Абас I Велики

Резюме

Абас I Изслушване ((27 януари 1571 г., Херат – 19 януари 1629 г., Казвин) е шах на Персия от династията на Сефевидите, управлявал от 1588 до 1629 г.

Голям реформатор и военачалник, Абас провежда административни, политически, военни и икономически реформи, променя из основи държавната структура, създава редовна армия и води успешни войни срещу турците и узбеките, като си възвръща загубените преди това територии и по същество възстановява наследената от него почти разрушена Сефевидска държава, превръщайки я в централизирана абсолютистка монархия. По времето на Абас империята на Сефевидите достига най-големия си разцвет и мощ, като се простира от река Тигър на запад до град Кандахар на изток.

Абас насърчава строителството на пътища, мостове и канали, грижи се за градската украса и за развитието на килимарството. При него столицата е преместена от Казвин в Исфахан през 1598 г. Макар че Абас е жесток и деспотичен владетел, по време на живота му неговите поданици започват да го наричат „Великия“.

Детство и юношество

Абас I е роден на 27 януари 1571 г. в афганистанския град Херат в семейството на Шахиншах Мухаммад Худабенд (1531-1596) и Махди Ули (?-1579), дъщеря на хакима (управителя) на провинция Мазендаран Мир Абдула Хан. По времето, когато се ражда Абас, баща му, принц Мохамед Худабенде, е губернатор на Хорасан. Той е на 40 години и е най-големият син на шах Тахмасиб, но според законите на шериата е негоден да наследи трона на баща си, тъй като заради очно заболяване е почти сляп. Сефевидският летописец Искандер-бек Мунши описва Мохамед Худабенде като „благочестив, аскетичен и кротък“. Майката на Абас, Хайр ал-Ниса Бегум, имала много по-силен характер от съпруга си, както скоро ще покаже. Тя е принцеса от южнокаспийската провинция Мазендаран, от семейство, което подобно на Сефевидите претендира за произход от шиитски имами, в случая от четвъртия имам Зейналабдин. Половината от Мазендаран е управлявана като васал на Сефевидите от бащата на Хайр ал-Ниса – Бегум, до 1562 г., когато той е убит, а княжеството му е завладяно от братовчед му, който управлява другата половина. Хайр ал-Ниса Бегум бяга в двора на Сефевидите, където шах Тахмасиб ѝ дава убежище и по-късно я омъжва за Мохамед Худабенде. Междувременно братовчед ѝ починал, след което Тахмасиб отново разделил княжеството на две части и утвърдил сина на братовчед си Мирза Хан за управител на едната част, а за управител на другата част назначил най-големия син на Худабенде – принц Хасан. Хайр ал-Ниса живее с надеждата, че един ден ще отмъсти на Мирза Хан. Когато се раждат Абас, Хасан и Хамза, тя и Мохамед Худабенде вече имат двама сина, а в бъдеще ще се родят още двама – Абу Талиб и Тахмасиб. Когато Абас е едва на 18 месеца, Мохамед Худабенде се скарва с кизилбашкия военачалник на Хорасан и принуждава Тахмасиб да го премести в Шираз, столицата на югозападната провинция Фарс. На негово място Тахмасиб първоначално назначава принц Хамза, който тогава е на осем години, за номинален управител на Херат. Но Хайр ал-Ниса не искаше да се разделя с Хамза, който беше любимият ѝ син, и поради тази причина убеди Тахмасиб да назначи Абас вместо него. Фактът, че Абас е още бебе, не е пречка, тъй като самият Тахмасиб е назначен за номинален управител на Хорасан на двегодишна възраст. За фактически управител и настойник на Абас е назначен емир от доминиращото племе устаджли – Шахгулу султан на устаджли.

Абас ще прекара по-голямата част от следващите 16 години в Херат, наблюдавайки и обмисляйки как произволните убийства ще се превърнат в норма на деня и как склонните към конфликти племена кизилбаши ще доведат страната до ръба на колапса. Става свидетел на убийствата на близки членове на семейството си и едва успява да избегне смъртта, за да се превърне в марионетка в ръцете на амбициозни кюзелбашки емири. Тези събития ще определят поведението му след възкачването на трона. Кызълбашките настойници на Абас и техните съпруги са се превърнали в негови приемни родители. Той никога повече не вижда майка си и вижда баща си едва след като го сваля от власт по време на дворцов преврат 15 години по-късно. Особено привързан е към втория от своите кюзелбашки настойници Алигул хан Шамли и съпругата му Джан-ага Ханим, които се грижат за него през по-голямата част от детството и младостта му. След като става шах, той официално изразява любовта и почитта си към Джан-ага Ханим, като ѝ дава титлата nənə („майка“) и тя става харем на шаха и обект на неговото специално благоволение. От своите кизилбашийски настойници той усвоява уменията, необходими за един воин – изкуството на ездата, стрелбата с лък и фехтовката. Научава се също така да играе поло и да ловува. Подобно на повечето шахове, той се пристрастява към лова, който по онова време се смята за форма на военно обучение. С напредването на възрастта си той придобива и по-дълбоко разбиране за управлението. Особено интересен аспект от обучението му са уменията, които придобива като занаятчия и които по-късно често използва като средство за релаксация. Това, че е научил занаят, не е нещо необичайно. В исляма занаятчията е бил високо ценен, а изучаването на занаят се е смятало за похвално за членовете на елита. Отец Йоан Тадеуш, който прекарва няколко години в държавата на Сефевидите по време на управлението на шах Абас, пише, че „той с удоволствие изработва сцимитарии, аркебузи, конски юзди и седла, тъче, дестилира соли, портокалова вода и лекарства, накратко, ако не е майстор във всички занаяти, то поне отчасти ги познава“. Абас придобива всички тези умения от занаятчиите в работилниците, които са част от домакинството на емира, осигуряващо на него и на двора му почти всички стоки от първа необходимост и лукс.

Емирите на Кизилбаш, които са били воини и владетели, са били и покровители на изкуството. Това важи с особена сила за втория настойник на Абас – Алигул хан Шамли, който притежавал богата библиотека и поддържал талантливи поети, художници и калиграфи. По време на престоя си в Херат Абас се обучава в рисуване и калиграфия и макар да няма доказателства, че самият той е имал талант в тези области, развива изтънчен вкус към тях, който не отрича, когато се възкачва на трона. Главната му страст обаче е архитектурата и няма съмнение, че тя се дължи на силното впечатление, което му прави архитектурното наследство на Тимуридите, което постоянно го заобикаля първо в Херат, а след това и в Машхад. Влиянието на Тимуридите върху Абас не се ограничава само до архитектурата. Това ще повлияе и на мнението му за легитимността на династията на Сефевидите, която той ще се опита да укрепи чрез връзки със самия Тимур. Интелектуалното му обучение е поверено на един учен духовник от Машхад, шейх Хасан Дауд, и се състои от обучение по Корана, шериата и основните учения на шиитите, както и от изучаване на някои шедьоври на персийската поезия, по-специално епоса „Шахнаме“ на Фердоуси. Изглежда обаче, че през този период от живота си Абас не е бил особено привлекателен за изучаване на книгите, тъй като се съобщава, че често е пропускал уроците си, за да отиде на лов. По времето, когато се възкачва на престола, Абас няма никакви познания, освен уменията за четене и писане, и придобива знанията си по-късно чрез обществото на учените и хората, които се занимават с изкуство. Пише стихове на персийски и азербайджански. Когато Абас поема управлението на Сефевидската империя на 16-годишна възраст, племенните вождове на Кизилбаш го смятат за марионетка, тъй като Кизилбаш има голямо влияние върху шаховете. Шах Абас води номадски начин на живот, като една трета от управлението му преминава в пътувания, една трета в столицата му и една трета на други места в свободното време. Заради номадския му начин на живот столицата всъщност е преместена там, където е Абас.

Идване на власт

Когато Абас е още бебе, в двора на Сефевидите избухва криза по въпроса за наследството. Въпреки достолепната си възраст Тахмасиб не е имал право да избира кой син да го наследи. Това е единствената надежда за плавно предаване на властта, тъй като Сефевидите управляват според тюркско-монголската племенна традиция, според която всички принцове имат равни права върху трона. Докато Тахмасиб мълчал, в двора се появили две съперничещи си партии, всяка със свой кандидат за трона, и започнали борба за трона.

Един от претендентите е третият син на шаха, принц Хайдар, който се смята за естествен наследник, тъй като баща му вече му е делегирал много от правомощията си. Сред поддръжниците му са управляващото племе устайли, които очакват, че при Хайдар ще могат да запазят господстващото си положение в двора, както и придворните на грузинските гулами, тъй като майката на Хайдар е грузинка. В негово отсъствие беше номиниран втори кандидат. Той е вторият син на Тахмасиб, принц Исмаил, който се е сражавал с отличие срещу османците, но след това е хвърлен в затвора за близо двадесет години по подозрение в заговор за сваляне на шаха. Той е подкрепен от повечето от другите кизилбашийски племена, които виждат в това възможност да изместят Устайлите от господстващото им положение в двора и от свързаните с него доходни позиции. Те предпочитат Исмаил, защото майка му, също като тях, е туркиня и защото притежава военни качества, които те ценят.

В лагера на Исмаил са и две влиятелни личности, които скоро ще изиграят важна роля. Това са главният таджикски чиновник Мирза Салман Джабери Исфахани, който по-късно става велик везир, и умната и амбициозна доведена сестра на Исмаил – Перихан Ханим. Тя е имала силно влияние върху шах Тахмасиб и явно е възнамерявала да упражни същото върху Исмаил. Търканията между двете фракции се задълбочават, когато през 1574 г. Тахмасиб се разболява тежко за няколко месеца. В един момент почти избухва клане, когато хиляди техни въоръжени поддръжници се събират пред портите на двореца в Казвин. Напрежението спада, когато шахът се възстановява, но той не успява да посочи свой наследник през оставащите му две години. Той умира в ранните часове на 14 май 1576 г. на 62-годишна възраст.

На следващия ден принц Хайдар прави прибързан и зле подготвен опит да завземе властта, който до голяма степен е осуетен от хитростта и двуличието на Перихан ханум. Опитът завършва с фарс – Хайдар се укрива в харема под образа на жена, но противниците му го измъкват оттам и го умъртвяват. Това е изключителен акт на насилие от страна на кизилбашите срещу сефевидския принц, любимия син на техния бивш „наставник“ шах Тахмасиб и признат потомък на шиитския имам. Това доведе до пълното изчезване на реда и законността в Казвин. Недисциплинирани отряди от кизилбаши обикалят улиците, убиват и грабят, избухват бунтове и се издигат барикади, тъй като местните бандити завземат различни квартали на града. Това поставя началото на „втора гражданска война“, която приключва едва когато Абас идва на власт и сломява властта на Кизилбаш.

Изпадането в анархия е спряно от Перихан хан, който поема ситуацията под строг контрол, възстановява обществения ред и осигурява възкачването на престола на своя полубрат Исмаил. Освободен е от затвора и е отведен в Казвин, където на 22 август 1576 г. е коронясан за шах Исмаил II. Перихан Ханим очаква Исмаил да бъде само номинален владетел, а тя да продължи да държи лостовете на властта в ръцете си. Кизилбашиите са на същото мнение и тръгват да я почетат. Исмаил обаче има други планове в това отношение. Той събрал емирите и им казал, че „намесата на жена в обществените дела е унижение за честта на владетеля, а за мъж да се свърже с жена от дома на шаха Сафавид е отвратително престъпление“. Това означава временен край на претенциите на принцесата за власт.

Управлението на Исмаил е кратко и кърваво. Дългите години на затворничество са го накарали да стане силно параноичен и той започва да вижда навсякъде врагове, които трябва да бъдат унищожени. Започва с отмъстителни убийства на видни членове на племето Устайла, независимо дали са подкрепяли неговия съперник, принц Хайдар. Младият Абас е пряко свързан с тези събития, когато група конници нахлуват в Херат, нахлуват в дома на неговия настойник Шахгулу Султан и го убиват, докато стои невъоръжен. На негово място е назначен емир от племето Шамли – Алигулу хан Шамли. След това Исмаил насочва вниманието си към собственото си семейство, за да предотврати евентуален опит за свалянето му от власт от тази страна. Той заповядва да убият двамата му по-малки братя и да ослепят третия, като по този начин го лишават от възможността да се кандидатира за трона. Отървава се и от няколко от братовчедите си, но оставя по-големия си брат Мохамед Худабенде и децата му незасегнати – несъмнено отчасти защото Худабенде вече е сляп, но явно и от уважение към общата им майка. Освен това заповядва да бъдат убити няколкостотин последователи на суфийския орден на Сефевид, пристигнали в Казвин от Анадола, опасявайки се, че те могат да бъдат използвани срещу него.

Нарастващото разочарование на кизилбашките емири се засилва от опита на Исмаил да смекчи антисунитската реторика на сафавидския шиизъм. Но те все още се колебаеха дали да се изкажат срещу човека, когото все още смятаха за свой „духовен водач“. До Исмаил обаче достигат слухове, че те замислят да го заменят с най-големия син на Худабенде – принц Хасан, след което той нарушава наложеното му табу да не се докосва до семейство Худабенде и Хасан е удушен с примка в Техеран от охраната на шаха. През есента на 1577 г., след като се ражда синът му, Исмаил дава заповед да се унищожат останалите членове на семейството. Те не са изпълнени – за което Абас винаги ще бъде благодарен на своя настойник Алигул хан Шамли – и на 25 ноември 1577 г. сутринта Исмаил е намерен мъртъв в леглото си от явно предозиране с опиум и индийски хашиш, въпреки че някои подозират, че е изпратен от Перихан Ханим.

Таджикският чиновник Мирза Салман Джабери Исфахани, назначен от Исмаил за велик везир, действа бързо, за да попречи на съперничеството между кизилбашите да прерасне в насилие. Той убеждава емирите да положат клетва за приятелство помежду си и възкачва на трона бащата на Абас, Мохамед Худабенде. Фактът, че майка му е туркиня, прави кандидатурата му по-предпочитана от тази на синовете му – дванадесетгодишния Хамза и седемгодишния Абас, които са потенциални алтернативни кандидати, но чиято майка е персийка. Перихан Ханим е убеден, че ще успее да манипулира слабохарактерния Худабенде и отново се опитва да завземе властта. Но тя трябва да се съобразява с неговата съпруга и майка на Абас, Кхейраниса Бегум, която вече е известна с често даваната на съпругите на шаха титла Махди Уллах („възвишена люлка“). Тази решителна жена е повече от готова да компенсира недостатъците на съпруга си и след като това става ясно, подкрепата за принцесата започва да намалява. Един от първите, които я напуснаха, беше Мирза Салман, който отлично усещаше откъде духа вятърът в момента. Той се присъединява към Махди Уллах и султан Мухаммад Шах, както вече се нарича Мухаммад Худабенде, в Шираз и ги предупреждава, че не могат да управляват, докато Перихан Ханим е жив. Емирите на Кизилбаш също започват да напускат Казвин, пренебрегвайки трескавите заповеди на принцесата да останат. Все повече и повече от тях излизат да посрещнат новия шах и Махди Уллах, докато те напредват към столицата, в която влизат на 11 февруари 1578 г. Махди Уллах веднага избил съперницата си, която била отстранена от харема на шаха и удушена. Емирът на Кизилбаш, който е присъствал на мястото на инцидента, по-късно си спомня, че главата на принцесата е била изложена на градската порта, „покрита с кръв и разчорлена, набучена на върха на копие, изложена на публично внимание – много тъжна и ужасна гледка“. Малкият син на шах Исмаил II също е убит.

Емирите били готови Махди Улла да има значително влияние, но никак не били доволни, че тя поема пълен контрол над държавата и започва сама да взема всички решения, дори по военни въпроси. От своя страна тя имаше много ниско мнение за тях, което дори не се опитваше да скрие. Всичките ѝ усилия са съсредоточени върху осигуряването на наследството на най-големия ѝ все още жив син, принц Хамза, който тогава е на 12-13 години. Тя успява да го назначи за вакил или наместник. Хамза скоро засенчва баща си до такава степен, че някои от чуждестранните наблюдатели го смятат за шах.

Разпокъсването и кръвопролитията в двора на Сефевидите вдъхновяват бунтове в различни райони на страната и старата вражда между кизилбашите се разгаря с нова сила. Центърът на размириците е Хорасан, където избухват битки между Алигулу хан в Херат и неговия подчинен в Машхад Муртазагулу хан Туркман. Махди Уллах се опасява, че Алигулу хан се готви да използва принц Абас в опит да завземе властта, и напразно се опитва да накара принца да бъде изпратен в Казвин.

Слабото положение на страната се превръща в покана за старите врагове на Сефевидите – Шейбанидите и Османската империя. Узбекският набег в Хорасан е отблъснат, но османците с помощта на своите васали, кримските татари, окупират част от територията на Сефевидите в Кавказ, като завладяват Източна Грузия и Ширван. Започва нова фаза на османско-сефевидските войни, която продължава 12 години.

Сефевидските сили претърпяват редица поражения, преди Махди Улла да започне контранастъпление. Заедно с принц Хамза и великия везир Мирза Салман тя повежда кизилбашката армия на север, за да се изправи срещу османските и татарските сили в Ширван. Но опитът ѝ да командва кампанията предизвиква гнева на емирите на Кизилбаш. Като силна и решителна личност тя искаше силите на Кизилбаш да продължат да напредват. Тя печели голяма победа и пленява татарския военачалник Адил Гирай, който е брат на татарския хан, и подтиква емирите да преследват османците, които са намерили убежище в крепостта Дербент на Каспийско море. Те отказват да го направят и са подкрепени от Мирза Салман, който очевидно осъзнава, че Махди Уллах е започнал да се възползва прекалено много от късмета си. След като тя се скара на емирите в един много емоционален военен съвет, кампанията беше прекратена, а разгневеният Махди Уллах се върна в Казвин и армията го последва.

Много от кизилбашките емири започват да смятат, че съпругата на шаха е пряка заплаха за техните интереси. С нарастващо недоволство те наблюдават и благосклонността ѝ към персийците, и по-специално към хората от родната ѝ провинция Мазендаран, много от които са получили изгодни постове в правителството. Махди Уллах още повече настройва кизилбашиите срещу себе си с отношението си към васалния владетел на половин Мазендаран Мирза Хан, на когото тя копнее да отмъсти за убийството на баща си и за собственото си изгнание. Тя изпраща армия срещу Мирза Хан под командването на висш кизилбашки емир, който го убеждава да се предаде при условие, че животът му бъде пощаден. Но Махди Улия настоява да го екзекутират и да разпределят жените и децата му като роби, като по този начин накърнява чувството за чест на кизилбашите.

Няколко видни придворни на кизилбашките емири решават, че им е писнало и че Махд-и Уллах трябва да си тръгне. Мирза Салман, с обичайния си опортюнизъм, се присъедини към тях. За да поведат войниците си, те разпространяват сред тях призив, че шахът е длъжен да не предава управлението на жена. Махди Уллах е наясно със случващото се и се опитва да посее вражда сред кизилбашите.

Към края на 1579 г. делегация на кизилбашите връчва ултиматум на султан Мохамед шах в присъствието на съпругата му. „Ваше Величество добре знае – заявиха те, – че жените са известни с липсата си на интелект, слаби в разсъжденията си и изключително упорити“. Те обвиниха Махди Уллах, че се опитва да унижи и омаловажи кизилбаша, и поискаха отстраняването ѝ от власт. В противен случай, предупреждават те, ще се стигне до бунтове. Шахът смъмрил леко емирите, но бил готов да ги изслуша, но Махди Уллах бил против. В яростта си тя ги обсипва с думи на презрение и заявява, че няма намерение да промени поведението си.

Същата нощ емирите решават да я убият. За да оправдаят това, те отправят ново обвинение – че тя има връзка с Адил Гирей, брат на татарския хан. Махди Уллах и принц Хамза се отнасят добре с него с надеждата да разубедят татарите да се откажат от съюза си с османците. По едно време дори се обсъжда възможността той да се ожени за една от дъщерите на шаха. Няколко емири, придружени от войниците си, нахлуват и го посичат до смърт с мечовете си, „като първо отрязват гениталиите му и ги удрят по устата му по изключително варварски и мръсен начин“. След това те отиват при шаха и искат екзекуцията на Махди Уллах. Напразно ги моли, предлагайки да я върне в Мазендаран или да я изпрати в изгнание в шиитския свещен град Кум, и дори да се откаже от престола. Емирите бяха безмилостни. Те нахлуват в харема и удушават Махди Уллах и майка ѝ, която също е обвинена, че е нарушила обещанието за неприкосновеност, дадено на Мирза Хан.

На следващия ден всички, свързани с Махди Улия, стават мишена на кизилбашките тълпи. Къщите им бяха нападнати и ограбени, а някои от тях бяха убити. Мазендарите и персийските чиновници са обект на особена ярост от страна на кизилбашите. Таджикският везир Мирза Салман не избягва тази съдба, въпреки че се отказва от Махди Улия по опортюнистичен начин. Подобно на редица други видни личности, той е принуден да потърси убежище при свой приятел емир. Смущенията продължават през по-голямата част от седмицата и приключват едва след публичното помирение на шаха с емирите. Благочестив и слаб, султан Мохамед Шах заявява, че волята на Бога е съпругата му да бъде убита. От своя страна емирите потвърждават клетвата си и признават принц Хамза за престолонаследник. Самият принц обаче бил скептичен и решил да накаже убийците на майка си.

Османските и татарските войски все още се намират в Ширван, където татарският хан Мохамед Гирай, разярен от убийството на брат си, разбива армията на сафавидския управител и опустошава провинцията. Азербайджан и столицата му Табриз отново са заплашени. Великият везир Мирза Салман повежда армия към Източна Грузия в опит да укрепи позициите на Сефевидите там. Въпреки това способността на султан Мохамед шах да се противопостави на османците е подкопана от честите откази на много от кизилбашките емири да предоставят войските си по призива на шаха. Това представлява пълен срив в системата, в която земите се разпределяли между емирите в замяна на военна служба.

Емирите на Кизилбаш започват да задават тона, както през първите години от управлението на шах Тахмасиб, и показват, че съвсем не са загубили способността си за подривно съперничество. Емирите от племената Туркман и Текели се обединяват в борба за надмощие със съперниците си от племената Шамлу и Устайлу. Конфликтът е най-остър в двора в Казвин и в Хорасан, където управителят на Херат Алигулу хан Шамлу и основният му съюзник Муршидгулу хан Устайлу известно време воюват с Муртазагулу хан Порнак, тюркменския управител на Машхад.

Накрая племената тюркмени и текели придобиват надмощие в съда. По време на тази борба са убити няколко шамлини, включително бащата и майката на Алигулу Хан Шамлу. Последният реагира точно така, както се опасяваше Махди Уллах – превръща подопечния си принц Абас в централна фигура на бунта в Хорасан, като го провъзгласява за шах. Великият везир Мирза Салман убеждава султан Мохамед шах да започне наказателна кампания за потушаване на бунта. Той има личен интерес от това, тъй като е свързал съдбата си с по-големия брат на Абас, принц Хамза. Той успява да назначи сина си за везир на Хамза и прави най-големия си ход, като урежда дъщеря си да се омъжи за принца.

Кампанията започва въпреки недоволството на много емири, които негодуват срещу нарастващото влияние на Мирза Салман и неговото управление на военните и гражданските дела. Емирите отдават голямо значение и на символите на висшия си статут и недоволството им се засилва, когато шахът освобождава таджикския си велик везир от задължението да стои в тяхно присъствие и му дава ранг, равностоен на този на губернатор на провинция Кизилбаш. От своя страна Мирза Салман смята, че емирите са заплаха за държавата, и изразява мнението си пред шаха. Ходът на кампанията в Хорасан допълнително засилва това напрежение. Това е довело до бавни обсади, извършвани от емирите. След първоначалното поражение Алигулу хан се затворил в цитаделата на Херат заедно с принц Абас, докато неговият съучастник Муршидгулу хан Устаджлу издържал лесно шестмесечна обсада в Торбат-и Хейдария, след което договорил условия за капитулация, по които му било простено.

Мирза Салман обвинява емирите, че саботират кампанията. От своя страна, те се разгневили, когато той настоял да бъдат екзекутирани някои от синовете на емирите, които били взети в плен. Те решават да се отърват от него и отиват при шаха и принц Хамза с искане за екстрадирането му. Те заявиха, че враждебността на Мирза Салман към кизилбашите е в ущърб на държавата, и се оплакаха с горчивина, че един таджик (персиец), „мъж на перото“, се осмелява да се изравни с кизилбашите. Според тях Мирза Салман като персиец „трябвало да се занимава само със сметките и делата на дивана. Не се предполагало, че той разполага с армия и се намесва сам в държавните дела.

Надеждата на великия везир за близки отношения със сефевидския дом на шаха се оказва напразна. Въпреки че Мирза Салман защитава интересите на короната срещу центробежните тенденции на кизилбашите, шахът и принц Хамза са твърде уплашени от емирите, за да се опитат да го защитят. Получавайки нови уверения за лоялност от емирите, те го оставят на произвола на съдбата. Той е арестуван, цялото му имущество е конфискувано, а след това е осъден на смърт. Освен че унижава великия везир, принц Хамза се развежда с дъщеря му.

С отстраняването на Мирза Салман опитът да се възстанови властта на короната в Хорасан губи всякакъв тласък. Ситуацията в северозападната част на държавата, където османците отново заплашват Тебриз, също изисква незабавно внимание. По тази причина набързо е сключено споразумение с Алигулу хан и кампанията е прекратена. От бившия бунтовник не е поискано нищо друго, освен да повтори клетвата и да признае принц Хамза за престолонаследник. В замяна на това той запазва постовете си на управител на Хорасан и настойник на принц Абас. Той дори получава награда от шаха, когото убеждава да отстрани стария му враг Муртазагулу хан Туркман от поста управител на Машхад и да назначи на негово място приятеля му, емир от племето устаджла. Според Искандер бей Мунши мнозина заключили, че бъдещето е на принц Абас.

Междувременно османците отхвърлят предложението за мир на Сефевидите и голяма османска армия е в готовност да превземе Табриз. Принц Хамза, който вече е шах с изключение на титлата си и напълно засенчва неспособния си баща, се втурва на запад в отчаян опит да спаси бившата столица на Сефевидите, но усилията му са осуетени от неподчинението и разединението на племената кизилбаши. Напразно призовава емирите да се обединят около него като „верни суфии от дома на Сефевидите“. Емирите на Шамла и Устайл подкрепили княза, но по същата причина техните съперници от Туркман и Текели отказали да му помогнат. Османците превземат Табриз и въпреки че след 40 дни изтеглят по-голямата част от войските си, след контраатаките на Хамза и смъртта на техния командир, те оставят силен гарнизон в цитаделата, който Хамза не успява да прогони.

В хода на тези събития Хамза много неразумно предизвикал недоволството на тюркменските и текелийските емири. Той вкарва в затвора генерал-губернатора на Азербайджан Емир Хан, очевидно заради опита му да попречи на издирването на замесените в убийството на майка му Махди Ули. Емир Хан е водещият емир на тюркменското племе, което е свикнало да гледа на Азербайджан като на свое легално владение. Другите тюркменски емири са разгневени не само от вкарването му в затвора, но и от замяната му с Устаджли. Туркмените и техните съюзници от Текели започват да мобилизират силите си. Окуражен от емира на Устаджли и Шамли в обкръжението си, Хамза отговаря, като екзекутира емир Хан. Това доведе до подновяване на конфликта. През пролетта на 1585 г. емирите на туркмените и Текели се придвижват към Тебриз, където Хамза обсажда цитаделата, държана от османския гарнизон. Стигнали до лагера на шаха, те нахлули в него и поискали отстраняването на по-могъщите емири на Шамла и Устайла, включително и на новия управник на Устайла в Азербайджан. След това хващат най-малкия син на шаха, десетгодишния принц Тахмасиб, и го отвеждат в столицата Казвин, където го обявяват за престолонаследник на мястото на принц Хамза.

През следващата пролет Хамза побеждава бунтовниците и затваря по-малкия си брат Тахмасиб в крепостта Аламут в планината Албурз, северно от Казвин. Въпреки това всички негови надежди да прогони османците от Тебриз вече са разбити. След поредното неуспешно нападение на цитаделата, приближаването на нова османска армия го принуждава да вдигне обсадата. Въпреки съпротивата на емирите на Кизилбаш, той отговаря положително на предложението за мир от новия османски пълководец Ферхат паша, като дори се съгласява да изпрати най-малкия си син принц Хайдар в османския двор като заложник.

Малко по-късно обаче Хамза е убит. Една нощ в началото на декември 1586 г., когато лежи пиян в палатката си, бръснарят му се промъква и прерязва гърлото му „с цялото си бръснарско умение“. Бръснарят избягал в шатрата на виден емир от Шамла, но бил арестуван и изправен пред шаха. Той каза, че е бил принуден да го направи от други хора, но са го накарали да замълчи завинаги, преди да успее да разкаже всичко. Според една от версиите емирът на Шамла, в чиято къща се приютил, го пробол с кинжал в устата. Според друга версия „в устата му била забита голяма игла, за да му се попречи да отправя безумни обвинения срещу верните служители на трона“. Както и да е, той бързо е убит. Смята се, че зад убийството стоят придворни емири от племената Шамла и Устайла, въпреки че мотивите им остават неясни.

Както и да е, същите тези емири принуждават султан Мохамед Шах да действа против волята си и да назначи най-малкия си син, принц Абу Талиб, за наследник на трона, заобикаляйки най-големия си оцелял син, принц Абас. Но емирите, които контролират шаха и централното правителство, скоро се скарват помежду си, което допълнително засилва анархията и води до широко разпространени бунтове.

Междувременно в Хорасан се възцарява нов шахски управител. Муршидгулу хан Устаджли успява да измести новия управител на Машхад и да заеме поста. Събирайки около себе си Устаджли и други емири, той започва конфликт с бившия си съюзник Алигулу хан Шамли, генерал-губернатор на Хорасан и настойник на принц Абас. В последвалата битка между тях Муршидгулу хан успява да плени принц Абас и да го отведе в Машхад. В този момент, вече силно отслабени от вътрешни сътресения и османското нашествие в северозападните си територии, Сефевидите получават още един тежък удар от изток. Новият узбекски водач Абдула хан отново обединява узбекските кланове и до декември 1587 г. нахлува в Хорасан, обсажда Херат и заплашва да окупира цялата провинция. Той е подтикнат от османците, чието завладяване на Ширван и голяма част от Азербайджан им позволява да създадат флот на Каспийско море и за първи път в историята да установят пряк контакт със своите узбекски съюзници. Сефевидите се оказаха в реална опасност да бъдат смазани между два сунитски воденични камъка.

Узбекското нашествие представлява заплаха за Муршидгулу хан, който осъзнава, че това може да е последният му шанс да се възползва от властта си над принц Абас. Другите водещи кизилбашки емири го уверяват в подкрепата си за възкачването на Абас на трона и след като научава, че султан Мохамед шах е напуснал Казвин, за да се бие с бунтовниците на юг, Муршидгулу хан решава да действа. Той поверява защитата на Херат на брат си Ибрахим хан, а самият той се отправя към Казвин заедно със седемнадесетгодишния принц Абас и малък отряд от 600 конници. С придвижването си на запад по Великия път на коприната, който минава между подножието на планината Елбурз и Голямата солена пустиня, към тях се присъединяват, за да изразят лоялността си, емирите на кизилбашите от могъщите племена тюркмани, афшари и зулгадари, които контролират много от ключовите градове по маршрута. Докато наближат Казвин, отрядът им нараства до около 2000 души въоръжена конница. След като получава призива да се предаде, губернаторът на Казвин първоначално се колебае, а много от кизилбашките емири, които се намират в столицата, призовават за съпротива. Но те се успокояват, когато тълпи от обикновени жители на града и войници, вероятно нетърпеливи да избегнат ново клане, излизат по улиците, за да изразят подкрепата си за Абас, който влиза в столицата след Муршидгулу хан в края на септември 1587 г.

Воденият от кизилбашиите съд на Шамли и Устайли, в който те доминират, е разположен на лагер заедно със султан Мохамед шах и принц Абу Талиб на около 200 мили оттам, в покрайнините на свещения за шиитите град Кум. Тъй като, както винаги, бяха разделени, те нямаха друг избор, освен да приемат случилото се като свършен факт. Първоначално един или двама емири отиват в Казвин, за да изразят верността си към новия владетел, а след това и други, и скоро армията им бързо се разпада. Iskander-bek Munshi пише:

„Войниците от всички чинове, които вече не се подчиняваха на ничии заповеди, започнаха да напускат. Дори работниците от работилниците на шаха оставиха вещите си и си тръгнаха. Хората от оркестъра на шаха напускат лагера с тромпети и барабани и започват да свирят фанфари за принц Абас след пристигането му в Казвин. В деня, в който лагерът беше свален и те се отправиха към града, останаха само шепа слуги, стрелци и младоженци, които обслужваха шаха и принц Абу Талиб“.

Съобщава се, че старият сляп шах бил „натъжен от суровото отношение на съдбата“ и желаел само едно – да завърши дните си в мир. На 1 октомври 1587 г. той абдикира на церемония в двореца и слага короната на главата на сваления си седемнадесетгодишен син, който се възкачва на трона под името шах Абас I. Бившият вече шах и всички останали принцове са задържани. Абас се оказва безмилостен към онези емири, които са подкрепяли по-малкия му брат Абу Талиб и които обвинява за убийството на принц Хамза. Той заповядал да ги обезоръжат и да ги въведат един по един в приемната зала, където били убити, след което „двадесет и две от отрязаните им глави, закрепени на върховете на копия, бяха показани на публиката от прозорците на двореца – ужасно зрелище, което всяваше страх в сърцата на най-смелите и арогантни хора“. Абас възнаграждава емирите, които го подкрепят, като ги назначава на постове в двора и провинциите. Муршидгулу Хану, на когото Абас дължи възкачването си на трона, получава главната длъжност вакил или заместник-управител.

Вътрешна политика

Шах Абас I не се ограничава само с поставянето под свой контрол на държавотворния елемент – кизилбашите. Той също така слага край на местните феодални владетели в Гилан, Мазендаран, Систан, Лар и Луристан и укрепва властта на Сефевидите в тези области. В някои от тях той дори преселва турското население. Основният език в двора на Абас I остава родният му азербайджански. По време на управлението на Абас I ехикагасибаши (пазач на двореца) са били следните лица:

Италианският пътешественик Пиетро делла Валие, който посещава Сефевидската империя по време на управлението на шах Абас I, пише, че единствената аристокрация в държавата е турският военен елит, който монополизира всички провинциални губернаторски постове и най-важните длъжности след установяването на сефевидското управление в началото на XVI в. Той описва и как персите са живели под непоносимото подчинение на тюркоманите. Валие го описва и като „изключително интелигентен, много жив и смел“, който говорел азербайджански и персийски. Шах Абас имал много силна връзка с кизилбашите, която била по-силна от другите връзки. По време на управлението на шах Абас 74 от 89-те главни емири са били кизилбаши, а 15 – гулями. Също така при него броят на властващите кизилбашийски племена се увеличава значително, а шамлийските и зулкадарските стават преобладаващи.

Монополът на кизилбашките племена върху военната мощ е нарушен чрез отслабване на пряката връзка между кизилбашките вождове и техните племена. Това е постигнато чрез освобождаване на кизилбашките вождове от традиционната им лоялност и назначаването им за управители в други провинции. Освен това заловените или купени роби (гулами) били обучени да служат както като противовес на военната сила, така и да служат на шаха в управлението на страната. Смяната на властта не означава, че кизилбашкият елит е бил изтласкан от власт. Това обаче означава, че те губят монопола си върху властта и олигопола си в армията, тъй като са принудени да споделят властта с гулямитите. Водачът на войските на шаха, горчубаши, става водач на всички кизилбашийски войски. Въпреки че се превръща в най-могъщия военен лидер, властта му е ограничена до тази на гулар-агаси, командира на гуляите. Понякога той заемал и други важни постове в централното правителство, като например туфянчи агаса и диван беги. Първият пост традиционно се заема от таджик, а вторият – от кизилбаш. Въпреки това гулямитите не са имали изключителни права върху нито една от тези три длъжности, тъй като през XVII и началото на XVIII в. на тези длъжности са били назначавани и кизилбашийските емири. Имаше обаче и други претенденти за властта. В резултат на смяната на властта таджиките, които традиционно заемаха предимно най-високите ръководни постове, също загубиха монопола си върху тях. Това се отнасяло не само за длъжности като nazir-i büyutat или администратор на двореца на шаха, но и за по-ниски ръководни длъжности. Най-голямата загуба за таджиките е загубата на монопола им върху поста на главен везир, на който от 1669 г. до края на режима те почти без прекъсване са били назначавани от кизилбашите.

Абас е най-успешният от сефевидските владетели. Той се отличава с енергична дейност и прочута политическа прозорливост, допринася за икономическия растеж на страната, строи пътища и мостове, грижи се за украсата на градовете, особено на Исфахан, където през 1598 г. премества резиденцията си от Казвин, и се опитва да съживи търговията с Индия и Европа. След като се премества в Исфахан, верните на шах Абас (сред тях главно Шахсевен) го последват. В Исфахан, столицата от 1598 г., има квартал, наречен Абасабад, в който се заселват азерски говорещи местни жители на Табриз, а дворът, както и династията на Сефевидите, всеки ден общуват на азерски. Още през 1603 г. кизилбашките сили на Абас са в Исфахан. В допълнение към военната реформа Абас се опитва да проведе парична реформа, тъй като през 11-те години на безвластие в Иран се е стигнало до огромна циркулация на валута, която не е имала фиксиран обменен курс. Абас въвежда монетата „Абаси“, която има стойност един мискал. По време на управлението на шах Абас Ганджа е възстановена.

Шах Абас значително увеличава броя на конниците в личната си гвардия от средите на кизилбашите. Тези мъже се различават от своите съплеменници по абсолютната си лоялност към шаха: те напускат племенните си земи, идват в двора и стават членове на императорския двор. По време на управлението на Абас техният брой нараства до 10-15 000 души, а в края на управлението на Абас висшите им чинове заемат постовете на провинциални управители, а техният командир, хунчабаши, се превръща в най-важния държавен служител. След като поема управлението, шах Абас I незабавно създава корпуси от гулями, укрепва корпусите от туфенджии и топчии и установява дисциплина в редиците на кизилбашите. Той създава корпус от придворни роби, който се състои от арменци, грузинци и черкези (пленени по време на ожесточените войни в Кавказ през 1603-1604 и 1616 г.), които приемат шиитския ислям. Като утвърждава практиката за назначаване на гулями на високи постове, той им отрежда по-значимо място в армията, за да се противопоставят на кизилбашите като членове на постоянната армия, но тези роби-войници зависят от Абас дори повече от кизилбашката конница. А повечето държавни постове са оставени на турците. Летописецът на Шах Абас I, Искандер Мунши, обяснява тези промени по следния начин:

„Тъй като съперничеството между племената кизилбаши ги караше да вършат всякакви мерзости и тъй като лоялността им към дома на Сефевидите беше отслабена от междуособиците, шах Абас реши да допусне в армията и други групи освен кизилбашите. Той набира голям брой грузинци, черкези и други гуляйджии и създава длъжността гулар-агаси, която не съществува по време на господството на Сефевидите. Няколко хиляди мъже от племето чагатай и различни арабски и уседнали племена от Хорасан, Азербайджан и Табаристан са наети в редиците на мускетарите. Мускетарските полкове са съставени от утайката на обществото от всички провинции – силни и издръжливи мъже, които са безработни и ограбват по-ниските класи. По този начин нисшите класи се освобождават от беззаконията си, а новобранците изкупуват греховете си от миналото, като служат на армията в полезни дейности. Всички тези мъже са включени в списъците на гуламите. Несъмнено те са важен елемент в завоеванията на Абас и включването им в армията е донесло много ползи.

Повечето от гилдиите, мускетарите и оръжейниците не са били постоянно разположени в столицата и не са били постоянно под оръжие. Те са разпръснати из провинциите и събирането им за една кампания отнема няколко месеца. Създаването на тази много по-голяма постоянна армия не означава, че кизилбашките племенни войски могат да бъдат напълно разпуснати. Дори и след реформата те продължават да съставляват най-голямата част – около половината – от армията, както и най-ефективната й бойна сила. Но Абас вече не е изцяло зависим от тях.

След като създава редовна армия, Абас се сблъсква с проблема с изплащането на заплатите. Преди шах Абас I кизилбашите са преобладаващата част от наличните войски. Управлението на провинциите се възлагало на кизилбашките водачи под формата на субсидии, известни като тиули. На провинциалните управители се разрешава да запазят по-голямата част от провинциалните приходи, при условие че поддържат и доставят по първо искане на шаха определен брой войници. Такива провинции се наричали мамалик или държавни провинции; само малка част от приходите от тези провинции, по правило под формата на дарения и данъци, достигали до шаха. Поради тази причина паричните средства в хазната бяха малки и напълно недостатъчни за издръжката на редовна армия от около 40 000 души. Основният източник на доходи за шаха са „земите на короната“, тъй като приходите от тези провинции се събират от губернаторите на шаха. Решението, предприето от шах Абас, е да превърне редица „мамалики“, или „държавни“ провинции, в „кхаса“, или „земи на короната“. Шахските провинции се управляват от шахски инспектори или интенданти, които често се назначават измежду гулями. Тази политика едновременно намалила броя на влиятелните кизилбашийски провинциални управители, които действали като феодални князе в териториите под тяхна юрисдикция, и увеличила престижа на гуляите. По тази причина политиката изглеждаше двойно по-изгодна за Абас и решаваше проблемите му в краткосрочен план. В по-дългосрочен план обаче тя срещна сериозни възражения. Първо, в случая на старомодните провинциални управители на Кизилбаш личният интерес не позволяваше изнудване; ако се опитваха да взимат повече, отколкото би трябвало, под формата на данъци и допълнителни такси от различен вид, те нанасяха вреда на провинциалната икономика и влизаше в сила законът за намаляващата възвръщаемост. От друга страна, в провинциите на Хаса интендантството на шаха имало само един интерес – да запази положението си, като прехвърли възможно най-голяма част от дължимите данъци в хазната; тъй като нямали легитимен интерес в тези провинции, те не възразявали срещу данъчното бреме, което удряло по благосъстоянието на тези провинции. Второ, в дългосрочен план тази политика води до отслабване на държавата във военно отношение, особено по време на управлението на наследниците на Абас – шах Сефи и шах Абас II, които увеличават превръщането на провинциите „мамалик“ в провинции „хаса“. В крайна сметка дори граничните провинции са прекласифицирани като хаса, освен по време на война, когато отново се назначават управители на хаса. Фактът, че кизилбашките управители са били преназначавани по време на криза, сам по себе си е признание, че те са по-подходящи за тяхната защита. Изглежда, че един кизилбашки вожд, който е получил провинция като феодално владение, е бил по-заинтересован да я защитава, отколкото назначен от държавата, който не е имал дългосрочен ангажимент към нея. Освен това, макар и похвални в кампаниите си срещу османците и други страни, и създали някои от най-добрите командири в региона, гюлямските войски нямат неукротимия военен дух, основан на племенната каста, което ги прави единствените войски в Близкия изток, на които османските яничари неохотно се възхищават. Кизилбаши презирали гуляйджиите, които наричали „гара оглу“, буквално „синове на черни роби“. Така в дългосрочен план политиката на прехвърляне на „държавните“ провинции към „земите на Короната“ подобрява икономическото състояние на страната и я отслабва във военно отношение.

През 1604 г. Абас I Велики използва тактиката на изгорената земя срещу османците в Армения (Великият Сургун). Над 250 000 арменци са насилствено преместени от Източна (Закавказка) Армения в Иран. Депортациите обаче се извършват без разлика на религията и засягат и мюсюлмани (както посочва Петрушевски, азербайджанци). В. Морин обаче смята, че зад преселването на арменското население стои желанието на шах Абас да предотврати евентуален османо-арменски сговор в отдалечените територии. През 1610-1611 г. шах Абас избива кюрдите от племето барадуст в Урмия и от племето мукри в Марага. Абас поверява управлението на Урмия на представител на Шамла (по-късно Афшар). Марага е дадена на Ага Хан Мугаддам. Шах Абас провежда агресивна политика срещу християните, за разлика от османците, и дори ги превръща в мюсюлмани. По времето на шах Абас преследването на християни е било на високо ниво, а според Едмунд Херциг той е отговорен и за „повече случаи на преследване на християни, отколкото който и да е от неговите предшественици“. Малко преди смъртта си Абас прибягва до практика, залегнала в ислямската юриспруденция, като издава указ, според който всеки „зимми“, приел исляма, има право да наследи „имуществото на всички свои роднини до седмото коляно“. Любопитството му към християнството и неговите символи несъмнено е било искрено, но първата му грижа е била да укрепи и разшири властта си и всичко е било подчинено на това – християнските мисионери, религиозните малцинства в държавата и собствените му духовници и техните планове. Прелъстяването на християните не предпазва арменците и грузинците от ужасния му гняв, последвал въстанията от 1616-1617 г. и 1619 г., когато той опустошава големи територии в Кавказ.

Външна политика

Шах Абас започва преговори с Московското царство за военен съюз срещу османците, като обещава да отстъпи Дербент и Ширван на Москва. Те обаче се оказват неуспешни и за да избегне война на два фронта и да си освободи ръцете за спешно решаване на вътрешните проблеми, Абас трябва да се съгласи на изключително неизгоден мир с османците. С договора от Истанбул през 1590 г. Абас прекратява войната с Османската империя, като ѝ отстъпва някои територии (Източна Грузия, Източна Армения, Азербайджан, Ширван, Кюрдистан), за да съсредоточи всички сили за прогонване на узбеките от Североизточен Иран.

След като през 1601 г. Абас завладява части от Армения и Грузия, както и Ширван, той успешно отблъсква почти всяка година повтарящите се османски нападения срещу градовете Ериван и Табриз, понякога прониква дълбоко в османските владения в Мала Азия и през 1613 г. принуждава грузинските царства Кахети и Картли да признаят върховната власт на Сефевидите над тях. В резултат на блестящите си успехи в първата война с Османската империя (1603-1612 г.) шах Абас завладява не само по-голямата част от Закавказието, но и разширява влиянието си в предкавказкия регион. През 1602 г., когато източният фронт временно се стабилизира и вътрешният ред е възстановен, мислите на шаха отново се насочват към възстановяването на Азербайджан и Ширван – две от най-важните провинции, завладени от османците. Всеки път, когато обсъждал със съветниците си възможността да си върне загубените територии, те му напомняли за силата на османските султани и численото превъзходство на техните армии. Първата стъпка на Абас е да разруши крепостта Нихаванд, която е оставена от османците като база за бъдещи нахлувания в сефевидските владения. Шахът прави всичко възможно, за да разсее османските подозрения, че се готви да нападне Азербайджан, като обявява, че отива на лов в Мазендаран. Въпреки това слуховете достигат до командира на османския гарнизон в Тебриз, Векил паша. Шахът напуска Исфахан на 14 септември 1603 г. и минава през Кашан, като се предполага, че се отправя към Мазендаран. От Кашан той се насочва към Казвин, а след това за шест дни преминава от Казвин до Тебриз. Когато войските на шаха се намират на около 12 мили от града, жителите на Табриз слагат характерните си сефавидски забрадки, които са скрили по време на османската окупация, и се втурват да ги посрещнат. Когато сефевидският авангард навлиза в Табриз, някои войници от османския гарнизон са напуснали цитаделата и са на пазара, за да пазаруват. Като чуха възгласите на населението, те се втурнаха обратно в цитаделата и заключиха портите.

Градът представлява окаяна гледка, тъй като населението първоначално бяга от османската окупация, а османците повреждат много сгради и къщи. По време на 20-годишната османска окупация жителите постепенно се връщат в града. Мнозина от тях загубиха цялото си имущество в процеса и физическите разрушения все още продължават. На всеки сто къщи едва една трета са останали в предишното си състояние. Жителите на Табриз отмъщават безмилостно. Ако преди това османски воин е взел в дома си момиче от Табриз и е имал деца от него, роднините на момичето не правят никакви отстъпки по този въпрос, а изкарват османеца навън и го убиват.

Когато силите на шаха достигат града, комендантът на османския гарнизон Али паша е отвън с 5000 души. Той се връща в Тебриз, но отрядът му е разбит от сефевидската армия, която в крайна сметка има числено предимство. Тогава османският гарнизон в крепостта капитулира. Много от тях се възползват от двойните заплати и надбавки, които им се предлагат, и преминават в редиците на сефевидската армия. От Тебриз армията на шаха се насочва към Нахичеван, който е превзет; това принуждава всички османски войски на юг от река Аракс да се оттеглят и да се съберат в Ериван. Османските сили в този район наброяват 12 000 души, а укрепленията на Ериван, състоящи се от три отделни крепости, представляват една от най-силните защити в региона. Трите крепости, които се поддържаха една друга и бяха заети от подбрани войски, както и с богати запаси от провизии, бяха впечатляващо предизвикателство. Обсадата продължава през цялата зима на 1603-1604 г., но не е много успешна поради големия студ; земята е толкова замръзнала, че е невъзможно да се изкопаят окопи. Краят на годината наближава, но Абас решава да продължи обсадата през зимата на 1603-1604 г., уверен, че османците ще изчерпят провизиите си. През зимата към него се присъединява Аллахверди хан, който води със себе си 18 000 конници и е придружен от посланик на моголския император Акбар. Посланикът донесъл със себе си писмо, в което Акбар сърдечно поздравявал Абас за победите му над шейбанидите и османците, както и за вътрешните му врагове. Той донесъл богати подаръци, но Абас не им обърнал внимание, с изключение на меча, който смятал за добро предзнаменование, тъй като бил подарък от потомък на самия велик Тамерлан. Моголското посолство остава в лагера на шаха до падането на Ериван четири месеца по-късно, след което му е позволено да се върне. Абас беше много приятелски настроен, но не се отнесе с особена помпозност към посолството. В началото на управлението си той се опитва да спечели благоразположението на Акбар, но сега е в много по-силна позиция и негодува срещу факта, че моголският император е завладял Кандахар. Кралят на Източна Грузия Александър II също пристига в лагера на шаха през зимата с малка армия. Той е османски васал, но след като е предупреден от Абас да не го подкрепя, изключва османския гарнизон в столицата си Тифлис. За да щурмува Ериван, Абас донася тежки обсадни оръдия и прогонва около 12 000 арменски селяни от околността, за да изградят дъски по стените на трите крепости. Суровото зимно време отнема живота на много обсаждащи; всяка сутрин сефевидските войници са намирани замръзнали до смърт. Най-големи загуби обаче претърпяват арменците, които издигат парапета, незащитени нито от студа, нито от огъня на крепостните стени. Когато валовете били издигнати, Абас поставил на тях оръдия и мускетари, които да осигуряват постоянен огън по крепостите. Гладът и болестите започват да отнемат живота на членовете на османския гарнизон, който в крайна сметка капитулира в края на май 1604 г., след като кизилбашиите превземат една от крепостите с нощно нападение. Крепостта най-накрая се предава през юни 1604 г., а сефевидските войски на няколко пъти нахлуват в Карабах. Диверсионното османско настъпление от Багдад е отблъснато, а османският командир е пленен. Новината, че османците са започнали подготовка за голяма контраатака от Истанбул, принуждава шаха да опустоши района на Карс и Ерзерум. Командирът на османската армия Джигалоглу паша достига до река Аракс, но поради късния сезон се оттегля във Ван за зимата. Издадени са заповеди за незабавна евакуация на населението от обширния район на север от река Аракс, който включва трите града Ериван, Нахичеван и Джулфа. На жителите бяха дадени 48 часа да напуснат, като в противен случай бяха принудително уволнени. Техните домове и ниви са унищожени, както и всички запаси, които биха могли да бъдат използвани от османската армия. Около 60 000 семейства са събрани, преместени са през река Аракс и са изпратени на изток покрай реката до различни места, където се заселват по възможно най-добрия начин в разгара на суровите зимни месеци. Много от тях умират от изтощение, глад и силни студове. Депортирането на арменците шокира Робърт Шърли (английски), който е бил в редиците на сефевидската армия. През май 1605 г. той пише за Абас в писмо до брат си Антъни (на английски):

„С всичките си действия той заявява на целия свят омразата си към християните, защото всеки ден поробва нещастните арменци, които всеки ден са разкарвани като овце по всички пазари, изгаряйки и разрушавайки всички църкви, което е най-големият позор за всички християни, живеещи тук.“

Репутацията на шаха за походите е взела връх, което е накарало османската армия да се притеснява да се отдалечи твърде много от базата си във Ван и цяла година минава в маневри и контраманеври. В крайна сметка шахът изпратил Аллахверди хан във Ван; главнокомандващият спечелил няколко блестящи победи както над Джигалоглу, така и над подкрепленията, тръгнали от Сивас, и Джигалоглу паша трябвало да избяга с лодка през езерото Ван, за да мобилизира нова армия. Решаващата битка в тази кампания се състояла на 6 ноември 1605 г. при Суфян, в покрайнините на Тебриз. В тази битка Абас демонстрира изключителните си способности на командир. Преди битката той не възнамеряваше да вложи всичко в едно общо сражение, а планираше да изтощи врага чрез ежедневни, но ограничени сблъсъци. Верното спазване на заповедта му да не се влиза в битка от страна на друг негов блестящ военачалник – Карачагай-бек, обаче е изтълкувано като признак на слабост от страна на османците, които започват атака, която прераства в генерално сражение и завършва със съкрушителна победа за Сефевидите. Изправени пред тази катастрофа, османците използват много необичаен канал, за да се опитат да убедят шаха да сключи мир. Майката на султана, Султана, решава да намери отдушник за шаха чрез леля му Зейнаб Бегум. Избира друга жена – Гулсара, съпругата на грузинския цар, затворена в Истанбул, и ѝ обещава, че ако мисията ѝ е успешна, съпругът ѝ ще бъде освободен. Салтана пише писмо до Зейнаб Бегум, в което я моли да използва влиянието си върху шаха, за да спре войната, която нанася толкова много щети на мюсюлманите, които не бива да воюват помежду си. След като получава писмото от Гюлсара, Зейнаб бегум обещава да направи всичко по силите си и го показва на шаха. Отговорът на шаха, изпратен обратно, обаче е безкомпромисен: той се съгласява да сложи оръжие, само ако му бъдат върнати всички земи, върху които е стъпвал конят на шах Исмаил. Османците не могат да се съгласят на такива отстъпки. След битката при Суфян Абас дава малко почивка на армията си. Три месеца по-късно, точно след края на зимата, той обсажда Ганджа в Северен Азербайджан и превзема крепостта след шестмесечна обсада. След това той се прехвърля в Грузия, където превзема главния град Тифлис. През зимата на 1606 г. той нахлува в Ширван, без да обръща внимание на възраженията на офицерите си, че армията е била в поход твърде дълго, че конете на много от тях са паднали или са отслабнали поради липса на фураж и че екипировката на войниците е в лошо състояние. Още повече животни загиват, опитвайки се да преминат през плаващите ледени късове на река Кура, границата на Ширван, след като османците разрушават моста. Тогава лагерът на Сефевидите край обсадената им столица Шемаха се превръща в блато поради почти непрестанните дъждове, продължили повече от два месеца. Но ключовите градове на Каспийско море – Дербент и Баку – скоро падат поради просафавидски въстания, а през пролетта на 1607 г. крепостната стена на Шемаха е пробита от сафавидски обсадни оръдия и градът е превзет с щурм. Със завладяването на Ширван Абас си възвръща всички територии, които е принуден да отстъпи на османците през 1590 г. Писарят и официален летописец на Абас, Искандер-бек Мунши, който придружава Абас във всички тези кампании, сравнява постиженията му с тези на Тимур, с когото обича да се свързва и самият Абас, споделяйки по този начин един и същ източник на легитимност с моголските императори. „От времето на Тамерлан преди 250 години – пише Искандербек – никой владетел не е държал войските си на полето пет последователни години и не е постигнал подобна непрекъсната серия от победи.“ До 1607 г., по-малко от пет години след като шахът започва контраофанзивата си срещу османците, последният османски воин е прогонен от сефевидската територия, определена с договора от Амаси. Османците не са готови да преговарят за ново мирно споразумение въз основа на този договор и периодичните сблъсъци между османските и сефевидските войски продължават още няколко години. Когато Насух паша наследява Мурад паша като османски главнокомандващ на Източния фронт, сериозните мирни преговори са възобновени. Сафавидският посланик Гази Хан, който заемал поста „Садр“, бил приет от султан Ахмед I. След дълги дискусии страните се споразумяха да обсъдят мир въз основа на договора от Амасия. През шестдесетте години, изминали от сключването на този договор, в границите са настъпили много промени. Така например грузинската провинция Месхети и крепостите в областта Ахиска, които по силата на договора от Амаси са обявени за сефевидска територия, са окупирани от османците през този период; от друга страна, някои крепости в областите Арабистан и Багдад, които са обявени за османска територия, вече са в ръцете на сефевидите. Беше признато, че и за двете страни ще бъде трудно да се откажат от териториите, които са окупирали, и поради тази причина за страните беше по-лесно да запазят това, което е било под техен контрол към момента на подписване на новия договор.

„Убийства, хора, които умират от глад, грабежи, изнасилвания, деца, удушени от отчаяние от собствените си родители или хвърлени от тях в реките, или убити от персите поради липса на добра фигура, или откъснати от гърдите на майките си и хвърлени по улиците и големите пътища, за да станат плячка на дивите зверове или да бъдат стъпкани до смърт от конете и камилите на армията, които по цял ден вървяха над мъртвите тела – това е картината на това шокиращо средство за постигане на целта; и още, колко мъчително е разделянето на родители от деца, на съпрузи от съпруги, на братя от сестри, откъснати един от друг и изпратени в различни провинции! Броят на тези нещастни хора беше толкова голям, че те бяха публично продадени за по-малко от цената на едно животно“.

Много от тези грузинци се заселват като селяни в Мазендаран и други части на държавата, които Абас иска да развие. Останалите депортирани мъже се превръщат в роби или гулями на шаха или на този, който ги купува, а най-красивите жени стават ценни попълнения на сефевидските хареми. Най-известната жертва на наказателната политика на Абас е вдовстващата кралица на Грузия, Кетеван. Все още привлекателна жена, тя е изпратена от сина си Теймураз да подаде молба до шаха. Абас поискал от нея да приеме исляма и да се присъедини към харема му, а когато тя отказала, я хвърлил в затвора в Шираз. Тя умира там през 1624 г., отказвайки да се отрече от вярата си въпреки мъченията, и е канонизирана от грузинската църква. През 1616 г. голяма османска армия обсажда Ериван; когато настъплението се проваля, османският командир Мохамед паша отново повдига въпроса за мирни преговори. Шахът отговори, че е готов да възобнови преговорите по всяко време въз основа на споразумението, изработено от Насух паша и Гази хан, и въз основа на работата на граничната комисия, чийто заверен текст на доклада е притежание и на двете страни. Временният мирен договор е потвърден при предишните условия в Ерзерум и османската армия се изтегля. Мирният договор е отхвърлен от султан Ахмед I, който обвинява Мохамед паша в неизпълнение на задълженията си и го отстранява от длъжност. На наследника му Халил паша е наредено да се подготви за нахлуване в Сефевидската империя, отново в сътрудничество с кримските татари. Шахът заповядва на Карачагай-бек, арменски гулам, който бързо се ползва с доверието на шаха след смъртта на Аллахверди хан през 1613 г., да опустоши цялата област Ван Ериван, през която трябва да премине армията на нашественика. Това действие забавя османското настъпление и преди Халил паша да успее да събере основните си сили, смъртта на султан Ахмед I и възкачването на престола на по-малко войнствения султан Мустафа отново отварят възможността за мирни преговори; и въпреки че мирът така и не е сключен, между страните настъпва затишие, което продължава до 1623 г., когато Абас, възползвайки се от вътрешните размирици в османската провинция Багдад, нахлува в нея и превзема град Багдад, който е отнет от шах Тахмасиб от султан Сюлейман през 1534 г. Завладявайки Багдад в края на 1624 г., шахът заповядва да бъдат избити арменците, живеещи в Месопотамия. Падането на Багдад сломява духа на османските гарнизони в Мосул, Киркук и Шахризор (и трите крепости са превзети от Сефевидите). Шахът посещава шиитските мавзолеи в Кербала, Наджаф, Казимайн (Англия) и Самара. Хафиз Ахмед паша (инж.) е назначен за велик везир и главнокомандващ на османските сили по границата със Сефевидската империя и получава заповед да превземе Багдад. Заповядвайки да се разчисти територията по османския маршрут от Ван от всякакви доставки, шахът подсилва сефевидския гарнизон в Багдад и сам преминава към неговата защита. Позицията на Абас беше усложнена от неуспехите в Грузия. Предупреден за подготвяното там ново въстание, той изпраща своя главнокомандващ Карчагай бек да се справи с него. Заедно с него той изпраща и един виден грузинец, приел исляма, Муравбек, който има опит в грузинските дела и е станал любимец на двора. Когато обаче Карчагай-бек екзекутира няколко хиляди млади грузинци, които подозира в измяна, Мурав-бек преминава на страната на бунтовниците. Той убива Карчагай-бек и сафавидския главнокомандващ в Ширван Юсуф-хан. Начело на армия от грузински бунтовници Мурав-бек разгромява сефевидските сили и обсажда грузинската столица Тифлис, както и Ганджа в съседен Карабах. Към него се присъединява грузинският княз Теймураз, който е ръководил предишното въстание през 1616 г. Абас се обърна към командира на избраните от него войски, горч, Иса Хан (Аз.), за да спаси положението. Той го назначава за командир на всички сефевидски сили в Грузия и нарежда на своите губернатори в Кавказ да се присъединят към него с войските си. На 30 юни 1625 г. хан Иса (Азербайджан) се изправя в битка с бунтовниците. Армията му е почти разгромена от масирана грузинска кавалерийска атака, но пристигането на сефевидски войски от Азербайджан спасява положението. Бунтовниците бяха разпръснати с тежки загуби. Армията на Хафиз паша достига града през ноември 1625 г. и обсажда крепостта от три страни. Османските укрепени линии се простират на около 4 мили по източния бряг на река Тигър, а един от отрядите преминава по моста над Тигър близо до гробницата на Абу Ханифа и окупира Стария Багдад. Обсаждащите османски войски са добре снабдени с провизии, тъй като реколтата току-що е прибрана. Специален отряд от 1000 сефевидски доброволци се промъкнал през османските линии с товар от пушек и олово, за да лее куршуми за гарнизона. Въпреки това османците решително продължават обсадата, а пристигналата на помощ шахска армия, която настъпва от Харунабад (Азерб.), е забавена от многобройни разливи на потоци. Целта на Хафиз Ахмед паша е да превземе града

Когато Абас най-сетне достига Багдад, обсадата вече продължава седми месец. Планът на османците е да не се впускат в бой с шаха, а да застанат зад отбранителната му линия, която е защитена не само с ров, но и с решетъчни барикади и дървен палинт, зад който са разположени оръдия и стрелци. Отказвайки да влязат в битка с шаха, те могат да продължат да обсаждат крепостта. Абас решава, че фронтална атака срещу османските укрепления ще бъде твърде скъпа, и решава да се опита да прекъсне снабдителните линии на османците както по суша, така и по вода. Изпраща един отряд, който да пресече османските доставки по реката от Диарбекир и Мосул; друг отряд преминава река Дияла и изгражда укрепен лагер западно от реката; трети отряд преминава река Тигър южно от града със салове и лодки и създава друг плацдарм на западния бряг. Този последен отряд е в състояние да пресече османските доставки от юг, от Хила и Басра. Друг отряд е изпратен да блокира главния османски маршрут за доставки от Алепо през Фалуджа. Тези решения се оказаха много успешни и цял керван, идващ от Алепо, беше прехванат. Към юни 1626 г. обаче сефевидският гарнизон в крепостта започва да изпитва недостиг на провизии. Под прикритието на нощта отчаяна група воини от гарнизона се спуска с лодки по река Тигър към лагера на шаха. Тук те бяха натоварени с брашно, пшеница, овес, мазнина за готвене, пилешко, овнешко и други провизии, включително десерти, шербет, захар, близалки и други подобни. Този товар трябваше да премине през редиците на османските войски, които в резултат на окупацията на Стария Багдад бяха заели двата бряга на река Тигър в продължение на две мили. Едната част от товара е изпратена с лодка, а другата – с керван от камили по западния бряг, като пътят на този керван е разчистен от силен ескорт от сефевидски войски.

Захранването на крепостта с провизии е сериозен провал за османските планове и Хафиз Ахмед паша решава да рискува генерално сражение с дебнещата армия. Силите на шаха отблъскват османците зад линията им, като им нанасят тежки загуби. Сефевидската блокада на османските снабдителни линии започва да оказва влияние: обсаждащите не само че не разполагат с провизии, но и в редиците им започват да върлуват болести. На 4 юли 1626 г. Хафиз Ахмед паша е принуден да вдигне обсадата, като свали оръдията си поради недостиг на теглителни животни. Няколко хиляди болни и умиращи мъже са оставени зад османските отбранителни линии. Подобно на битката при Суфян през 1603 г., вдигането на обсадата на Багдад е пример за блестящия тактически усет на шах Абас. Писмо, написано от висш османски офицер до негов приятел в Истанбул, показва нагледно какви са били условията за обсаждащите османци, когато започва блокадата на снабдителните им пътища от страна на Сефевидите:

„Онези, които са с деликатна конституция и са били придирчиви към храната, сега са доволни и от конско месо! Онези изискани и деликатни хора, които смятаха за срамно да носят риза от египетски памук, сега са щастливи да носят ризи от старо палатково платно, които не покриват коленете им! Онези самодоволни герои, които се смееха в кафенетата на кизилбашите заради малодушието им, сега, виждайки най-слабия от тях на три мили от нас, го сравняват с Рустам, сина на Зал!“

Шах Абас публично се подиграва на християнските владетели в Европа, защото те или не се борят с османците, или постоянно губят от тях.

Реорганизацията и преструктурирането на въоръжените сили не могат да се случат за една нощ и ситуацията на Източния фронт продължава да се влошава. Узбеките завземат провинция Систан, южно от Хорасан, която обикновено е защитена от техните нападения. Кандахар, който от 1537 г. насам с прекъсвания е в ръцете на Сефевидите, е превзет от моголите през 1590 г. Абас навлиза с армията си в Хорасан, но се колебае дали да даде генерално сражение. Още от самото начало той се проявява като военачалник, чиято предпазливост е една от основните му отличителни черти в по-късните кампании. Едва през 1598 г., десет години след възкачването му на престола, смъртта на могъщия узбекски владетел Абдула II предизвиква династична борба и дава шанс на Абас на изток. На 9 април 1598 г. той потегля от Исфахан, а узбеките започват да изоставят град след град, когато той навлиза в Хорасан. На 29 юли шахът прави поклонение до гроба на осмия шиитски имам Али ал Рида в Машхад. Той намира гробницата в лошо състояние. Златните и сребърните свещници бяха извадени от нея, а от украшенията, подарени на гробницата, не беше останало нищо освен златната ограда около гроба на имама. Напускайки Машхад на първи август, шахът се отправя към Херат с надеждата да принуди узбеките, които сега са под ръководството на Дин Мохамед Хан, да се бият. Това винаги е щяло да бъде трудна задача. Узбеките предпочитат да избягват генералните сражения и да се оттеглят през Оксус в непроследимите пустини на Трансоксиана, където редовната армия ги преследва на собствен риск. След като изчакват редовната армия на шаха да се оттегли, те подновяват традиционния си метод на водене на война, като затварят сефевидските гарнизони в градовете и опустошават околните села. Абас заповядва на авангарда си да се оттегли и разпространява слухове, че шахът е бил принуден да се върне на запад поради критичната ситуация там. Дин Мохамед хан е измамен иззад укрепленията на Херат и шахът, който изминава десетдневно разстояние за четири дни и половина, на 9 август 1598 г. настига узбеките в открита местност. Конете на много от воините на шаха бяха изтощени, а по време на принудителния си поход той така се бе откъснал от основния отряд на армията, че с него имаше не повече от десет хиляди войници; узбеките наброяваха дванадесет хиляди души. Битката беше отчаяна и резултатът все още се колебаеше от едната страна на другата, когато охраната на шаха от 200 души видя отблясъците от шлемовете, бронежилетките и нагръдниците на кавалерията, която се приближаваше през гъсталаците от тръстика; това беше самият Дин Мохамед Хан с хиляда избрани воини, които държеше в резерв. Вълна от паника премина през отряда на шаховата гвардия. „Сражавайте се като мъже – викаше шахът, – храбрата смърт е по-добра от позорния живот!“ Решителната атака на охраната му разстроила редиците на узбеките и когато Дин Мохамед хан бил ранен от удар с копието си, узбеките започнали общо отстъпление. Сефевидските войски ги преследват, докато конете под тях не паднат от умора, и узбеките губят четири хиляди души. Изглежда, че отслабеният от загуба на кръв Дин Мохамед хан е бил нападнат и убит от собствените си съплеменници по време на отстъплението. С тази победа при Рабат-е Париян Абас не само освобождава Херат, но и успява да стабилизира североизточната граница със значителен успех след поредица от съюзи с местни узбекски вождове. Това му позволява да започне серия от кампании срещу османците на запад през 1602 г.

Португалия прави всичко възможно, за да провокира шах Абас да атакува Ормуз с помощта на британците. Руи Фрер (порт.) изпълнява заповедта да издигне крепост на Кешм – остров, който снабдява Ормуз с храна и вода и е превзет от Сефевидите през 1614 г. В този момент тя е оставена без защита. Португалският адмирал опустошава и съседното крайбрежие на Лар, като избива всички кюлбаши, които се изпречват на пътя му, и опожарява селата, в които кюлбашите се заселват след анексирането на провинцията от шах Абас. Португалците изгарят и всички лодки, които могат да се използват за транспорт. Тези действия изглежда са били приветствани от коренното население на Лар, което е било малтретирано от Кизилбаш и е останало привързано към бившия си господар, както и към шах Абас. Абас смята това за обявяване на война и нарежда на генерал-губернатора на Фарс, Имамгулу хан, да се противопостави на португалците. Имамгулу хан изпратил армия да обсади Кешм, но отново бил спрян поради липса на кораби. Сефевидите обаче знаели, че флотът на Източноиндийската компания ще се върне в Джаск през декември, за да прибере годишната пратка коприна. През есента шахът казва на представителя на Източноиндийската компания в Исфахан Джеймс Монокс, че коприната ще бъде доставена само ако компанията подкрепи кампанията срещу португалците с флот. Отговорът на Монокс беше положителен, но той отговори, че трябва да се консултира със Съвета на корабите за пристигането на флота. Абас упълномощава Имамгулу Хан да преговаря за условията на споразумението.

Фабриките на Източноиндийската компания в Сурат изпратиха силен флот от пет кораба и четири лодки до Джаск, тъй като очакваха нов конфликт с Руй Фрер (порт.) и до тях достигнаха сведения за изпратени подкрепления от Гоа. На 14 декември флотът стига до Джаск, където му е казано да се срещне с Монокс и други представители на държавата на Сефевидите в малко пристанище, разположено по-далеч от Ормуз. Моннокс имаше трудната задача да убеди Съвета на корабите да се съгласи с желанията на шаха. Едно е да се бориш с португалците, когато те се опитват да прогонят английските кораби от Персийския залив или Индийския океан, а съвсем друго е да се присъединиш към мюсюлманска сила, за да нападнеш други християни, макар и католици, с които Англия е в мир. Но Моннокс беше човек със силна воля. След дълги спорове той най-накрая убеждава Съвета на корабите, че бъдещето на компанията в държавата на Сефевидите е застрашено и че те нямат друг избор, освен да приемат предложението на шах Абас и да му помогнат да изгони португалците от Кешм и Ормуз. На 18 януари Монокс и неговият наследник Бел сключват договор с Имамгулу хан, но последвалите разногласия показват, че условията не са били достатъчно ясни. В замяна на помощта си англичаните трябвало да получат половината от плячката, половината от всички последващи мита и правото да внасят и изнасят стоки без мито. Сефевидите се съгласяват също така да разделят наполовина всички разходи за издръжката на британците в Персийския залив. Споразумението предизвиква протест от страна на екипажа на един от английските кораби – „Лондон“. Те твърдяха, че са наети да водят търговия, а не война, и че нападение срещу крепост на приятелска сила би представлявало „нарушаване на мирните отношения“. Тяхната съпротива е преодоляна с обещание за допълнително заплащане на месечна заплата.

Скоро корабите се преместват в Кешм, където Руи Фрер (порт.) и смесен гарнизон от португалци и араби, наброяващ 450 души, се задържат в новопостроената крепост срещу 3000 кюзелбаши. Британците започват бомбардировка на крепостта както откъм морето, така и откъм сушата, където инсталират батарея от пет от най-големите си оръдия. Стените на крепостта били слаби и скоро били пробити. Руи Фрер е изправен пред бунт на гарнизона и капитулира. Много от португалските затворници са отведени на брега в Ормуз, където са настанени в претъпканата крепост. Други са транспортирани до португалските владения в Маскат и Сухар от другата страна на залива. Самият Руи Фрер е отведен в Сурат, откъдето успява да избяга и да се върне в Персийския залив, за да продължи борбата, макар и без особен успех. Повечето от арабските затворници, бивши поданици на шаха, са екзекутирани от Кизилбаш като бунтовници. В битката са убити трима англичани. Един от тях е Уилям Бафин, на когото е кръстен заливът Бафин.

Две седмици по-късно, на 10 януари, голяма иранска армия се приземява в Ормуз, бързо завзема града и обсажда крепостта, която е описана от Искандер-Бек Мунши като „изключителен пример за франкското изкуство за изграждане на крепости“. Английските кораби започват бомбардировка, като обстрелват не само крепостта, но и португалския флот под стените ѝ. Както и при Кесма, британците са разположили батарея от оръдия на плажа. Този път португалците оказват упорита съпротива. На 17 март кизилбашите взривяват част от стената и започват пълномащабно нападение, но са отблъснати. Несъмнено гарнизонът се е държал с надеждата, че от Гоа ще пристигнат блокиращи сили. Всъщност то беше изпратено, но беше твърде малко и пристигна твърде късно. На 23 април, след като издържа на обсада повече от два месеца и се страхува от клане от страна на кизилбашите, гарнизонът се предава на британците. Така се слага край на вековното португалско господство в Персийския залив. За Фигероа това е „трагедия“, причинена от глупавата португалско-испанска агресивна политика:

„Не смея да предполагам кой е подтикнал Съвета да предприеме такова глупаво начинание – да воюва с толкова могъщ крал и да го нападне на собствената му територия, при това подкрепен от толкова опитен европейски народ като англичаните, макар и пирати и търговци, и то с малкото налични войски в Индия, особено в тази крепост и град Ормуз, явно застрашени от неминуемо поражение и изоставени на милостта на първия враг, който ги нападне.“

Португалският гарнизон и всички жени и деца са транспортирани през залива до Маскат и Сухар. Мюсюлманите, които са се сражавали с португалците, са предадени за екзекуция на кизилбашите. Ормуз, с богатите си запаси от стоки, е напълно разграбен за голямо объркване на Монокс: „Персите и англичаните се впуснаха в грабеж по такъв начин, че ми беше тъжно и срамно да видя всичко това, но не можех да измисля противодействие.“ Сефевидите били особено впечатлени от заловените португалски оръдия, които били изпратени в Исфахан и поставени пред двореца на шаха. „Всяко едно от тях е шедьовър на франкското оръжейно изкуство“, пише с възхищение Искандер-бек Мунши.

По-късно англичаните се оплакват, че Сефевидите са взели повече плячка, отколкото им се полага. Те също така са недоволни от сметката за снабдяване на английските кораби по време на обсадата и от това, че им е позволено да участват в превземането на крепостта само при условие, че два кораба останат да я охраняват. Поради тази причина те отказват на молбата на Сефевидите да им помогнат да нападнат португалския град Маскат. След като завладява острова, шах Абас вече не се нуждае от Ормуз. Той премества търговията си в континенталната част на Гомбрун, която е по-лесна за защита и която скоро е преименувана на Бендер Абас – „пристанището на Абас“. Бързо се разраства в значителен по размери град и веднага заменя Джаск като входно пристанище на Британската източноиндийска компания. Скоро към нея се присъединява Нидерландската източноиндийска компания, първоначално като съюзник, но скоро се превръща в агресивен съперник. Португалците правят редица неуспешни опити да си върнат острова, като кулминацията е голямата морска битка при Ормуз на 11 февруари 1625 г. между осем португалски галеона и също толкова силен англо-холандски флот. Съобщава се, че Сафавидите, които наблюдавали битката от брега, били изумени от гледката на корабите, които бълвали дим и огън. Битката завършва с неясен изход, но това е последният опит на португалците да застрашат Ормуз. През същата година португалците се споразумяват с Абас, който вижда, че съперничеството между европейците е само в негова полза, и им разрешава да открият търговски пункт и да издигнат крепост на брега в Конг. Те също така укрепват отношенията си с османския паша на Басра, който смята португалците за полезни съюзници в поддържането на почти пълната си независимост от Истанбул.

Испанското правителство протестира в Лондон срещу действията на Британската източноиндийска компания в Ормуз и иска обяснение. Твърди се, че компанията е действала под натиск от страна на иранците. Крал Джеймс I и неговият фаворит, херцог Бъкингамски, изобщо не се смущават от случилото се и са решени да получат своя дял от плячката. Херцогът на Бъкингам, в качеството си на лорд-адмирал, заяви, че има право на десет процента от стойността на всичко, което е било заловено от корабите на Източноиндийската компания през последните години, както от португалците, така и в Ормуз. Той е оценен на 100 000 паунда. Той получава своите 10 000 паунда, след като заплашва да заведе дело срещу компанията в Адмиралтейския съд и да задържи корабите ѝ. Кралят даде ясно да се разбере, че очаква същата награда: той зададе въпроса – „Не ви ли отървах от испанските оплаквания, а вие не ми давате нищо в замяна?“ Той получава и своите десет процента.

На 30 май 1594 г., по време на управлението на Фьодор Иванович, княз А.Д.Звенигородски е изпратен при шах Абас в Иран. Резултатът от тази мисия е, че шахът изразява желанието си да бъде с руския цар „в силна дружба, братство и любов, и в изгнание завинаги непоклатим“.

Абас е първият, който признава новата династия на Романови в Русия и отпуска заем от 7000 рубли. През 1625 г. той изпраща като подарък реликва – Господнята риза – и великолепен трон. По времето на шах Абас I владенията на династията на Сефевидите вече се простират от Тигър до Инд.

В един източник от началото на 1614 г. се казва, че „всички кумики и кабарди вече са под властта на шаха“. Връзките на кумиките със Сефевидската империя продължават и по-късно. На шах Абас не му е било чуждо намерението да привлече ордата на Великите ногайци в своята сфера на влияние. Бухарският търговец Хозя Наурус и началник на кервана на цар Юргенч, разпитан от самарския воевода княз Д.П.Пожарски в началото на 1614 г., показва, че „миналото лято посланиците на шаха са били при княз Ищерек, оженили са дъщеря му за сина на шаха и са договорили военната помощ на ордата срещу Турция; в замяна посланиците на княз Ищерек са отишли при шаха“. Това е едно от възможните решения за по-нататъшната политическа съдба на Златната орда. Рискът, свързан с това, е очевиден: подчинението на шаха неминуемо ще доведе ордата до война срещу османците, кримските татари и малоазийците. Очевидно е, че подобно решение не е било най-доброто. Подчинението на Крим било много неприятно поради известното грубо и хищническо отношение на кримчани към подчинените народи, а и щяло да доведе ордата до подчинено положение, защото самият Крим бил васал на султана. Московското правителство е най-заинтересовано да възстанови властта си в ордата, за да спре нападенията на Великите ногайци в своите земи. Но по това време тя е безсилна да принуди ордата, а тя е заинтересована да използва докрай удобното време за изгодни нападения срещу Русия.

През 1599 г. шах Абас изпраща и дипломатическа мисия в Европа, ръководена от Хюсейнали-Бек Баят. Мисията обиколи няколко щата. Хюсеиналибек говорел само на турски език, затова папата лично назначил за преводач арменец от Ватикана на име Томас.

По време на управлението на Абас харемът започва да оказва още по-голямо влияние върху политическата власт, отколкото по време на борбата за наследство преди и след смъртта на шах Тахмасиб и след смъртта на Мохамед шах. Той започва да оказва още по-пагубно влияние върху бъдещето на Сефевидската държава, отколкото насърчаването на династичните интриги. В началото на управлението си Абас I продължава да следва традиционната сефавидска практика да назначава принцове за управители на провинции под опеката на кизилбашките вождове, които до навършване на пълнолетие на принцовете са фактически управители, а като „лала“ – настойници и наставници на принцовете, отговорни за тяхното благосъстояние и физическо и морално възпитание. В рамките на тази система принцовете получават задълбочено обучение по административни умения и изкуство за управление на държавата. Физическото им обучение се състояло от програма от уроци по мъжки забавления, като стрелба с лък, изкуство на ездата и фехтовка. Бунтът на един от синовете му обаче накарал Абас да се откаже от тази традиционна практика и да нареди принцовете да бъдат затворени в харем, където единствените им спътници ще бъдат дворцовите евнуси и жените. Те бяха изолирани от останалия свят и опитите да се сприятелиш с тях се превърнаха в смъртоносно занимание. Те напускат столицата само за да придружават Абас по време на походи, и то само защото той се страхува, че ако останат в столицата, могат да станат център на заговор срещу него. Събитието, което води до охлаждане на отношенията на шаха с неговите синове, е бунтът на вожда на Кизилбаш през 1589 г., който е настойник на втория му син Хасан, който по това време е управител на Машхад. Това събитие изглежда е съживило мрачните му спомени за младостта му в Хорасан и за това как е бил използван от кизилбашите като марионетка в държавния преврат срещу баща му. Той прибягва до извънредни мерки, за да отдалечи синовете си от политическите и военните лидери на държавата, а патологичната му подозрителност го кара да се вслушва прекалено много в доносниците. Твърди се, че през 1614-1615 г. най-големият му син Мохамед Багир е в основата на заговор срещу шаха, в който са замесени някои черкезки придворни. След като шахът екзекутирал някои от заподозрените черкези, други черкезки лидери открито подкрепили Мохамед Багир и през февруари 1615 г. шахът осъдил сина му на смърт. Вероятно Мохамед Багир е бил невинна жертва на черкезка интрига, а Абас се е разкайвал за постъпката си. За съжаление втори заговор срещу него още повече засилва страха на Абас от покушение. Когато Абас се разболява през 1621 г., третият му син Мохамед Худабенде в чест на дядо си започва преждевременно да празнува кончината му и открито да търси подкрепа сред кизилбашите. След като се възстановява, Абас нарежда Мохамед да бъде ослепен. Същото се случва и с петия му син Имамгулу Мирза. Тъй като вторият син, Хасан, и четвъртият, Исмаил, бяха починали преди него, Абас вече нямаше син, който да го наследи. Освен личната трагедия на ситуацията за шаха, неговата политика на затваряне на принцовете в харема води до дегенерация на династията, която по-късно става основна причина за нейния упадък. Освен това контролът над принцовете от страна на евнусите и жените от харема им дава прекомерно и като цяло вредно влияние върху политическите дела, тъй като майките на принцовете, подпомагани и подстрекавани от придворните служители, неуморно плетат интриги, за да осигурят възкачването на престола на собствения си кандидат за престола.

Шах Абас е притежавал много от качествата, за да бъде наречен „Великият“. Той е блестящ стратег и тактик, чийто отличителен белег е прозорливостта. Предпочитал дипломацията пред войната и проявявал неумолимо търпение при постигането на целите си. Присъствието му на бойното поле подтиква воините му да извършват подвизи, които надхвърлят тяхната издръжливост, за което свидетелстват известните му походи с малки войски по примера на Юлий Цезар, които често му дават предимство на изненадата. Макар че безмилостно наказваше нелоялните офицери, той беше постоянно привързан към старите и надеждни другари по оръжие. По негова заповед се записват особени случаи на героизъм на бойното поле, за да се възнаградят достойно извършителите им. Абас дава значителна свобода на действие на тези, на които има доверие. Най-важното е, че Абас е бил обичан от поданиците си заради умението му да общува с хората. Той прекарва много време в инкогнито поведение по улиците и базарите на Исфахан и в общуване с хората в кафенетата. Той имаше добро чувство за хумор. Облеклото му беше семпло и без украшения. Описвайки лукса на дворцовите покои и приемната зала, британският дипломат Джон Малкълм пише

„Абас беше облечен в обикновена червена рокля. Той не носеше никакви бижута, само дръжката на меча му беше позлатена. Седящите до него благородници също бяха облечени в обикновени дрехи и беше очевидно, че кралят, заобиколен от такова богатство и разкош, обичаше простотата. Абас имаше красиво лице, чиито най-забележими черти бяха големият нос и острият, проницателен поглед. Вместо брада той имаше буфан мустаци. Беше нисък на ръст, но забележително здрав и активен, тъй като през целия си живот се славеше със способността си да издържа на умора и до последните си дни остана верен на любимото си занимание – лова.

Италианският пътешественик Пиетро дела Валие описва значението на шах Абас за населението на Сефевидската империя:

„Наистина, поданиците му са толкова почитани, че се кълнат в името му, а когато ви пожелават добро, често възкликват на тюркски: „Шах Абас муранди вир син“ – „нека крал Абас бъде благосклонен към вас“.

След завръщането си в Италия през 1628 г. Пиетро дела Валие пише трактат, в който възхвалява шах Абас, Histoire Apoloqetique d’Abbas, Roy de Perse; En la personel duquel sont representees plusieur belles qualitez d’un Prince heroique, d’un excellent courtesan…, публикуван през 1631 г. Авторът рисува портрет на мъдър владетел, отличен политик и могъщ военачалник, чиято личност и харизма го превръщат в идеалното олицетворение на съвременния владетел. Той пише, че чрез политическите си действия Абас е успял да подчини елитите на волята си. Книгата въплъщава и идеите за власт и величие, свързани с монархическата фигура. Възхищението от изкуството на управлението на шах Абас се проявява и в трудовете на португалеца Антонио де Гувеа, който в началото на XVII в. е посланик в държавата на Сефевидите, и дори е отразено в края на XVII в. в думите на Абрахам от Уикфорт. Преводач на три разказа за дипломатически мисии в държавата на Сефевидите, последният нарежда шах Абас сред най-великите владетели на своето време, както заради политическата му интелигентност, така и заради начина, по който се е разпореждал с властта си. След посещението си в страната Антонио де Гувеа съобщава за атмосферата на безредици и гражданска война. Той пише, че като е използвал брутално, но необходимо насилие, Абас е освободил страната от „тиранията на елитите, които почти са я узурпирали“, и я е спасил от непосредствена опасност; по този начин той е възстановил реда и мира. Шах Абас, от когото елитът се страхува и от когото се бои, се обявява за единствения легитимен източник на власт. Дела Валие твърди: „Той сам владее властта си, за разлика от европейските владетели, които зависят от конкретен министър, който може да греши или да е користен. Авторът описва интелигентен крал, който е способен сам да управлява всички държавни дела. Знаейки всичко, приемайки съвети не само от съветниците си, но и от най-скромните си поданици, с които поддържа, по думите на Дела Валие, „сам да управлява държавата“, и взема окончателните решения според вътрешните си инстинкти. Вдъхновен от мислите на Еразъм и своя съвременник Джовани Ботеро, Дела Вале представя владетеля шах Абас като човек, който умее да използва средства, за да поддържа и увеличава властта си, като следи отблизо за щастието на народа си. Гувеа описва сцената на влизането на шаха в град Кашан през 1604 г., по време на която Абас, според автора, прави интригуващи забележки:

„Виждаш ли с каква радост и щастие ме приема този народ, всъщност сърцето ми е по-черно от скръбта на твоите дрехи, когато си помисля, че съм недостоен за всичко това заради грешките, които съм допуснал пред Бога, колко е хубаво да си конкретен човек, за когото парчето хляб е достатъчно, за да живее? Нека бъда цар на толкова много народи и толкова много градове, за които не съм достоен. Тези думи бяха съпроводени с толкова много сълзи, че той всъщност накара нас и другите, и като се отдели малко от нас да пролеем сълзи, за да покрие своите, той беше горчиво развълнуван и не можеше, напротив, да ги съпровожда с въздишки и недоволство“.

По-нататък авторът пише: „Никога в семейството не е имало баща, който да е по-внимателен към поведението на пет-шест души, които му принадлежат, от този владетел, а и към милионите души, които са зависими от него и зависят от него“. Шарл дьо Монтескьо говори за шах Абас:

„Владетелят, който управляваше толкова дълго, вече го няма. Несъмнено е накарал някои хора да говорят, когато е бил жив; след смъртта му всички са замлъкнали. В този последен момент той е непоколебим и смел, но сякаш се е предал единствено на съдбата. Така, изпълвайки целия свят със славата си, великият шах Абас умря“.

Впечатлението, което Абас прави на сънародниците си, е толкова силно, че малко по-късно той се превръща в легендарна фигура. Хирургът на Източноиндийската компания Джон Фрайър (английски), който посещава държавата на Сефевидите около 50 години по-късно, установява, че Абас е обожествяван, „и името му се произнася при всяко похвално или известно дело, като се казва „Шах Абас“ или „Шабас“, точно както искаме да кажем „много добре!“ Споменът за него сред хората е бил на същото високо ниво, когато сър Джон Малкълм посещава държавата Каджар като британски посланик в началото на XIX век. „Съвременният пътешественик – пише Малкълм – на всеки въпрос кой е построил някоя древна сграда, получава готов отговор: „Шах Абас Велики“, не защото знае със сигурност, че именно той е издигнал сградата, а защото той обикновено се смята за автор на всяко подобрение.“ Малкълм разказва и една забавна история, която се е разпространявала по негово време и е отразявала популярното схващане, че Абас не е просто смъртен:

„Съвсем сериозно ни казват, че когато Абас влязъл в кухнята в Ардебил, капакът на един от котлите, до които се приближил, се вдигнал сам два пъти на височина четири инча и в двата случая, сякаш в знак на уважение към монархическата му особа, и че на това чудо станали свидетели не само всички готвачи, но и няколко придворни служители, които по това време били в свитата на царя.“

Причината за тази силна привързаност към паметта на Абас става ясна от оценката на Шарден за неговата личност, която може да се каже, че се основава на разговорите му с хора от държавата около 40 години след смъртта на Абас:

„Той е бил прозорлив владетел, чиято единствена грижа е била да направи царството си процъфтяващо, а народа си – щастлив. Той открил, че империята му е завладяна, че лежи в руини, че в по-голямата си част е обедняла и опустошена, и му било трудно да повярва в промените, които неговото умело управление щяло да предизвика навсякъде.“

След падането на Сефевидите през 1722 г. легендарният статут на Абас се засилва от последвалите събития. През останалата част от XVII век животът е разтърсван от хаос и войни, потисничество и изнудване. Династията Каджар, управлявала от 1794 г. до 1925 г., донася мир и стабилност, но управлението ѝ е лошо и корумпирано и е унижено от господството и намесата на две съперничещи си империи – Русия и Великобритания. По тази причина управлението на Абас се смята за „златен век“. Абас Кули-Ага Бакиханов пише следното за шах Абас I:

„Шах Абас, прочут с мъдрото си управление и държавен ред, установява граждански и военни правила и закони, от които шаховете на Персия се ръководят и до днес. Дори в европейската история, където достойнството на владетелите се оценява строго, шах Абас, покровител на науките и изкуствата, си спечелва името на Великия. Народите на Азия, за които паметта на този велик човек се е превърнала в идеал за справедливост и мъдрост, го боготворят. Той е издигнал толкова много обществени сгради, че никой друг император на Изтока не може да се сравнява с него в това отношение. Джамиите и колежите в градовете, кервансараите и акведуктите в пустините, разпръснати из цяла Персия и Закавказието, дълго ще свидетелстват за неговите благодеяния. Шах Абас живее в приятелство с всички съвременни персийски писатели и учени, които се появяват в голям брой по време на управлението му, а самият той понякога пише стихове, които все още се ценят в Персия“.

Религиозни възгледи

Убеден прагматик, Абас I осъзнава, че религиозната толерантност към християнските духовници ще създаде атмосфера, в която търговията с Европа ще процъфтява. По подобен начин насърчаването на Машхад като основен център на шиитското поклонничество ще задържи в джобовете на поданиците му големи суми пари, които иначе биха били похарчени в другите големи шиитски светилища – Кербала, Наджаф, Казимайн и Самара – които се намират в Месопотамия и които са били под османска власт през по-голямата част от управлението на Абас. Възстановяването и украсяването на шиитски светилища като Машхад и прехвърлянето на земя и други активи към гробницата като вакъф или неотчуждаема собственост също повишават престижа и богатството на духовенството и го правят по-склонно да приеме узурпирането от страна на сефевидските монарси на собствения им прерогатив да действат като общ представител в земята на Мехди или шиитския месия. Това не означава, че личното благочестие на Абас не е искрено. Винаги, когато е в Хорасан, той посещава гробницата на осмия имам и дежури в нея, като върши различни работи, като например метене на килими или отстраняване на сажди от свещи, за да демонстрира усърдието си. През 1601 г. той извършва прочутото си пешеходно поклонническо пътуване от Исфахан до Машхад за 28 дни. Шахът издава указ, според който всеки от емирите, висшите държавни служители и придворните, които желаят да извършат поклонението заедно с него, може да се качи на коня, тъй като обетът да измине целия път пеша се отнася само за него; но няколко души от свитата му изминават целия път пеша. Тези жестове подсказват значението, което Абас I придава на укрепването на шиитския елемент в идеологията на Сафавид, но той е също толкова загрижен, действайки като „муршиди-камил“ (съвършен духовен водач) на Сафавидския орден и поддържайки култа към сафавидските шейхове в Ардабил. Преди да предприеме военна експедиция или да вземе важно решение, той задължително посещава гробниците на предците си в Ардабил; по време на тези посещения призовава духовната помощ на свещените шейхове на Сефевидския орден чрез молитви.

Засилената секуларизация по време на управлението на Абас I се отразява в намаляването на влиянието на „Садр“ – главата на духовенството, който в ранния период на Сефевидската държава е един от основните служители. Влиянието на Садр, който е политическо лице, намалява с разпространението на еднаквите доктрини в цялата Сефевидска империя. В резултат на това се увеличава властта на „муджтахидите“, или най-изтъкнатите шиитски богослови. Сефевидите използвали утвърдения суфизъм, за да дойдат на власт; когато дошли на власт, те използвали утвърдения иснахаризъм, за да я запазят. С нарастващото изкристализиране на идеологията на иснаашари муджтахидите се превръщат в най-влиятелните членове на духовенството. Това неизбежно води до заплаха за позицията на самия шах, тъй като, както вече беше отбелязано, сефевидските шахове претендират за представителство в земята на Мехди или Скрития имам. С това те узурпираха прерогативите на муджтахидите, които бяха истинските и легитимни представители. Те неохотно позволяват на шаховете да си присвоят този прерогатив, тъй като появата на държава, в която шиизмът е официалната форма на религия, значително увеличава влиянието на духовенството като цяло. По време на управлението на шах Тахмасиб обаче има няколко случая на търкания между Садр, който представлява политическа власт, и муджтахидите, а след намаляването на влиянието на Садр само властта на шаха държи муджтахидите в подчинение. През последния половин век от управлението на Сефевидите, при слабите шахове, потенциалната заплаха духовенството да придобие доминиращо положение в политическите дела става реалност. По време на управлението на силен монарх, какъвто е Абас I, муджтахидите са знаели своето място.

Образът на Абас е отразен в „Измамените звезди“ на Мирза Фатали Ахундов. Управлението на Абас I е описано и в кюрдския епос „Крепостта Дим Дим“, където кюрдите защитават крепостта срещу войските на шаха. Ролята на Шах Абас е изиграна от Кахи Кавсадзе в минисериала от 1983 г. „Запис на клетва“ (СССР).

Източници

  1. Аббас I Великий
  2. Абас I Велики
  3. R. Savory, «The history of Shah Abbas the Great», Vol. I
  4. Mazzaoui Michel B. Islamic Culture and Literature in Iran and Central Asia in the early modern period // Turko-Persia in Historical Perspective. — Cambridge University Press, 2002. — P. 86-87. — ISBN 0-521-52291-9, ISBN 978-0-521-52291-5 Safavid power with its distinctive Persian-Shi’i culture, however, remained a middle ground between its two mighty Turkish neighbors. The Safavid state, which lasted at least until 1722, was essentially a «Turkish» dynasty, with Azeri Turkish (Azerbaijan being the family’s home base) as the language of the rulers and the court as well as the Qizilbash military establishment. Shah Ismail wrote poetry in Turkish. The administration nevertheless was Persian, and the Persian language was the vehicle of diplomatic correspondence (insha’), of belles-lettres (adab), and of history (tarikh).
  5. Н. В. Пигулевская, А. Ю. Якубовский, И. П. Петрушевский, Л. В. Строева, А. М. Беленицкий. «История Ирана с древнейших времён до конца XVIII века». 1958 Стр. 274 разд. Реформы шаха Аббаса I: Языком войска и двора остался тюркский (азербайджанский) язык.)
  6. Blow, 2009, p. 16.
  7. 1 2 Blow, 2009, p. 17.
  8. ^ Quinn 2015, chpt. Shah Abbas and political legitimacy’
  9. ^ Quinn 2015, chpt. Shah Abbas as the ‘Supreme Lord of the Auspicious Conjunction’
  10. ^ Amanat 2017, p. 77.
  11. a b c d e Babayan, K. (1993). El ocaso del Qizilbash: The Spiritual and the Temporal in Seventeenth Century Iran. Princeton University. p. 91, 309, 310.
  12. a b Newman, A.J. (2012). Safavid Iran: Rebirth of a Persian Empire. Bloomsbury Publishing. p. 54, 201 n. 4. ISBN 978-0-85773-366-5.
  13. a b Canby, S. (2000). La edad de oro del arte persa 1501-1722. Harry N. Abrams. p. 118. ISBN 978-0-8109-4144-1.
  14. Más változat szerint 1628. október 31. (royalark)
Ads Blocker Image Powered by Code Help Pro

Ads Blocker Detected!!!

We have detected that you are using extensions to block ads. Please support us by disabling these ads blocker.