му, но и в повсеместното разпространение на мотиви на Ван Гог под формата на художествени щампи, плакати, календари и върху всякакви предмети от бита.

Промени в цвета

Промените в цветовете, използвани от Ван Гог, занимават изследователите на изкуството от известно време, тъй като някои картини в наши дни показват явни промени в цветовите ефекти, замислени от Ван Гог. В началото на 2013 г. стана известно, че любимото на Ван Гог жълто се е променило в нюанси на кафяво и зелено в различни картини (включително Ufer der Seine ) в зависимост от цветовата смес, предизвикана от излагането на светлина. Освен химичните процеси в и между цветните смеси и естественото ултравиолетово излъчване на слънчевата светлина, се предполага, че музейното осветление е друга основна причина за този ефект. Някои изследователи вече предупреждават да не се използват някои LED светлини.

В многобройни писма Ван Гог винаги е писал за лилавия цвят (виолетово), използван в трите варианта на картината му „Спалня в Арл“. При днешното разглеждане на различните картини обаче стените са сини до светлосини. През пролетта на 2016 г., след дългогодишни проучвания, екип от Института по изкуствата в Чикаго, където е окачена една от картините, обявява предполагаемата причина за различните описания на цветовете: поради излагане на светлина цветовете са избледнели и по-специално виолетовото е реагирало на синьо. Лаборант изследва частици синя боя от картината в Чикаго и след като ги обръща, открива, че обратната им страна е все още виолетова. Проучванията на другите две версии на картината (в Музея на Ван Гог, Амстердам, и Музея Орсе, Париж) потвърждават този резултат.

Пазар на изкуството

В днешно време вече не е възможно да се проследи кои картини е продал Винсент ван Гог през живота си. Противно на широко разпространеното твърдение, че е продал само едно произведение, те може да са били десет. Досега е документирана само продажбата на картината „Червено лозе“ на белгийската художничка Анна Бох за 400 франка на изложба в Брюксел през 1890 г.

Малко след смъртта на Ван Гог славата, продажбите и цените му нарастват. Сред първите купувачи са колеги художници и хора от техния кръг. Ранна и важна колекционерка е Хелене Крьолер-Мюлер, която за първи път придобива картина на Ван Гог през 1909 г. По-късно колекцията ѝ дава началото на музея „Крьолер-Мюлер“ в Отело, който днес притежава втората по големина колекция от картини на Ван Гог след музея „Ван Гог“ в Амстердам.

През 1910 г. Густав Паули придобива „Маково поле“ за Кунстхале Бремен за 30 000 златни марки (равностойни на половин милион евро през 2013 г.), което предизвиква спора между бременските художници. През 1929 г. Националната галерия в Берлин плаща 240 000 райхсмарки (равностойни на един милион евро през 2013 г.) за картина на Ван Гог.

Експлозията на цените на международния пазар на изкуство през 80-те и 90-те години на ХХ век засяга особено силно картини на Ван Гог. През април 1987 г. картината му „Слънчогледи“ е продадена на търг на „Кристис“ в Лондон за равностойността на 39,9 милиона долара. Тази сума надхвърля многократно предишната най-висока цена за произведение на изкуството, продавано някога на търг (картина на Мане), и се смята за начало на нова епоха в търговията с изкуство по отношение на цените, постигнати на търг за най-добрите произведения от края на XIX и началото на XX век. През ноември 1987 г. картината „Ириси“ на Ван Гог е продадена за 53,9 млн. долара в „Сотбис“, Ню Йорк, а през май 1990 г. „Портрет на д-р Гаше“ е продаден за равностойността на 82,5 млн. долара в „Кристис“. Това са и най-високите цени, постигани някога на търг. Това са и най-високите цени, постигани някога на търг за произведение на изкуството до този момент. Цената на „Портретът на д-р Гаше“ и до днес остава най-високата за картина на Ван Гог и едва през 2004 г. е надмината от друго произведение на изкуството („Момче с тръба“ на Пикасо).

Фалшификати

Творчеството на Винсент ван Гог винаги е било благодатно поле за дейност на фалшификаторите на произведения на изкуството. Освен това картини са били погрешно приписвани на художника, вероятно без намерение за измама. Дебатът за автентичността на картините на Ван Гог се води все по-интензивно.

Първите фалшификати са направени още през 90-те години на XIX в.: на изложба на Ван Гог в Париж през 1901 г. две картини трябва да бъдат изхвърлени като неавтентични. Тъй като по това време фалшифицирането не е било особено изгодно поради все още ниските цени, вероятно са работили вътрешни лица, които са предвиждали бъдещото развитие на пазара. Историците на изкуството подозират художника и приятел на Гоген Емил Шуфенекер и художника любител д-р Гаше и неговия кръг.

През 1928 г. скандалът „Вакер“ раздвижва света на изкуството. „Еротичният танцьор“ Ото Вакер предлага в Берлин голям брой картини на Ван Гог, които вероятно са дело на баща му Ханс Вакер. Скандалът възниква, защото автентичността на тези картини първоначално е потвърдена от експерти.

33 Фалшификатите на Вакер са включени и в каталога на Якоб Баарт дьо ла Файл, публикуван през 1928 г.; по-късно тяхната автентичност трябва да бъде оттеглена. В най-новото издание на каталога на дьо ла Файл, публикувано през 1970 г., което и до днес е стандартно, са изброени 913 маслени картини, които обаче невинаги издържат на критичен анализ. Експертът по Ван Гог Ян Хулскер, автор на друг каталог raisonné, поставя въпросителни около 45 от 2125-те творби, изброени от дьо ла Файл. Несигурността сред експертите отразява трудностите при извършването на оценка: тя често може да бъде направена само по стилистични критерии; произведенията, които са частна собственост, също често не са достъпни за изследване. Друг усложняващ фактор е, че ван Гог изпробва най-различни техники на рисуване по време на парижкия си период и по-късно често създава няколко версии на един и същ мотив.

През септември 2013 г. картината „Залез в Монмаджур“ от 1888 г., която през 1890 г. все още е била част от колекцията на Тео ван Гог, продадена е през 1901 г. и дълго време е престояла на тавана в Норвегия, е обявена за истинска според най-новите методи на изследване и е изложена в музея „Ван Гог“.

От началото на XXI век творчеството на Ван Гог се оценява на 864 картини – цифра, която вероятно ще бъде коригирана с оглед на цяла серия спорни картини.

Астрономия

От авторите

Към рецепцията

Цитатите на буквите следват възпроизвеждането в Матиас Арнолд: Винсент ван Гог – биография и Винсент ван Гог – творчество и въздействие.

Източници

  1. Vincent van Gogh
  2. Винсент ван Гог
  3. Während der gemeinsamen Monate malte Vincent van Gogh keine Sonnenblumen, auch dürften ihm im November/Dezember keine frischen Blumen zur Verfügung gestanden haben. Gauguin schöpfte also aus der Vorstellung.
  4. Da van Gogh sich mit Hilfe eines Spiegels porträtierte, erscheint das verletzte linke Ohr als sein rechtes.
  5. Są przypuszczenia, że nadanie Vincentowi tego samego imienia co przedwcześnie zmarłemu starszemu bratu mogło wywołać głębokie psychiczne załamanie u młodego artysty, a nawiązywać do tego faktu mogą takie elementy w jego twórczości jak przedstawianie par męskich figur na obrazach; patrz: Albert J. Lubin: Stranger on the earth: A psychological biography of Vincent van Gogh. s. 82–84.
  6. Obecnie część Brukseli; w czasach van Gogha odrębne miasto.
  7. Są różne poglądy, jeśli chodzi o ten okres życia van Gogha; Jan Hulsker (1990) optuje na rzecz jego powrotu do Borinage, a potem powrotu do Etten; Dorn, w: Geskó, Judit, ed. Van Gogh in Budapest (exh. cat). Museum of Fine Arts, Budapest, 2006–07, Vince Books, Budapest, 2006. ISBN 978-963-7063-34-3 (wyd. ang.) ISBN 963-7063-33-1 (wyd. węg.), 48 & adnotacja 12, wspiera informację zawartą w tym artykule.
  8. Zob. wystąpienie Jana Hulskera The Borinage Episode and the Misrepresentation of Vincent van Gogh na sympozjum poświęconym van Goghowi 10–11 maja 1990 w: Kathleen Powers Erickson: At Eternity’s Gate: The Spiritual Vision of Vincent van Gogh. s. 67–68.
  9. „Wuj Stricker”, jak van Gogh określał go w listach do Theo.
  10. ^ Van Gogh, come Kierkegaard e Dostoevskij, s’interroga, pieno di angoscia, sul significato dell’esistenza. Sta dalla parte delle vittime, degli sfruttati nel lavoro e dei diseredati. L’arte, per lui, deve essere un agente di trasformazione della società. La sua pittura si caratterizza „per l’accostamento stridente dei colori, per l’andamento spezzato dei contorni, per il ritmo serrato delle pennellate, che fanno del quadro un contesto di segni animati da una vitalità febbrile, convulsa“. Argan, pp. 157, 161.
  11. ^ Tralbaut, pp. 286-287.
  12. ^ Hulsker 1990, p. 390.
  13. ^ The pronunciation of Van Gogh varies in both English and Dutch. Especially in British English it is /ˌvæn ˈɡɒx/[2] or sometimes /ˌvæn ˈɡɒf/.[3] American dictionaries list /ˌvæn ˈɡoʊ/, with a silent gh, as the most common pronunciation.[4] In the dialect of Holland, it is [ˈvɪnsɛnt fɑŋˈ xɔx] (listen), with a voiceless v and g. He grew up in Brabant and used Brabant dialect in his writing; his own pronunciation was thus likely [vɑɲ ˈʝɔç], with a voiced v and palatalised g and gh. In France, where much of his work was produced, it is [vɑ̃ ɡɔɡ(ə)].[5]