Веспасиан

Резюме

Тит Флавий Веспасиан (на латински: Titus Flavius Vespasianus, 17 ноември 9 г. – 24 юни 79 г.), известен в историята като Веспасиан, е римски император от 69-79 г., основател на династията на Флавиите, дошъл на власт в Годината на четиримата императори.

Веспасиан е първият неаристократичен владетел на Рим: той е внук на селянин и син на конник. По времето на Юлий Клавдий Тит Флавий прави военна и политическа кариера. При Калигула заема длъжностите аедил и претор (вероятно през 38 г. и съответно 39 или 40 г.), при Клавдий участва в завладяването на Британия като командир на легион (през 43 г.) и достига до консулски пост (през 51 г.). По времето на Нерон Веспасиан се оттегля, но по-късно е назначен за проконсул на Африка, а през 66 г. повежда армия, за да потуши бунт в Юдея. По време на гражданската война, започнала през 68 г., той първоначално заема изчаквателна позиция. През лятото на 69 г. той се провъзгласява за император, подкрепен от всички източни провинции. По това време Рим е контролиран от Авъл Вителий, чиято армия е разбита във втората битка при Бедриаке (октомври 69 г.). През декември привържениците на Флавий окупират столицата и Вителий е убит.

С идването на власт на Веспасиан се слага край на гражданската война. Новият император засилва контрола над армията и преторианската гвардия, извежда финансовата система от кризата чрез строги икономии и данъчни реформи и стабилизира положението в провинциите. По време на управлението му разбунтувалите се евреи са смазани (храмът в Йерусалим е разрушен, а евреите са „разпръснати“ из цялата империя). Въстанието на батавците, водено от Юлий Цивилис, е потушено, но имперските власти се съгласяват на компромис (70 г.). Присъствието на Рим в Германия се засилва, а на изток Комагена става провинция. Цялото население на Испания получава латинско право; около 350 местни общности стават общини. Позициите на италийската общинска аристокрация и на провинциалите (особено на испанците) се засилват в римския сенат.

Веспасиан установява конструктивни отношения със Сената. При неговото управление обаче „стоическата опозиция“ е разгромена, а най-видните ѝ членове стават жертва на репресии. Разширените правомощия на императора са записани в специална резолюция на Сената, която има силата на закон. Укрепването на династичния принцип се изразява в това, че Веспасиан е наследен от собствения си син Тит.

Най-ранните източници за живота и управлението на Веспасиан включват мемоарите, които той пише за Юдейската война. Те са споменати от Йосиф Флавий в неговата автобиография. Тъй като Йосиф Флавий не е използвал тези мемоари, когато е работил по своята Юдейска война, публикувана към 75 г., учените предполагат, че те са написани през последните години от живота на Веспасиан. Техният текст е напълно изгубен. Запазен е текстът на две от посланията на императора (едното е увековечено като надпис в Бетика, а другото – в Корсика), както и фрагмент от речта му пред сената в чест на Тит Плавций Силван.

Йосиф Флавий, в книги III-VI на „Еврейската война“, дава много ценна информация за управлението на Юдея от Веспасиан. Този писател е принадлежал към кръга на Тит Флавий и е бил очевидец на много от събитията, които описва. Той е благодарен на Веспасиан, че го е пощадил по време на войната, а по-късно му дава свободата си и римско гражданство като дар за пророчество. Затова Йосиф Флавий се опитва да напише това, което би било угодно на неговия благодетел. Освен това в „Еврейската война“ авторът полемизира с други еврейски историци, в резултат на което става още по-пристрастен. Това произведение е завършено след построяването на Храма на Съгласието в Рим и Йосиф Флавий го представя на Веспасиан; така че това е станало между 75 и 79 г.

Възходът на Веспасиан към властта и неговото управление са описани в „Историята“ на Тацит. Това произведение, първоначално написано вероятно към 109 г., обхваща цялото управление на династията на Флавиите, но от десетте или дванадесетте книги са запазени изцяло само първите четири, а от петата – около една трета. Те се отнасят до събитията от 69 и 70 г. и за този период Тацит е основният източник; освен това само той разкрива причините за бунта на Веспасиан през 69 г. Тъй като е съвременник на Флавий, Тацит използва в труда си информация от очевидци, както и произведения на други историци – вероятно Марк Клувий Руф, Фабий Рустик, Випстанес Месала, Плиний Старши (трудът на последния, „История от Ауфидий Бас“, в тридесет и една книги, е споменат от племенника му.

Гай Светоний Транквил включва в своето „Житие на дванадесетте цезари“, написано по времето на ранните Антониони, кратка биография на Веспасиан, в която представя много забележителни и уникални факти за личността и управлението на този император. За управлението на Веспасиан разказва и „Римската история“ на Дион Касий, създадена след 211 г. Но от съответната част на това съчинение е останал само епитомът, съставен от Йоан Ксифилин; освен това текстът на Дион Касий е използван от византийския историк Йоан Зонара. Отделно се споменават Тит Флавий, Евтропий, Секст Аврелий Виктор, Павел Орозий.

Родоначалници

Тит Флавий принадлежал към невежо семейство от град Реате в Лациум. Говори се, че дядо му Тит Флавий Петрон бил родом от Задбалканска Галия и всяка година идвал в земите на сабините като част от земеделска артел; накрая се установил в Реат и се оженил. Светоний обаче пише, че не е намерил никакви доказателства в подкрепа на тази версия. Добре известно е, че Петрон е бил центурион или дори обикновен войник в армията на Гней Помпей Велики. След битката при Фарсал през 48 г. пр.н.е. той се оттегля, връща се в малката си родина и успява да забогатее от продажбите. Съпругата му се казвала Тертулиан и притежавала имение близо до град Коза в Етрурия.

За сина на Петрон – Тит Флавий Сабин – се казва, че е бил обикновен центурион или примипил, а след като се пенсионирал по здравословни причини, станал събирач на такси в провинция Азия. По-късно той живее в Хелвеция, където се занимава с лихварство. Съпругата му, Веспасия Пола, била по-благородна личност: баща ѝ Веспасия Полион бил избиран три пъти за военен трибун и заемал почетната длъжност началник на лагера, а брат ѝ в кариерата си стигнал до преторството и заседавал в римския сенат. Възможно е Флавий Сабин да е станал толкова богат, че да е бил приет в класа на конниците. Чрез успешен брак той осигурява сенаторски статут на синовете си; така Веспасиан, за разлика от всички предишни владетели на Рим, няма сенаторски предци.

Тит Флавий Сабин има три деца. Първото дете беше момиче, което скоро почина; после се роди син, който взе името на баща си. Накрая третият е Тит Флавий Веспасиан.

Ранни години и начало на кариерата

Според Светоний Тит Флавий Веспасиан е роден в село Фалакрина близо до Реата „вечерта на петнадесетия ден преди декемврийския календар в консулството на Квинт Сулпиций Камерин и Гай Попей Сабин, пет години преди смъртта на Август“, т.е. на 17 ноември 9 г., годината на унищожаването на трите легиона в Тевтобургската гора. Прекарва детството си в имението на баба си Тертула в Етрурия. Светоний разказва, че след като дошъл на власт, Веспасиан често посещавал тези места и „почитал паметта на баба си дотолкова, че по време на пиршества и тържества винаги пиел само от нейната сребърна чаша“.

Когато Веспасиан навършва пълнолетие, той дълго време предпочита частния живот пред военната и политическата кариера. Едва упреците на майка му го принуждават да започне да носи сенаторска тога (младите синове на конници имали право на това отличие) и да се стреми към държавна служба. Тит Флавий има дълга военно-административна кариера и в това отношение учените го поставят на едно ниво с един от предшествениците му – Сервий Сулпиций Галба; последният обаче среща по-малко трудности благодарение на принадлежността си към благородническия род. Известно е, че Веспасиан е бил военен трибун в Тракия. По-късно Веспасиан заема длъжността квестор и управлява провинциите Крит и Киренайка. Когато се кандидатирал за аедил, с големи трудности спечелил шестото място (но „получил преторството лесно и при първото поискване“. И двата поста Тит Флавий заема при Калигула, вероятно съответно през 38 и 39 г. Опитва се по всякакъв начин да угоди на императора: по-специално Веспасиан изисква от сената да организира игри извънредно по случай победата в Галия; предлага да остави без погребение телата на заговорниците – Гней Корнелий Лентул Гетулик и Марк Амилий Лепид (в отговор на това изнася благодарствена реч пред сената за императорската покана за вечеря. Известно е, че като аедил Тит Флавий не се справял добре с опазването на реда в имперската столица и Калигула му заповядал да си намаже синусите с кал за наказание.

Наследникът на Калигула Клавдий през 41 или 42 г. по препоръка на близкия си съратник Нарцис поставя Веспасиан начело на II Августов легион, разположен в Аргенторатум, в провинция Горна Германия. Вероятно Тит Флавий е трябвало да се бие срещу германците; във всеки случай Йосиф Флавий пише, че Веспасиан „върнал в Рим запада, разтърсен от германците“. През 43 г. II легион, заедно с командира си, е в армията на Клавдий и се приземява в Британия. Според Светоний Тит Флавий участва в тридесет битки по време на този поход, подчинява на Рим две силни държави и завладява остров Вектис; Йосиф Флавий твърди, че именно Веспасиан има основна заслуга за завладяването на Британия; Тацит пише, че тогава Веспасиан „за пръв път е бил видян от всесилната съдба“.

Като награда Тит Флавий е награден при завръщането си в Рим с триумфални знаци и членство в две свещенически колегии – вероятно на понтифите и на авгурите. Следващата стъпка в кариерата му е през 51 г., когато става върховен консул за ноември и декември. Но през 54 г. Клавдий и Нарцис умират и животът на Веспасиан рязко се променя. Властта над империята преминава в ръцете на осиновения син на Клавдий – Нерон, и на майката на последния – Агрипина, която ненавижда приятелите на Нарцис; освен това Клавдий е оставил роден син от предишната си съпруга Британика, а Веспасиан вероятно е бил един от неговите поддръжници. Още през 55 г. Британик е отровен от своя полубрат и Тит Флавий трябва да подаде оставка. Преди убийството на Агрипина той живее не само далеч от бизнеса, но и според Светоний в бедност. Възможно е обаче това да е преувеличение, дължащо се на желанието на флавианските историци да представят Веспасиан като жертва на Нерон.

На 59 или 63 години

През 66 г. Тит Флавий е сред сенаторите, които пътуват с Нерон до Гърция. Там императорът, който се смятал за талантлив музикант и певец, участвал във всички местни конкурси. Веспасиан се различавал от другите придворни по това, че по време на представленията на Нерон или излизал, или заспивал, с което си „навлякъл жестоко неудоволствие“. Смята се обаче, че е изпаднал в немилост заради приятелството си с видните представители на „стоическата опозиция“ Публий Клавдий Тракей Пета и Квинт Марций Бареа Соран, който точно през 66 г. е принуден да се самоубие. В резултат на това Веспасиан трябва да избяга в малък град и там живее в страх за живота си, докато не научава за новото си назначение.

Еврейската война

По време на управлението на Нерон постепенно нараства напрежението в Юдея – малка източна провинция на Рим с неясен статут. Данъчната политика на империята, произволът на наместниците, развитието на романизацията в региона и засилването на религиозната и политическа групировка на зилотите, чието радикално крило са сикариите, довеждат до въстание, което започва през 66 г. Управителят на Сирия Гай Цестий Гал, който се опитва да възстанови реда, е победен и след това Нерон решава да изпрати нов генерал в Юдея с голяма армия. Избрал Веспасиан, опитен военен, който поради ниския си произход изглеждал незастрашителен.

Тит Флавий става легат с правомощията на пропретор. След като прекосява Хелеспонта, по суша пристига в Сирия, където се превръща в база за операции срещу бунтовниците. Армията на Веспасиан включва три легиона, още двадесет и три пехотни кохорти, шест конни и помощни войски, изпратени от васални царе – общо до 60 хиляди войници. С тази сила Тит Флавий нахлува в Галилея през пролетта на 67 г. Той демонстрира готовността си да пощади онези бунтовници, които ще се подчинят на Рим без бой, и да накаже сурово всички, които продължават да се съпротивляват. Така римляните изгориха Габара, града, който бяха превзели, и всички негови жители бяха продадени в робство. След това (26 май) Веспасиан обсажда Йотапата, най-укрепения град в региона, чиято отбрана е ръководена от Йосиф бен Мататия, началник на Галилея.

Защитниците на Йотапата отблъскват няколко атаки с тежки загуби за римляните и редовно правят успешни набези. В една от битките самият Веспасиан е ранен с камък в коляното, а няколко стрели се забиват в щита му. След това Тит Флавий преминава към тактика на изтощение. Едва на 2 юли 67 г. благодарение на предателството на един от обсадените градове е превзет; римляните избиват всички негови жители до един, с изключение на бебетата, така че според източниците са загинали 40 хил. души. Йосиф бен Мататия се предаде и беше пощаден. Когато се запознава с Веспасиан, той предусеща императорската власт на легата и така става един от неговите приближени; впоследствие получава римско гражданство и името Йосиф Флавий.

Докато Веспасиан обсаждал Йотапата, неговите подчинени превзели Яфа и избили самаряните, които се били събрали на планината Гаризим. Тит Флавий настанява два легиона за зимата в Кесария и с останалите войски навлиза във владенията на цар Агрипа II, за да подчини принадлежащите му градове. Той завладява Тивериада без бой и щурмува Тарихея. От заловените там евреи 30 000 са продадени в робство, а други 6 000 са изпратени на Нерон в Истмус. Тогава римляните обсаждат Гамала. Първото нападение на защитниците на града е отблъснато, а Веспасиан е изложен на „най-голяма опасност“ по време на битката, тъй като войниците му се обръщат в бягство. На 20 октомври градът е окончателно превзет. След това в Галилея остана само един град – Гишала, но той се предаде без бой.

Зима 67

Завземане на властта

През 68-69 г. Римската империя е обхваната от голяма криза, която прераства в гражданска война. През март 68 г. Гай Юлий Виндекс, наместник на Лугдунска Галия, се разбунтува; през април той е подкрепен от Сервий Сулпиций Галба, наместник на Тарагонска Испания, който е провъзгласен за император. Виндекс е победен и убит още през май, но бунтовете се разпространяват в редица други провинции. През юни 68 г. Нерон, изоставен от всички, се самоубива. През есента Галба влиза в Рим и поема контрола над цялата империя, но през януари 69 г. е убит от преторианците, които правят император Марк Салвий Отон. Скоро се появява друг претендент – наместникът на Долна Германия Авъл Вителий, който се ползва с подкрепата на редица западни провинции. През април армията му побеждава отонците в първата битка при Бедриаке. След това Отон се самоубива, а Вителий се установява в Рим през юли.

До определен момент Веспасиан не взема участие в тези събития, въпреки че позицията му е много силна (мощната му армия стои на границите на Египет, който снабдява Рим с хляб, а брат му Тит Флавий Сабин е префект на столицата и в това си качество контролира града в отсъствието на императора). Веспасиан веднага признава Галба за император и през януари 69 г. изпраща при него най-големия си син. Носели се слухове, че истинската цел на Тит Флавий била да накара стария и бездетен Цезар да осинови Веспасиан Младши. Във всеки случай синът на легата научава за убийството на Галба по време на пътуването си в Коринт и след това се връща обратно. В края на зимата Веспасиан довел армията си под клетва при Отон, а през лятото – при Авел Вителий. Но междувременно в легионите му назрява недоволство, че армиите на западните провинции решават съдбата на империята: войниците и офицерите искат да направят Цезар свой командир. Управителят на съседна Сирия Гай Лициний Муциан, който имал четири легиона под свое командване, бил готов да подкрепи Веспасиан, както и префектът на Египет Тиберий Юлий Александър. Възможно е Муциан тайно да е допринесъл за разрастването на бунтовническите настроения в еврейската армия.

Докато Отон и Вителий се биели помежду си, източните наместници изчаквали изхода от тази битка и след като научили за смъртта на Отон, се срещнали на планината Кармил. Според Тацит именно там управителят на Сирия убеждава своя колега да започне война за власт. Муциан винаги е бил „по-склонен да отстъпва властта на други, отколкото на себе си“, а в този случай липсата на синове може би е изиграла важна роля; по-големият син Веспасиан вече се е доказал като много способен генерал. В този случай липсата на синове може да е изиграла важна роля; най-големият син на Веспасиан вече се е доказал като способен военен лидер.

Първата открита стъпка е направена от управителя на Египет: на 1 юли 69 г. в Александрия той провъзгласява Веспасиан за император и полага клетва в двата му легиона. Войските на Тит Флавий, които стояха в Кесария, научиха за това на 3 юли и веднага положиха подобна клетва. На 15 юли сирийската армия се присъединява към въстанието. Така още на първия етап девет легиона подкрепили Веспасиан, както и местните васални царе – Ирод Агрипа от Юдея, Антиох IV от Комагена, Соем от Емеса. През следващите седмици новият император е признат от „всички крайбрежни провинции до границите на Азия и Ахая и всички вътрешни провинции до Понт и Армения“, така че Тит Флавий установява контрол над целия Изток.

В Берит се провежда нова среща между Веспасиан и Муциан, на която се обсъждат по-нататъшни планове. Оттам Тит Флавий се насочва към Александрия, а Гай Лициний повежда основните сили към Мала Азия. Предполагаше се, че първият ще прекъсне доставките на египетски хляб за Рим, а вторият, след като прекоси Балканите и стигне до Византия, ще достигне до Дирахиум и оттам ще организира морска блокада на италианското крайбрежие. При такъв сценарий вителианците е трябвало да капитулират без бой. Но всичко се разминава с този план заради легионите от Мизия, Панония и Далмация: тези войски са предадени от Отон и затова в новата ситуация бързо преминават на страната на Веспасиан и по инициатива на своя командир Марк Антоний Прима нахлуват в Италия от североизток (есента на 69 г.).

Западните наместници на практика са до голяма степен неутрални: те не изпращат войски в помощ на Вителий, изчаквайки да видят как ще завърши всичко, а легатът на Африка Гай Валерий Фест тайно подкрепя Веспасиан. В резултат на това Вителий може да разчита само на италианската си армия. Въпреки това Тит Флавий заповядал на Антоний Прим да спре в Аквилея и там да изчака Муциан, но тази заповед била пренебрегната. На 24 октомври 69 г. се състояла втора битка при Бедриаке: в нея армията на Вителиан била разгромена и на следващия ден се предала. След като научават за това, наместниците на Галия и Испания преминават на страната на Веспасиан. Обединените сили на Флавиите наближават Рим и на 15 декември последната армия на Вителий се предава. Самият император изразява готовност да се предаде в замяна на милост, но в последния момент променя решението си. В Рим започват боеве между привържениците на Вителий и хората на Тит Флавий Сабин, последният се закрепя на Капитолия, но не успява да го задържи и умира. Още на следващия ден, 20 декември, в столицата нахлуват войски на флавиански генерали; Вителий е убит.

Първоначално стабилизиране

След смъртта на Вителий, според Тацит, „войната свършила, но мир не настъпил“: в Рим и Италия царяла военна анархия. Флавиевите войници вилнеят в столицата, армията на Луций Вителий (брат на починалия император) е разположена на юг от града, а местните общности в Кампания открито враждуват помежду си. Номиналният контрол над столицата принадлежи на Антоний Прим и на назначения от него префект на преториума Арий Вар. Постепенно ситуацията се стабилизира: Луций Вителий се предава и скоро е убит, а армия под командването на Секст Луцилий Бас е изпратена да умиротвори Кампания. Гай Лициний Муциан пристига в Рим и завзема властта. Антоний Прим е принуден да напусне града; той отива в Египет при Веспасиан, „но е приет с по-малко гостоприемство, отколкото е очаквал“. След това този военачалник повече не се намесва в политиката.

Сенатът признава Веспасиан за император без никаква съпротива и дава задочно консулски права на него и на най-големия му син Тит. Вторият син, Домициан, който бил на Капитолия заедно с чичо си и успял да оцелее, станал претор с консулска власт и получил титлата цезар. Сега той е номинален представител на баща си в Сената и като цяло в столицата. Веспасиан пристига в Рим едва през октомври 70 г., десет месеца след смяната на властта. През това време Муциан успява да неутрализира легионите от Германия и от Дунав, които се намират в Италия, да поднови преторианските кохорти и да укрепи рейнската граница. Корабите с египетско зърно, изпратени от императора, премахват заплахата от глад, която надвисва над града.

Консулите, назначени от Вителий, са отстранени от постовете си. Сенатът решава да възстанови паметта на Галба и на осиновения му син Луций Калпурний Пизон Фругиан Лициниан, сформира специална комисия, която да въведе ред в регистрите на законите, да възстанови на законните собственици загубеното по време на войната имущество и да намали държавните разходи. Много от доносниците, които били просперирали при Нерон, били осъдени, а жертвите им се завърнали от изгнание. По-нататъшни мерки за извеждане на страната от кризата предприел самият император, който най-накрая пристигнал в столицата си.

Формиране на господстващо положение

След като се обявява за император през юли 69 г., Веспасиан веднага приема ново име: император Тит Флавий Веспасиан Цезар. В края на август същата година е прието ново име: император Цезар Веспасиан Август. По този начин, изоставяйки старите имена, новият владетел подчертава приемствеността си с основателя на княжеството Октавиан Август. Изследователите обръщат внимание на факта, че името Август е прието без одобрението на Сената, тъй като по това време той подкрепя Авъл Вителий. По-късно официалната пропаганда поставя Веспасиан и първия император в една линия като хората, които освобождават Рим от тираните (съответно Вителий и Марк Антоний) и установяват мир в цялата империя. Управлението на Тит Флавий включва един век от победата на Октавиан в битката при Акциум, завладяването на Египет и „възстановяването на републиката“ (през 70, 71 и 74 г.) и всички тези годишнини са отбелязани с отсичането на специални монети.

Непосредствено след като Флавиите установяват контрол над Рим, сенаторите предоставят на Веспасиан „всички почести и звания, полагащи се на принцепса“ (вероятно става дума за резолюция, одобрена от народното събрание и съответно придобила силата на закон (lex de imperio Vespasiani). Този документ дава на Веспасиан правото да свиква Сената и да председателства неговите заседания, да препоръчва кандидати за висшите длъжности, да разширява свещените граници на град Рим и да сключва договори. Той е подчинен на всички закони, които някога са разширявали правомощията на Август, Тиберий и Клавдий (одиозните Калигула и Нерон не са споменати в документа): „И че всичко, което сметне за необходимо за благото и величието на държавата от божествените, човешките, обществените и частните дела, нека има правото и властта да прави така, както е било позволено на божествения Август, Тиберий Юлий Цезар Август, Тиберий Клавдий Цезар Август Германик.“ Волята на Тит Флавий била приравнена към волята на „сената и народа на Рим“ и всички законодателни актове, противоречащи на това решение, били признати в тази част за юридически невалидни.

Сред учените няма консенсус относно значението на lex de imperio Vespasiani. Учените не разполагат с подобни документи, отнасящи се до други императори; освен това разпоредбите за приоритета на този закон пред други и за приравняването на волята на Веспасиан към тази на сената и народа на Рим не съдържат позоваване на предшественици, което може да означава, че те са нови по принцип. От друга страна, всички цезари, като се започне от Тиберий, са получили властта си наведнъж. Някои учени смятат, че приемането на такъв закон е относителен успех на Сената: позоваването в текста само на най-легитимните цезари може да се тълкува като ограничаване на властта на Веспасиан. Онези, които се противопоставят на този възглед, смятат, че в този контекст не съществуват никакви ограничения: законът е просто стъпка в превръщането на личната и неформална власт на императора в институционализирана и формализирана власт. Декретът можел да се превърне в правно основание за всички онези правомощия на императора, които оставали извън рамките на старите републикански служби (консулство, трибунат, цензура, понтификат).

Веспасиан е бил консул по-често от всички свои предшественици. През десетте години на своето управление той заема поста на обикновен консул осем пъти (през 70-72, 74-77 и 79 г.), от които седем пъти заедно с най-големия си син и веднъж с най-малкия си син. Последният е бил няколко пъти и консул-суфектконсул; този пост е заеман и от племенника и зетя на Веспасиан. Тази практика може да показва желанието на Веспасиан да се възползва от републиканската традиция и да гарантира, че семейството му има сигурен контрол над самия Рим и Италия. През 73 г. Веспасиан става цензор (също заедно с най-големия си син). Той също така е провъзгласен за император двадесет пъти в първоначалния смисъл на думата.

Властта на Веспасиан имала подчертано династичен характер. Най-големият му син Тит е не само колега на баща си в консулството и цензурата: той ръководи армията в Юдейската война, която довежда до победен край; от 71 г. споделя трибуналната власт с Веспасиан; впоследствие ръководи основните дворцови служби, чете речите на баща си в Сената и е префект на преториума. До 79 г. той е провъзгласяван за император четиринадесет пъти, като е носил титлите цезар и август. Братът на Тит – Домициан, е носител на титлата princeps iuventutis и също е цезар. И двамата по-млади Флавии секат собствени монети и са членове на трите основни колегии на жреците – понтифици, авгури, братя Арвал. Веспасиан открито заявява в Сената, че „или синовете му ще го наследят, или никой“.

Отношения с висшите класи

Запазените източници не казват нищо директно за това как римските конници са се отнасяли към режима на Флавиите. Но е известно, че Веспасиан активно развива извънпенетративни начини на управление, като използва не свободни, а конници; освен това по времето, когато Домициан идва на власт, конниците имат някои привилегии в същата степен като сенаторите. Оттук учените заключават, че конниците са имали причини да симпатизират на Тит Флавий.

Веспасиан се стреми към мирно съжителство със Сената. При него не е имало репресии срещу благородниците. От началото на управлението си Тит Флавий се опитва да противопостави умереността си на произвола на Нерон: набляга на отношенията със сенаторите като с равни, грижи се за имущественото им състояние и уважението към тях от страна на другите съсловия, пренебрегва доносниците. Легендите върху монетите на Веспасиан често включват думата „libertas“. В същото време господството на самия принцепс и неговите синове на високи постове подкопава перспективите за кариера дори на най-изтъкнатите членове на аристокрацията. Нобилите като цяло се отнасяли предпазливо към Веспасиан, както поради тази причина, така и заради ниския му произход.

Сенатът се опитва да поеме финансовите правомощия, но Веспасиан не позволява това. Светоний пише за „непрестанни заговори“; учените отдават това на недоволството на сенаторите, че Тит им е наложен като техен наследник. Най-големият син на императора има лоша репутация по време на живота си и е сравняван с Нерон заради жестокостта си, склонността си към лукс и разврат и любовната си афера с еврейската кралица Береника. Конкретна информация има само за заговора на Тит Клодий Еприй Марцел и Авъл Цецина Алиена (не е известно дали става дума за два заговора или за един). Еприй Марцел се самоубива, след като е осъден от Сената, а Авъл Цецина е убит без съд и присъда по заповед на Тит.

Веспасиан също се сблъсква със „стоическа опозиция“. Философията на стоицизма призовава към добродетелен живот и по-специално към възраждане на старите римски ценности viti boni (в този контекст императорите стават обект на критика като виновници за „покварата на нравите“. Подобни настроения са широко разпространени в римския сенат през втората половина на I век. По времето на Нерон неформален лидер на „стоическата опозиция“ е Траций Пет, който в крайна сметка е принуден да се самоубие, а при Веспасиан – зетят на Траций, Гай Хелвидий Приск. Последният е единственият сенатор, който се появява в запазените източници като постоянен и непримирим противник на Тит Флавий. Да се разбере докрай естеството на това противопоставяне не изглежда възможно поради загубата на съответните книги от „Историята“ на Тацит. Известно е само, че Приск посреща принцепса като частно лице, не споменава Веспасиан в своите едикти и спори с него публично и по много нагъл начин по време на преторството му. Някои източници го смятат за републиканец, а други – за привърженик на принципата, но наложен в строги рамки (избираем, ненаследствен, с активно участие на Сената в управлението). В крайна сметка Хелвидий Приск е изгонен, а след това убит. Според Светоний Веспасиан, дори след като дава заповедта за убийството на Приск, „се опитва с всички сили да го спаси: изпраща да отзоват убийците и би го спасил, ако не беше лъжливото съобщение, че вече е мъртъв“.

Армията

След гражданската война Италия е наводнена от войници от редица гранични армии. Това са германските легиони, доведени навремето от Авъл Вителий, легионите от Панония, Далмация и Мерсия, командвани от Антоний Прим, и източните легиони на Муциан. Те представляват сериозна потенциална заплаха за новия режим и решаването на този проблем, заедно с подчиняването на военачалниците на гражданската администрация, е една от важните задачи на новото правителство. Още в началото на 70-те години Мучиан е осигурил отпътуването на Антоний Примус от Рим и от Италия. Той отива при Веспасиан, но е посрещнат хладно. След това се пенсионира и заживява спокойно в родния си град Толоса. Муциан изпраща легиона на Антоний, VII Галбан, обратно в Панония. Преторианският префект Аррий Вар, протеже на Антоний, е свален от Муциан, а III галски легион, който му симпатизира, е изпратен в Сирия. Още три дунавски легиона, VIII, XI и XIII, Гай Лициний изпраща към границата с Рейн, използвайки като удобен повод бунта на галите. Имало и XXI легион, подчинен някога на Вителий, както и легион, сформиран от моряците от флота на Еквинокс (те преминали на страната на Антоний Прим през есента на 69 г.). Рейнската армия е водена от Апий Аний Гал (един от най-постоянните поддръжници на Отон) и Квинт Петилий Цериал, който се ползва с доверието на Веспасиан; впоследствие легионите на Вителий са разпуснати.

По това време в империята има общо тридесет легиона. От тях Веспасиан разпуснал поне три или четири. Появяват се три нови легиона: II спомагателен, IV щастлив Флавий, XVI стабилен Флавий; VII галбански легион е преименуван на VII спарен. Веспасиан обръща по-голямо внимание на поддържането на дисциплината в армията и на своята популярност. Всички тези мерки били успешни: през епохата на Флавиите имало само два случая на открито недоволство в легионите, като и двата били от местен характер. Като цяло въстанията на войниците спират за един век – до епохата на Марк Аврелий.

Изследователите отнасят началото на провинциализацията на армията към управлението на Тит Флавий: от този момент легионите се набират основно извън Италия, от жители на провинции. Някои учени смятат, че причината за това са предпочитанията на императора, който не се доверява на италианските легионери; други смятат, че човешките ресурси на Италия към 70-те години просто са били изчерпани. Твърди се, че са били налице и двата фактора. Освен това по времето на Веспасиан нараства значението на помощните войски, набирани от провинциалисти без римско гражданство. За пръв път се появява идеята, че тези части могат да бъдат гръбнак на армията, а не допълнение към легионите. Към римските центуриони са прикрепени спомагателни части, които служат за пример. Взема се предвид тъжният опит от Батавското въстание, когато спомагателните войски се превръщат в основна движеща сила на бунта: сега тези части са изпратени да служат далеч от родината си.

Победата на Веспасиан, който се опира на Египет, Юдея, Сирия и Дунавския регион, за първи път убеждава римляните в значимостта на източните провинции. Според някои учени обаче Тит Флавий проявява известно пренебрежение към Изтока, което се изразява в неохотното му разпределение на гражданските права в тази част на империята.

В началото на управлението на Веспасиан редица провинции са изключително нестабилни поради гражданската война и отслабването на контрола от страна на центъра. Въпреки това новият император трябва да е бил наясно с важността на калибрираната провинциална политика: по време на събитията от 68-69 г. положението на отделните части на империята се превръща във фактор, който в много отношения определя шансовете на всеки претендент за властта в Рим. Затова в много случаи Веспасиан трябвало да направи отстъпки на провинциите и накрая се отказал от идеята да противопостави Рим или Италия на останалата част от империята.

Дестабилизацията от 69 г. обхваща по-специално Понтус. Там освободеният Аникет се обявил за привърженик на Вителий, превзел Трапезунд заедно с воините на пограничните племена и започнал да пиратства в Черно море. Веспасиан изпратил срещу него армия под командването на Вирдий Гемин; Аникет бил победен и убит. По това време даките нахлуват в Миозия. Гай Лициний Муциан, който по това време бил на път за Италия, бил принуден да спре за известно време кампанията си и изпратил своя VI легион при врага. По-късно управителят на Азия Фонтейн Агрипа е назначен да защитава провинцията, но през 70 г. е разбит по време на поредния вражески набег. Ситуацията тук е стабилизирана от Рубрий Гал.

Самият Веспасиан прекратява войната в Юдея заради борбата за власт и в резултат на това бунтовниците получават цели две години отсрочка. По това време властта в Йерусалим завземат радикали, които избиват предполагаемите привърженици на капитулацията пред Рим и укрепват града в навечерието на решителна битка. През април 70 г. Тит Флавий Младши, който ръководи провинциалната армия в отсъствието на баща си, обсажда Йерусалим. Превземането на града било изключително трудна задача заради трите линии укрепления и големия брой защитници, които се сражавали ожесточено, но римляните все пак сломили съпротивата. Външната стена е превзета в началото на май, кулата Антония – през юни, храмът – през август, а Горният град, последната отбранителна линия, пада през септември. Столицата на Юдея е напълно разрушена, римляните разграбват съкровищата на Храма и заробват около 100 хил. души. През следващите години всички останали огнища на съпротива са унищожени, като последното от тях е Масада (73 г.).

Първата еврейска война довежда до големи човешки жертви, загуба на еврейската религиозна автономия и развитие на диаспора. От времето на Веспасиан Юдея е управлявана от легат, а не от прокуратор; в провинцията постоянно е разположен легион, а в Кесария и Емаус, който е преименуван на Никополис, са създадени римски колонии. На евреите е забранено да възстановят Храма, първосвещеническата длъжност е премахната, а на потомците на цар Давид е забранено да живеят в Юдея. Завръщането на Тит в Рим през 71 г. е повод за великолепен триумф, в който участват и тримата Флавии: императорът и най-големият му син се возят на колесница, а Домициан язди след тях на бял кон. Един от водачите на въстанието, Симон бар Гиора, е екзекутиран на форума след тържествената процесия. По-късно там е построена и триумфална арка, наречена Арката на Тит. Същата цел преследва и тържественото затваряне на храма на Янус, което символизира края на войните в цялата Римска империя.

Несигурността на източните граници се превръща в сериозен проблем: през 66 г. Нерон изтегля войските си от Армения и признава за цар на тази страна едно партско протеже. Варварските набези в Кападокия през 68-69 г. показват уязвимостта на този регион, отдалечен от Сирия с нейната силна армия. Предполага се, че Веспасиан е слял Кападокия с Галатия, назначил е легат с ранг на консул и е разположил два легиона в провинцията. В 71

Промени в границите и статута на провинциите се извършват и във вътрешността на империята, но там Веспасиан се стреми към данъчна оптимизация. Ликия и Памфилия са обединени в една териториална единица; Ахея преминава под управлението на сената, но Епир и Акарнания са извадени от него и стават отделна имперска провинция. Създадена е провинция Хелеспонт.

Провинциална политика в Запада

В западната част на империята най-нестабилната ситуация към 69 г. е в най-слабо романизираните провинции – в Британия, в двете Германии и на Дунав. Особено в Долна Германия по време на гражданската война избухва бунт на племето батави, воден от местния вожд Юлий Цивилий. Цивилий се обявява за привърженик на Веспасиан и е подкрепен от фризийците, канинефатите и различни други племена по поречието на Рейн. Осемте батавски кохорти, които са били част от провинциалната римска армия, също преминават на негова страна. След смъртта на Вителий Цивилий продължава да се бие. Той получава подкрепа от галските племена тревири и лингони, така че въстанието се разпространява на голяма територия, а целта му е да се освободи от римското владичество и да създаде „Галска империя“ (imperium Galliarum).

Войските на германските провинции, които били запазили добрия спомен за Авъл Вителий, преминали на страната на Цивилис. Разтревожен от ситуацията, Муциан (Веспасиан все още бил на Изток) изпратил осем легиона срещу бунтовниците, при приближаването на които римляните под командването на Цивилис „се върнали към задълженията си“. В две големи сражения – при Колония Тревери и край Старите лагери – римският пълководец Петилий Цериал побеждава. Скоро след това Цивилий се предава, а останалите водачи на бунта бягат през Рейн. Войната не приключва дотук, но за последвалите събития не се знае нищо: оцелялата част от единствения запазен източник, Историите на Тацит, прекъсва при капитулацията на Цивилий. Изследователите предполагат, че батавците са успели да извоюват почетен мир от Рим.

Запазените източници не ни казват нищо и за политиката на Веспасиан в Галия през следващите години. Изглежда, че романизацията в региона е продължила; доказателство за това е по-специално увеличаването на броя на хората от Нарбонска Галия в римския сенат. Провинциите Прин, които в рамките на една година се превръщат в огнище на две мащабни въстания, са окончателно умиротворени, а външната им граница е укрепена чрез победата над Бруктерите през 78 г. и изграждането на редица крепости на десния бряг на Рейн. Освен това римляните построяват нов път от горното течение на тази река до Дунав (през района на бъдещите Декуматни полета), за да съкратят пътя от Горна Германия до Реция. В историографията се смята, че още по времето на Веспасиан е очертан курс на експанзия в Германия, продължен по-късно от Домициан.

По времето на Веспасиан са предприети действия за романизиране на провинциите по средния Дунав. Така например колониите са преместени в Сирмиум и Сициум в Панония, а военни лагери са създадени във Виндобон и Карнунтум. Източниците споменават няколко общини в Далмация, наречени Флавия.

В далечния северозапад на империята, в Британия, наместниците на Флавий трябвало да изведат провинцията от кризата, започнала при Нерон с бунта на Будика. След продължителни битки Квинт Петилий Цериал покорява бриганти (71-73 г.), неговият наследник Секст Юлий Фронтин побеждава силурите през 76 г., а Гней Юлий Агрикола (тъст на Тацит) побеждава ордовците, които живеят в Северен Уелс (77 г.). Римляните активно строят крепости и пътища, вземат заложници от местните общности и укрепват контактите си с племенната аристокрация. Опирайки се на умиротворената провинция, те започват нови завоевания: Агрикола превзема остров Мона, след това си пробива път през Каледония и дори очевидно се приземява в Хиберния, но повечето от тези успехи идват при управлението на Тит и Домициан. По времето на Агрикола в три града в Британия се появяват римски форуми, увеличава се броят на документите на латински език и на керамичните съдове с латински надписи.

Друго огнище на нестабилност през 69 г. е Африка: племето гараманти напада обширни територии, а проконсулът Луций Калпурний Пизон е заподозрян в симпатии към вителианите. Управителят е убит по заповед на Муциан, а гарамантите са победени; след това начело на региона застават само безусловни поддръжници на Флавий. Веспасиан слага край на практиката властта да се поделя между управителя и командира на единствения местен легион. Той разделил Африка на две провинции – Стара Африка и Нова Африка, границата между които съвпадала с границата между Картаген и Нумидийското царство от II в. пр. н. е. В този регион при Тит Флавий се появили нови римски колонии и общини, броят на римските граждани се увеличил, но същевременно местните нероманизирани племена запазили своята независимост: в частност ги управлявали вождове (макар и под контрола на императорските чиновници). Очевидно Веспасиан намира тактиката на отстъпките за по-удобна и икономична от тази на постоянната военна окупация и изграждането на отбранителна система по границите.

Дейността на Веспасиан в трите испански провинции е особено мащабна. Плиний Старши съобщава, че този император „предоставил на цяла Испания … латинското право, обичайно при държавни бедствия“. Предоставянето на тази привилегия означава, че около 350 общности получават (наведнъж или за определен период от време) статут на общини и че магистратите на испанските градове започват да придобиват римско гражданство; започва бърза урбанизация, разпространение на римската култура и латинския език. Това обаче беше дълъг процес, който даде резултат малко по-късно. Освен това романизацията на Испания е неравномерна: най-голям напредък е постигнат по средиземноморското крайбрежие, в Бетика и низините на Лузитания, докато в центъра и на север от Иберийския полуостров римското културно влияние е все още много слабо.

Целта на испанската политика на Веспасиан е да разшири подкрепата на властта си и да консолидира империята. Възможно е императорът да е осъзнавал политическото значение на испанските провинции, което става ясно от гражданската война, както и важността на тяхната роля в имперската икономика. Вероятно непосредствената цел на Веспасиан е била да включи испанската аристокрация в намаляващия Сенат. Представителите на последните наистина формират влиятелна „фракция“ в римския сенат по време на четвъртвековното управление на Флавий; през 98 г. роденият в Испания Марк Улпий Траян дори става император (първият император, роден извън Италия), а това става възможно до голяма степен благодарение на политиката на Веспасиан.

От друга страна, императорът предприема мерки за увеличаване на приходите в хазната, като не се въздържа от нито един източник. Той отменя данъчните облекчения, които Галба предоставя на редица общности в Галия заради подкрепата им за Гай Юлий Виндекс (така възникналите недобори са възстановени. Веспасиан лишава Ахея от свободата, предоставена от Нерон (73 г.), и започва да налага данъци в Самос, Византия, Родос и Ликия. Той създава провинция Хелеспонт и планира да създаде провинция Острови; вероятно и двете административни единици щели да се превърнат във финансови области, управлявани от прокуратори, а учените смятат, че основната цел на тези преобразувания е била да се повиши събираемостта на данъците. Източниците съобщават за общо увеличение на данъчното облагане на провинциите (в някои случаи данъците са удвоени), за въвеждането на „нови тежки данъци“, също и в Италия и Рим, и за превръщането на минното дело в имперски монопол.

Тит упрекна баща си, че облага с данък и тоалетните; той взе монета от първата печалба, поднесе я към носа си и попита дали мирише. „Не – отвърна Тит. „И все пак това са пари за писане“ – каза Веспасиан.

Светоний разказва и редица други истории за това как Тит Флавий е напълнил хазната. Императорът купувал вещи, за да ги препродаде с надценка, продавал държавни длъжности и вземал подкупи за определени съдебни решения. „Смята се, че най-грабителските чиновници той нарочно издигал на все по-високи постове, за да ги остави да печелят, а после да ги съди – говореше се, че ги използвал като гъби, като оставял сухото да попие и изстисквал мокрото.“ В запазените източници се споменава само един процес за изнудване (процесът срещу Юлий Бас), но в действителност може да е имало повече такива процеси: Тацит може да е писал за тях в изгубената част на своите „Истории“.

Богатите източни провинции са обект на специално внимание от страна на императора. Те първи са подложени на повишено данъчно облагане през 69 г., когато Веспасиан събира пари за войната срещу Вителий. По-късно хазната на империята и фамилията Флавии печелят огромни суми от разграбването на Юдея и разпродажбата на заграбеното там имущество; след потушаването на въстанието местното население трябва да плаща по две драхми на човек годишно в полза на Юпитер Капитолий. В Рим при Веспасиан се появяват две специализирани частни императорски каси, контролирани от неговите свободни хора: Азиатската фискална каса, която може да получава средства от събирането на данък на глава от населението в богата Азия, и Александрийската фискална каса, вероятно свързана с продажбата на египетско зърно. В Александрия Тит Флавий, според Дион Касий, още през 69 г. се обогатява „като не пропуска никакъв начин, нито дребен, нито укорим, и извлича пари еднакво от всички светски и религиозни източници“. Въз основа на това някои учени предполагат, че именно Веспасиан е създал рамка за освобождаване на местните свещеници от данъка на глава от населението и е извършил опис на храмовото имущество; определено под негова егида е извършено общо преброяване в Египет.

Малко се знае за данъчните дейности на Веспасиан в западната част на империята. Преброявания на населението са извършени в Испания и вероятно в Италия; Рутилий Галиций, наместник на Африка, получава похвалата на поета Стаций за това, че е успял да увеличи значително приходите от своята провинция в императорската хазна. Като цяло финансовата политика на Веспасиан показва желанието му да обедини населението на империята по отношение на данъчното облагане, да концентрира администрацията в Рим и в собствените си ръце.

Очевидно финансовата политика на Веспасиан не е засягала богатите хора. Дион Касиус отбелязва: „Той не е убил никого заради пари, а е спасил много от дарителите“. Веспасиан се характеризира, от една страна, с икономичност по отношение на себе си, своите служители и армията си, а от друга – с готовност да харчи щедро за празненства и други специфични нужди, което показва успеха на усилията му да напълни хазната. „Той е дал на своите незаконно придобити вещи най-доброто, което може да се използва“. Така Тит Флавий възстановил древните представления и възнаградил артистите; често устройвал пищни пиршества; през 71 г. организирал великолепен триумф по случай победата над евреите; давал подаръци на мъжете по време на Сатурналиите и на жените по време на мартенските календи; започнал да изплаща годишни заплати на владетелите – както латински, така и гръцки; отпускал парични помощи на консулите, които се нуждаели от тях. По времето на Веспасиан в Рим се извършва мащабно строителство и много градове, пострадали от пожари и земетресения, са възстановени. Изследователите отбелязват, че всички тези мерки са били предприети в полза на принцепса и са допринесли за нарастващата му популярност, за укрепването на Флавиевата династия и в крайна сметка за утвърждаването на монархическия принцип.

Строителство

В началото на управлението на Веспасиан столицата на империята не е в най-добрата си форма: тя е силно повредена от пожари през 64 и 69 г. Новият император започва амбициозна строителна програма. Той разрешава на всеки, който желае да заеме и застрои свободните парцели, да го направи, стига собствениците на земята да не строят нищо върху нея. Към 71 г. е възстановен храмът на Юпитер на Капитолия, последван от възстановяването на театъра на Марцел, храма на Клавдий, основан от Агрипина Млада и разрушен от Нерон, храма на Веста (жертва на пожар през 64 г.), храма на Хонос и Виртус, разположен близо до Капенската порта. Последният е украсен по заповед на императора с творби на художниците Корнелий Пина и Атиус Приск. Накрая са възстановени редица жилищни квартали. Светоний съобщава, че в началото на работата по Капитолия Веспасиан „пръв разчистил със собствените си ръце развалините и ги изнесъл на собствения си гръб“. По заповед на императора от списъците са възстановени три хиляди медни табла с регистри на законите, които са се стопили при последния пожар, и „това е най-старото и най-доброто помагало в обществените дела“.

По времето на Веспасиан започва изграждането на редица нови съоръжения. Сред тях са Храмът на мира (или Форум Веспасианум), който граничи с Римския форум от север, нови терми и Амфитеатърът на Флавий (по-късно известен като Колизеум), който се появява на мястото на езерото в Златния дом на Нерон. Амфитеатърът, построен през 75-82 г., е първото постоянно място за представления в Рим. Това е огромна сграда с капацитет около 50 000 души, на която могат да излизат едновременно 3090 двойки гладиатори. Като пример специалистите могат да посочат някои особености на флавиевата архитектура: страст към грандиозното, високо техническо ниво и декадентски вкус. Освен това епохата се характеризира с превес на обществените сгради над частните.

Античните автори хвалят усилията на Тит Флавий: строителната му дейност се споменава дори от авторите на бревиариите, въпреки че тези автори подбират само най-важната информация и обикновено се съсредоточават върху описанието на войните. Като цяло именно при Флавий късноантичният Рим придобива окончателния си облик.

По време на управлението на Веспасиан активно се строят пътища в Италия, Гърция (78 г.), Сардиния (79 г.) и Бетика (70 г.).

Религиозна сфера

Религиозната политика на Веспасиан се характеризира в историографията като традиционалистка: Тит Флавий се опитва да използва римската религия, за да укрепи властта си, която завзема без никакви законни права. Липсата на роднинска връзка с Юлий Клавдий определя особеностите на императорския култ през тази епоха: започва неговото формализиране и превръщането на индивидуалния култ към императора в почитане на римската държава като такава.

По времето на Веспасиан императорският култ става всеобщ и задължителен и е наложен в цялата Римска империя. Появяват се редица нови храмове и започва обединяване на свещеническите длъжности. Светилищата, които се намирали в административните центрове на провинциите, станали централни за целия регион и техните свещеници имали титлата sacerdos, докато свещениците в другите провинциални градове били само flamens. Предполага се, че е възникнала определена йерархия в категорията на фламените: във всеки случай източниците споменават „първия фламен в Баетика“ (flamen Augustalis in Baetica primus).

Следвайки примера на Август, Веспасиан започва да въвежда съвместен култ към ромеите и живия император; след Нерон той възстановява практиката на почитане на живия принцепс и неговите обожествени предшественици. Тит Флавий не претендирал за родство с боговете и подигравателно се отнасял към опитите да му измислят съответното родословие, но затова пък официалната пропаганда активно развивала темата за неговата божественост. Източниците съобщават за многобройни знамения, които предвещават великата съдба на Веспасиан, за отношението на египетските божества към него и за чудодейното изцеление на двама осакатени мъже в Александрия. Първоначалната религиозна легитимация на неговото управление, веднага след пристигането му в столицата през есента на 70 г., е осъществена чрез подчертаване на връзката със Серапис, за чийто инструмент и пратеник е смятан Тит Флавий. В нощта преди еврейския триумф през 71 г. Веспасиан и синът му Тит прекарват в храма на Изида, чийто култ е тясно свързан с този на Серапис. През този период върху римските монети се появява изображението на храма на Изида, което бележи промяна в религиозната политика на императорите: от времето на Август египетските култове не са били поощрявани от върховната власт, тъй като са били отъждествявани с Марк Антоний и Клеопатра.

При Веспасиан се наблюдава спонтанно разпространение на местните религиозни култове в нови региони; във връзка с този процес К. Андо признава епохата на Флавий за една от най-продуктивните по отношение на религиозното обединение на римската власт. По-специално християнството постига успехи: започва създаването на Евангелията, преминаването на християните към епископалната църква, разпространението на тази религия в Мала Азия, проникването ѝ във висшите сфери на римското общество. Вероятно при Веспасиан императорските власти не преследват християните, но разрушаването на Йерусалим е изключително събитие за последните, което оказва значително влияние върху развитието на тяхната доктрина.

Смърт и унаследяване на властта

Веспасиан умира през лятото на 79 г. Докато е в Кампания, той усеща първите пристъпи на треска и се връща в Рим, а оттам скоро пътува до Акуила Кутилия в страната на сабините, където обикновено прекарва лятото. Там болестта се влошава – наред с другото и заради твърде честото къпане в студена вода. Въпреки това императорът не губи чувството си за хумор: известно е, че той свързва появата на комета в небето, която според всеобщото мнение предвещава смъртта на владетеля, със съдбата на партския цар, който имал дълга коса. Веспасиан се пошегува: „Уви, изглежда се превръщам в бог.

С напредването на болестта си, дори докато лежи в леглото, Тит Флавий продължава да се занимава с държавни дела – работи с документи и приема посланици. В последния си час „той заявява, че императорът трябва да умре изправен; и като се мъчи да се изправи, умира в ръцете на тези, които го подкрепят“.

Дион Касий споменава слуховете, че Веспасиан е бил отровен по време на пиршество от собствения си син Тит; наред с други, това е казал и император Адриан. Въпреки това предаването на властта на Тит (първото предаване на императорската власт в римската история от баща на собствения му син) става без никакви ексцесии. Предполага се, че официалната пропаганда е представила това събитие не като начало на ново княжество, а като продължение на управлението на Тит с Веспасиан.

Веспасиан е бил женен веднъж – за Флавий Домициан. По време на брака си (през 30-те години) той все още не е започнал своето издигане, така че съпругата му не се отличава с благородство: баща ѝ, Флавий Либерал от Ферентина, е само писар на квестора, а самата тя получава официален статут на свободнородена и римско гражданство само чрез съдилищата. Преди да се омъжи, Флавия е била любовница на римския конник Статилий Капела от Сабрата в Африка; един източник я нарича свободна жена.

От този брак се раждат двама сина и една дъщеря. Старшият син, който е получил името на бащата, е роден, според Светоний, в „третия ден преди януари календари“ година, „запомнящ се от руини Гай“, това е на 30 декември 41, но, изхождайки от данните на други източници, учените смятат за по-вероятно датата на 30 декември 39. Вторият син, Тит Флавий Домициан, е роден на 24 декември 51 г. За времето на живот на дъщерята, друга Флавия Домитила, не се знае нищо, освен че е починала, както и майка ѝ, преди 69 г. В момента на смъртта си дъщерята на Веспасиания е била омъжена (името на съпруга е неизвестно), имала е дъщеря, която е получила същото име и е станала съпруга на втория си братовчед Тит Флавий Климент.

Когато Веспасиан овдовява, той превръща бившата си любовница Антония Ценида, свободна жена на Антония Старша, в своя наложница. Императорът живеел с Ценида като законна съпруга и тя успяла да натрупа голямо състояние, като продавала длъжности и привилегии. Тя умира преди Веспасиан.

В източниците

Веспасиан е първият император след Август, който получава като цяло положителна оценка от древните автори. Например Тацит пише за него с дълбока симпатия. Светоний разглежда управлението на Веспасиан като епоха на стабилизиране и укрепване на империята, отслабена от размирици. Той разказва за ефикасността на императора, за неговата пестеливост, практичност, достъпност за обикновените хора, чувство за хумор и безразличие към личните оплаквания. Тацит отбелязва, че той е единственият император, който се е променил към по-добро по време на управлението си. Секст Аврелий Виктор хвали Веспасиан за грижата му за всички градове, в които съществува римското право.

Единствената негативна реакция на античните автори са финансовите реформи на Веспасиан, заради които императорът е обвинен в алчност и скъперничество. Според Светоний любовта на Веспасиан към парите е „единственото нещо, в което е обвинен с право“; Тацит също критикува императора за избора му на приятели, но го свързва с финансовите въпроси. Веспасиан имал репутацията на скъперник по време на живота си. Александрийците, например, го нарекли „Елхичката“, „по прозвището на един от техните царе, мръсен скъперник“, а при погребението му пестеливостта на Веспасиан била обект на шеги:

…Дори по време на погребението му главният мим Табор, който говореше по обичай, носеше маска и изобразяваше думите и делата на покойника, попита на висок глас чиновниците колко е струвало погребалното шествие. И като чу, че е десет милиона, възкликна: „Дай ми десет хиляди и ме хвърли в Тибър!“

Същият Светоний е готов да оправдае Тит Флавий, като отбелязва: „Към изнудвания и изнудвания го принуди изключителният недостиг на държавната и императорската хазна“. Други автори също признават, че Веспасиан не е имал друг избор; освен това те са били накарани да се чувстват снизходителни от разумното изразходване на получените средства от императора, от желанието му да пести от себе си и от собствените му шеговити извинения.

В историографията

Античните учени са на различни мнения относно причините за гражданската война от 68-69 г. и по-специално за бунта на Веспасиан. Очертават се две основни тенденции: някои учени говорят за борбата на провинциите с Рим като основен компонент на тази война, а други – за съперничество между провинциалните армии. В съветската историография, в съответствие с господстващата идеология, е разпространено мнението, че социално-икономическата криза е движещата сила на събитията (населението на някои части на империята се надига срещу правителството и е подкрепено от армията).

Съветският антикултуролог С. Ковальов разглежда гражданската война от 69 г. като доказателство, от една страна, за крехкостта на социалната база на Юлий-Клавдий, а от друга – за възхода на провинциите, възстановили се от гражданските войни през I в. пр.н.е. Въстанията на наместниците, сред които и Веспасиан, са първата проява на сепаратистки тенденции, които в крайна сметка погубват империята. Немският изследовател Б. Ритер смята, че въстанията от 68-69 г. са „експерименти и импровизации“, свързани с неразбирането на римското общество за това на какво се основава имперската власт. Преди това то се е предавало от ръка на ръка в рамките на едно семейство, а сега римляните експериментално откриват кой може да „създаде принцепс“: „сенатът и народът на Рим“, преторианците или провинциалните армии. Един такъв опит е организиран от Веспасиан и неговите сътрудници.

Причината за победата на Веспасиан в гражданската война се вижда от учените в трезвия му ум, благоразумието и пестеливостта му, желанието му не за слава и показен блясък, характерни за аристокрацията, а за ефективност, изключителните му военни и административни способности, усъвършенствани по време на дълга и трудна кариера. Встъпването на Тит Флавий на власт означава, че империята е извън ръцете на аристокрацията, и се твърди, че това е по-значимо събитие от провъзгласяването на провинциалния император Траян тридесет години по-късно.

Учените отбелязват, че епохата на Флавиите, и по-специално управлението на първия от тях, е време на радикални промени в Римската империя. Гражданската война от 68-69 г., първата от времето на Марк Антоний насам, показва слабостта на режима на принципата и необходимостта от промяна на политиката спрямо провинциите. В резултат на това на власт идва нова династия, която не е свързана нито с Юлий-Клавдий, нито със старата аристокрация. Последната окончателно загубила позициите си в Сената, който бил активно набиран за сметка на благородниците от италианските общини и някои провинции; по-специално имало силно испанско представителство, благодарение на което един испански гражданин скоро успял да се добере до върховната власт. Тази промяна в състава на Сената помогнала да се избегне противоречието между широките правомощия на принца и тесните интереси на елита, който при късния Юлий Клавдий все още бил до голяма степен обвързан със столицата. В историографията се твърди, че при Флавий Рим престава да съществува като гражданска общност.

По времето на Веспасиан ролята на спомагателните части в императорската армия нараства, а контролът върху преторианската гвардия се засилва. Ролята на спомагателните части в императорската армия нараства, както и контролът върху преторианската гвардия.

Императорските правомощия при Веспасиан продължават да се разширяват; като цяло при Флавий принцепсът окончателно се превръща от партньор на сената и „пръв сред равни“ във фактически монарх, но по време на основателя на династията тази трансформация е успешно завоалирана. Значението на чиновниците, които са подчинени не на сената, а на императора, нараства. Те вече не били свободни хора, както при предишните императори, а конници. Налице е и институционализиране на имперските правомощия, което подготвя епохата на Антонините.

По времето на Веспасиан започва създаването на централизирана финансова система, контролирана от принцепса. За първи път провинциите са признати за фундаментално важни части на империята. Поради това Тит Флавий започва системно укрепване на границите и интензивна романизация на Запада (особено на Испания). Той е по-активен от Юлий Клавдий в раздаването на римско гражданство на провинциалите и на статут на община на извъниталианските общности. В резултат на това се полагат основите на сближаването между Италия и Западните провинции. Нововъведенията на Веспасиан в административната и финансовата сфера до голяма степен подготвят разцвета на империята при Антонин. Според С. Ковальов „златният век“ е започнал още при Тит Флавий.

Еврейският триумф на Флавиите е обект на редица картини. Джулио Романо, един от основателите на маниеризма, рисува картина на тази тема през 1540 г. На платното му Веспасиан и Тит стоят в колесница, теглена от четири коня, и яздят под триумфалната арка. Ангел държи корони над главите на двамата триумфиращи. Викторианският художник Лорънс Алма-Тадема (1885 г.) показва семейство Флавиус да слиза пеша по стълбите, а зрителят ги вижда през очите на мъж, който стои в подножието. Отпред върви Веспасиан, следван от синовете си; на заден план се носи Менора.

Тит Флавий Веспасиан участва в романите „Еврейската война“ и „Синовете“ на Лион Фойхтвангер и в поредицата „Орлите на империята“ на Саймън Скарроу. Сред крилатите латински изрази е поговорката „Парите не миришат“ (Aes non olet). Приписва се на Веспасиан във връзка с историята за данъка върху обществените тоалетни, който предизвикал недоволството на Тит.

Литература

Източници

  1. Веспасиан
  2. Веспасиан
  3. 1 2 3 Flavius 206, 1909, s. 2623.
  4. ^ a b c d e f g h i j k l Svetonio, Vita di Vespasiano, 6.
  5. ^ a b c d e Svetonio, Vita di Vespasiano, 24.
  6. ^ a b Svetonio, Vita dei Cesari, Vespasiano, 12.
  7. ^ Suetonius, Vesp., 2. „Vespasian was born […] on the evening of the fifteenth day before the Kalends of December, in the consulate of Quintus Sulpicius Camerinus and Gaius Poppaeus Sabinus, five years before the death of Augustus.“
  8. ^ Suetonius, Titus 11: „[He died] two years two months and twenty days after succeeding Vespasian“.
  9. Brian W. Jones: The Emperor Domitian. Routledge, London u. a. 1992, S. 3 f.
  10. Barbara Levick, Vespasian S. 8.
  11. Brian W. Jones, Robert D. Milns: Suetonius: The Flavian Emperors. A Historical Commentary, with Translation and Introduction. Bristol Classical, Bristol 2002, S. 45.
  12. Tacitus, Historien 4,15.